Епизод 5: Сватбата на Маниндер
Макар че времето минаваше и аз все повече потъвах в системата на нормалния западен живот, свързан главно с ходене на работа, с Маниндер не спирахме да си говорим. Главно в чата. Часовата разлика с Лондон бе 5 часа и 30 минути, но пък аз работех нощем и това далеч не беше проблем. С времето научавах все повече неща за него, както и той за мен, и така се превърнахме в близки приятели. Толкова близки, че когато стана ясно, че ще вдига сватба, аз бях един от първите които покани.
Бях на седмото небе от щастие! Още докато ме питаше дали ще мога да отида, вече знаех, че обезателно ще присъствам. Държа да отбележа, че не трябваше да мисля как да вмъкна ходенето на индийска сватба в натоварения си работен график – не! По-скоро за мен сватбата бе нещо неотложно и неизбежно и трябваше да подредя всичко останало, съобразявайки се с нея. Най-лесно бе да напусна работа. Така и стана. Сватбата бе насрочена за последната седмица на януари, затова още преди коледните празници напуснах Острова.
Този път си взех двупосочен билет – беше ми за пръв път. Признавам си – не ми хареса. Маниндер бе казал, че ще се радва да отида поне една седмица преди сватбата, както и че ще е много хубаво, ако остана и една седмица след това. Аз планувах да отида и да посетя Сунил – моя пастир-спасител, та в крайна сметка реших, че ще отида в Индия за месец.
Полетът, който намерих, бе сравнително евтин, и следователно много дълъг и разпокъсан. От София летях до Белград, а после заради снежна виелица закъсняхме с излитането за Абу Даби. Там кацнахме благополучно рано сутринта местно време, но полета за Делхи тъкмо излиташе, та го изтървах. Това пък се оказа добра новина, понеже до следващия възможен полет имаше над 16 часа – време, в което от самолетната компания ми осигуриха хотел и транспорт, та успях да си почина, да похапна и да се поразходя наоколо. Предупредих Маниндер, че ще се появя с един ден закъснение и всичко беше наред.
От Делхи имах и вътрешен полет за Амритсар – след последното ми пътуване по трасето с автобус, а и предвид многото багаж, който мъкнех, реших, че ще е по-добре да го прелетя. А и момчетата казаха, че ще дойдат да ме вземат…
Тях обаче ги нямаше на летището. Поогледах се много старателно, но определено не бяха там. Отново нямах телефон, но пък, както знаете, това не е никакъв проблем, затова побързах да помоля човека до мен да ми услужи с неговия. Той, разбира се, прие, и след кратък разговор с Маниндер стана ясно, че трябва да се спасявам сам. Това е абсолютно нормално за Индия, вече го знаех, и през ум не ми мина мисъл да се сърдя. Даже напротив – радвах се, че още с първите стъпки тук, животът ми сервираше малко предизвикателство.
Попитах момчето, от което бях взел телефона, дали освен телефон има и кола. Оказа се, че има и дори се нави да ме закара до автогарата. Не знам кого чакаше на летището, но определено аз му се сторих по-интересен, та потеглихме веднага.
Бе решил да ме стовари на пътя до автогарата и да ме остави да стопирам сам автобуса си, но аз не бях вчерашен, а и с огромния си куфар нямах почти никакъв шанс да се кача в движение, затова го помолих да спре автобуса вместо мен.
И ето ме отново в раздрънкания познат индийски рейс. Отново неспирен глъч на клаксони, силна пенджаби музика и много, много народ. Стана ми едно такова мило и радостно. Определено се бях влюбил в тази откачена страна още първия път и сега изпитвах чувства, приличащи на тези при среща с някоя стара любовница. Отпуснах се на седалката и се загледах през прозореца – да, определено обичам Индия, само не ме питайте защо!
Маниндер ме чакаше на автогарата в Жаландер. Отначало не го видях и тъкмо водех поредния диалог с непознат за телефонен разговор, когато той се появи. Прегърнахме се силно, като братя. Изглеждаше по същия начин отпреди година и половина – с ясен поглед и спокоен ум. Бе дошъл без кола, затова се качихме на друг автобус за Накодар. Там пък ни очакваше Гъган и след традиционния фреш с подправки за посрещане ни закара в Смелпур – малко селце, в което живееше Маниндер.
Родителите му много се зарадваха да ме видят. Майка му има невероятна усмивка и не спря да я демонстрира цяла вечер, а баща му все ми следеше чинията и не ѝ даваше шанс да остане празна. Атмосферата бе повече от приятелска и аз се чувствах като у дома си. С две думи: бях посрещнат като член на семейството. Или поне така го усещах. Тези хора не показваха само гостоприемство – те показваха любов и аз можех да я доловя в погледите им. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да отвърна със същото.
СВАТБАТА ЗАПОЧВА
В последвалите няколко дена имах възможността да видя повечето приятели и познати, с които се бях запознал тук преди две години. Нещата при семейство Пану не се бяха променили кой знае колко много, само дето сега живееха в къщата, която ми бяха предоставили, когато им гостувах тогава, защото другата търпеше сериозен ремонт. Синът на Симран – Метаб, бе пораснал и бе станал още по-палав, а бабата се бе споминала.
Гъган продължаваше да върти бизнеса си с телефоните, сега обаче брат му нямаше как да му помага, понеже заедно с Варун бяха емигрирали в Америка. Па̀ри много се зарадва да ме види, както и аз, разбира се. От петте момчета, които срещнах в планината тогава, той сякаш притежава най-голям огън в сърцето и това определено се чете в очите му.
Времето започна да минава бързо и дните до седмицата на сватбата (да, сватбата щеше да продължи седем дена!) преминаха обичайно за Индия, което ще рече абсолютно непредвидимо. Например денят започваше що-годе нормално – с тътен от мегафоните в цялото село точно в 5,30 сутринта, по които звучаха напеви от свещената книга на сикхите, а баща му на свой ред пускаше и телевизора с пряко предаване от Златния храм и усилваше звука до дупка. Там също четяха от книгата, та ако умееш да възприемаш добре, можеш с едното ухо да слушаш проповедта от нашето село, а с другото – от Амритсар. Аз, разбира се, се опитвах да потъна под дюшека в стремежа си да заглуша какофонията, но звукът бе толкова силен, че единственият вариант да не чувам бе да се гръмна в слепоочието.
След това „нежно“ събуждане с Маниндер яхвахме мотора и отивахме за мляко. Имат две биволици в една пристройка на около километър извън селото, за които се грижеше работник. През януари в Пенджаб падат такива гъсти и непрогледни мъгли, че през целия маршрут поверявах живота си на маниндеровите спомени за пътя при ясно време, както и на късмета. За щастие винаги оцелявахме, но не липсваха и моменти, в които бяхме точно на ръба между сблъсък с появили се „изневиделица“ я дърво, я пропаст или пък някой загубен в гъстата мъгла.
След това отивахме на работа в магазина за пестициди, където Маниндер редовно изчезваше „само за 5 минути“, които всъщност се равняват на приблизително 3 часа. Това се отразяваше много положително на жалките ми опити да проговоря пенджаби, понеже редовно ми се налагаше да обслужвам клиенти.
Съвсем в реда на нещата бе и да дойдат някои негови приятели, с които веднага се запознавахме, и в стремежа им да ми покажат нещо ново и интересно се вкарвах в някой малък филм. Така например се качих на мотор с още трима човека (в Индия моторите са неограничени по капацитет на брой пътници) и попаднах на сватба на хора, които не познавам, и то с хора, които не познавам. Обаче се оказа, че неприятните чувства като притеснение и дискомфорт си имат предел, след достигането на който някак си се изпаряват, та изведнъж започвах да се чувствам лек, свободен и гладен със силно желание за танцуване. То нямаше и как другояче да е – всички хора така искрено ми се радваха, че на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се отдам на вибрацията.
Ритуалите и церемониите по случай сватбата на Маниндер започнаха още през първия ден от новата седмица. През деня младоженецът спомена, че вечерта ще има singers (певици) вкъщи. Фантазията ми се бе развинтила както обичайно и аз си представях две пищни и цветни индийки, танцуващи и пеещи под светнали прожектори и силна музика. Истината, разбира се, се оказа съвсем различна, но и далеч по-интересна.
Някъде към осем вечерта започнаха да прииждат жени от селото. За около четвърт час в къщата се бяха събрали повече от 20 жени – повечето възрастни, но и млади не липсваха. Сядаха на земята в огромната трапезария, като по-рано през деня Маниндер бе взел под наем безброй дюшечета и ги бе наредил върху мраморния под, та жените бяха седнали на меко.
В един момент започнаха да пеят. Песните им бяха бавни и мелодични и доста наподобяваха тези от родния български фолклор. Усмихната майка на Маниндер изпяваше началото на новия куплет сама, след което всички жени я последваха. Правеха го в негова чест. Ритуалът се нарича Ladies Sangeet и бе част от традициите в Пенджаб. След около час жените се изправиха, започнаха да пеят по-бързи песни, да пляскат с ръце и да танцуват. Беше интересно и красиво, като малкият племенник на Маниндер – Метаб, веднага прояви купонджийския си дух и се позиционира в средата на импровизирания дансинг. Към 11 вечерта ритуалът приключи и си легнахме набързо по леглата: час, доста по-късен от обичайния в 8,30. На следващия ден обаче предстоеше нещо, за което и грам не подозирах. Нещо наистина главозамайващо!