ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН
В шест сутринта къщата наподобяваше на пчелен кошер: всеки се движеше хаотично нанякъде, носеше нещо и същевременно говореше с някой, като в повечето случаи бе със себе си. Макар да знаех, че е твърде рано да се костюмирам, все пак реших да го направя, за да не стана повод за някое закъснение.
На Маниндер му отне поне половин час, за да се преобрази на принц (или поне на мен на такъв ми изглеждаше), а след това и още толкова, за да му бъде омотано осемметровото парче плат около главата и да бъде украсено. Резултатът обаче беше възхитителен – младоженецът изглеждаше толкова добре, че никой не можеше да откъсне очи от него.
Отвън се чу страшна шумотевица и аз излязох да видя какво става. Пред къщата се бяха наредили костюмирани барабанисти и макар да имаха диригент звучаха, сякаш всеки свиреше различна мелодия. И все пак духът на всички рязко се приповдигна и всичко започна да се случва на още по-бързи обороти. Докато се усетя, вече се придвижвахме към селото на булката. Младите щяха да се венчаят в местния храм и там щяхме да видим Харприйт – повечето, включително и аз, за първи път.
Пътуването не отне много време; влязохме в храма и набързо насядахме по земята: вляво мъжете, вдясно – жените. Маниндер седна точно срещу проповедника, който пък стоеше пред „Гуру Грантх Сахиб“ – познатата книга, и не позволяваше муха да кацне отгоре ѝ.
По едно време зад нас се чу нещо и всички извъртяхме глави назад към входа, където, съпроводена от най-близките ѝ, нежно пристъпваше самата Харприйт. Това, което си помислих най-напред като я видях, бе колко е красива! Не защото е нашата булка, а защото тя наистина бе едно красиво земно създание. Всички бяхме замлъкнали, та ясно чувахме подрънкването на десетките гривни и накити по цялото ѝ тяло. Тя се изравни с Маниндер, след което приседна смирено до него, без дори да го погледне. Церемонията веднага започна.
Следващият час премина подобно на това, което се случва и при венчавките в християнските храмове. Само дето не се чете от библията, а от „Гуру Грандх Сахиб“, и тук липсват кумове. Вместо да се обикаля покрай маса, Маниндер и Харприйт направиха седем обиколки около свещената книга, после родителите им се разписаха в една тетрадка и с това церемонията приключи. Вече бяха семейство! И бе време да почерпят.
На този последен и най-важен ден домакин бе семейството на булката. Хората бяха наели още по-голям и лъскав сватбен комплекс от вчерашния и до там пътувахме около половин час.
Младоженците дойдоха минути след мен и явно предстоеше някакъв ритуал, понеже тазсутрешните барабанисти отново забумтяха, кой както му дойде. Булката се мушна набързо в сградата, а младоженецът бе спрян от двете ѝ сестри и няколко приятелки на входа. Явно плащането на откуп за булка е всеобща планетарна практика, понеже Маниндер олекна с няколко хиляди рупии, за да влезе при жена си. Последва кратка пауза, в която младоженците се покриха някъде, а ние, най-близката им свита, седнахме на маса и заприиждаха сервитьори с всевъзможни вкусотии.
Реших, че ще ям по-късно и отидох на обиколка из комплекса. Вече имах стотици познати и постоянно се спирах да се поздравим и поговорим. Тъкмо се връщах обратно в залата, когато ме застигна Лаквиндер – сестрата на Маниндер. Видът ѝ бе такъв, все едно бе видяла призрак, и плачейки ме попита дали знам къде е брат ѝ. Казах ѝ, че не знам, след което тя каза, че баща им не е никак добре.
Аджит бе получил инфаркт и лежеше безпомощен до главния вход към закритата зала на комплекса. Около него се бяха натрупали хора и се опитваха да му помогнат. Отнякъде профучаха гуми и една кола спря точно до тях. Качиха болния мъж внимателно, братовчедът Манприйт се мушна бързо в колата и гумите изсвистяха отново.
Тръгнах да търся Маниндер. Намерих го да се преоблича в една стая. Вътре бяха още двама приятели и в началото се зачудих дали изобщо някой му е казал какво се бе случило с баща му. Малко по-късно стана ясно, че вече знае. Още преди почти две години, когато го опознавах, ми направи силно впечатление умът му. Оприличих го на гладко и спокойно езеро, където – ако вълните олицетворяваха мислите, то в неговото езеро нямаше нито една. Някак си този мъж бе винаги спокоен и изцяло пребиваващ в настоящето. Определено и сега владееше положението в този доста труден за него момент.
Последва церемония по позиционирането на младото семейство върху дивана. Явно днес процедурата щеше да е идентична като вчерашната, само дето този път младоженецът щеше да си има компания. Не след дълго дойде и добрата новина, че баща му е стабилизиран и е добре, което накара всички ни да си отдъхнем и да се отдадем на празника.
После нещата протекоха по обичайния начин – изобилие от храна, алкохол и много танци, веселие и смях, а за младоженците – няколкочасова фотосесия на дивана. В късния следобед най-накрая снимките приключиха и Маниндер и Харприйт се присъединиха към нас на дансинга, а след танците дойде и часът, в който трябваше да се приберат у дома.
Прощаването на булката със семейството ѝ бе наистина много трогателно и просълзи всички ни. Младото момиче нямаше да се прибере в дома си тази вечер и всеки от семейството минаваше да ѝ каже през сълзи нещо на ухото. Харприйт вече бе в автомобила и само кимаше, а очите ѝ се бяха превърнали във водопади. Накрая вратата се затвори и колата потегли. Към непознатото. На път към новия ѝ живот.
