СВАТБАТА ЗАПОЧВА
В последвалите няколко дена имах възможността да видя повечето приятели и познати, с които се бях запознал тук преди две години. Нещата при семейство Пану не се бяха променили кой знае колко много, само дето сега живееха в къщата, която ми бяха предоставили, когато им гостувах тогава, защото другата търпеше сериозен ремонт. Синът на Симран – Метаб, бе пораснал и бе станал още по-палав, а бабата се бе споминала.
Гъган продължаваше да върти бизнеса си с телефоните, сега обаче брат му нямаше как да му помага, понеже заедно с Варун бяха емигрирали в Америка. Па̀ри много се зарадва да ме види, както и аз, разбира се. От петте момчета, които срещнах в планината тогава, той сякаш притежава най-голям огън в сърцето и това определено се чете в очите му.
Времето започна да минава бързо и дните до седмицата на сватбата (да, сватбата щеше да продължи седем дена!) преминаха обичайно за Индия, което ще рече абсолютно непредвидимо. Например денят започваше що-годе нормално – с тътен от мегафоните в цялото село точно в 5,30 сутринта, по които звучаха напеви от свещената книга на сикхите, а баща му на свой ред пускаше и телевизора с пряко предаване от Златния храм и усилваше звука до дупка. Там също четяха от книгата, та ако умееш да възприемаш добре, можеш с едното ухо да слушаш проповедта от нашето село, а с другото – от Амритсар. Аз, разбира се, се опитвах да потъна под дюшека в стремежа си да заглуша какофонията, но звукът бе толкова силен, че единственият вариант да не чувам бе да се гръмна в слепоочието.
След това „нежно“ събуждане с Маниндер яхвахме мотора и отивахме за мляко. Имат две биволици в една пристройка на около километър извън селото, за които се грижеше работник. През януари в Пенджаб падат такива гъсти и непрогледни мъгли, че през целия маршрут поверявах живота си на маниндеровите спомени за пътя при ясно време, както и на късмета. За щастие винаги оцелявахме, но не липсваха и моменти, в които бяхме точно на ръба между сблъсък с появили се „изневиделица“ я дърво, я пропаст или пък някой загубен в гъстата мъгла.
След това отивахме на работа в магазина за пестициди, където Маниндер редовно изчезваше „само за 5 минути“, които всъщност се равняват на приблизително 3 часа. Това се отразяваше много положително на жалките ми опити да проговоря пенджаби, понеже редовно ми се налагаше да обслужвам клиенти.
Съвсем в реда на нещата бе и да дойдат някои негови приятели, с които веднага се запознавахме, и в стремежа им да ми покажат нещо ново и интересно се вкарвах в някой малък филм. Така например се качих на мотор с още трима човека (в Индия моторите са неограничени по капацитет на брой пътници) и попаднах на сватба на хора, които не познавам, и то с хора, които не познавам. Обаче се оказа, че неприятните чувства като притеснение и дискомфорт си имат предел, след достигането на който някак си се изпаряват, та изведнъж започвах да се чувствам лек, свободен и гладен със силно желание за танцуване. То нямаше и как другояче да е – всички хора така искрено ми се радваха, че на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се отдам на вибрацията.
Ритуалите и церемониите по случай сватбата на Маниндер започнаха още през първия ден от новата седмица. През деня младоженецът спомена, че вечерта ще има singers (певици) вкъщи. Фантазията ми се бе развинтила както обичайно и аз си представях две пищни и цветни индийки, танцуващи и пеещи под светнали прожектори и силна музика. Истината, разбира се, се оказа съвсем различна, но и далеч по-интересна.
Някъде към осем вечерта започнаха да прииждат жени от селото. За около четвърт час в къщата се бяха събрали повече от 20 жени – повечето възрастни, но и млади не липсваха. Сядаха на земята в огромната трапезария, като по-рано през деня Маниндер бе взел под наем безброй дюшечета и ги бе наредил върху мраморния под, та жените бяха седнали на меко.
В един момент започнаха да пеят. Песните им бяха бавни и мелодични и доста наподобяваха тези от родния български фолклор. Усмихната майка на Маниндер изпяваше началото на новия куплет сама, след което всички жени я последваха. Правеха го в негова чест. Ритуалът се нарича Ladies Sangeet и бе част от традициите в Пенджаб. След около час жените се изправиха, започнаха да пеят по-бързи песни, да пляскат с ръце и да танцуват. Беше интересно и красиво, като малкият племенник на Маниндер – Метаб, веднага прояви купонджийския си дух и се позиционира в средата на импровизирания дансинг. Към 11 вечерта ритуалът приключи и си легнахме набързо по леглата: час, доста по-късен от обичайния в 8,30. На следващия ден обаче предстоеше нещо, за което и грам не подозирах. Нещо наистина главозамайващо!