ОЩЕ РИТУАЛИ И ЦЕРЕМОНИИ
Прочитът на книгата трябваше да приключи на третия ден по обед. Очевидно бе, че нямаше просто да я затворят и да я върнат ей така. По всичко си личеше, че ще има специална церемония и по този повод. Понеже къщата на Маниндер няма голям двор, а този в къщата на чичото от три дена се бе превърнал в кухня, та съседите предоставиха техния, който пък трябваше да изпълнява ролята на ресторант. Наредихме широки маси, след което подредихме съдовете за ястията, чинии, чаши и разни такива неща. Забелязах, че готвачите днес имаха много повече работа – явно се очакваха доста гости.
Точно към финалните страници пристигнаха и трима музиканти на Гурбани – много приятна музика, която е неизменна част от сикхизма и е по текстове от свещената книга „Грантх Сахиб“. Къщата вече се пръскаше по шевовете от народ и церемонията най-накрая започна.
Музикантите свириха и пяха поне час, после няколко пъти ставахме за молитва и отново сядахме и накрая, след финалните думи, книгата бе затворена. След като бе прилежно завита с одеяло и маниндеровата глава бе подготвена да бъде достатъчно мека, за да я пренесе, извървяхме обратния път до храма и я оставихме там, където пребиваваше през повечето време.
Последва масово угощение! Готвачите бяха приготвили над десет вида гозби, имаше чапатита на пещ, прясно изцедени плодове и най-различни сладки неща. Докато всичките мъже сладко похапвахме, жените се бяха заели с подготовката на друг ритуал – махияан. Бяха се наредили на земята и старателно рисуваха ранголи – фигура, приличаща на мандала от цветен пясък.
Когато фигурата беше готова, сложиха до нея и специално столче и привикаха Маниндер да седне на него. Майка му донесе някакво олио в една купичка, а в друга бе приготвила смес от брашно и куркума и, след като разпънаха едно голямо парче плат над главата му, жените започнаха да пеят и една по една мажеха косата му с олиото, а ръцете и краката – с жълтата каша. Викнаха и мен, та и аз го омазах подобаващо. След това всичко набързо приключи. Оставаше още един ритуал за деня – този с рисунките от къна по ръцете на жените, но аз го пропуснах, понеже неочаквано се озовах в един автомобил, пътуващ за някъде.
Ето и какво стана: Манджиндер, съпругът на по-голямата сестра на Маниндер, ме помоли да го придружа до родната му къща в Малсиня, за да закара родителите си, които гостуваха вкъщи. Градчето се намираше на около час и половина от нас и там пристигнахме някъде в следобедните часове. След като старателно ме разведоха из цялата им къща, както и в двора и зеленчуковата им градина, седнахме за по чай. Баща му беше много щастлив, че им гостува го̀ра (бял човек) и ме разпитваше за родината ми и Европа. После отидохме и на кратка разходка из центъра на градчето. Там братът на нашия зет държеше магазинче за осветителни тела и разни електрически неща.
Накрая тръгнахме да се прибираме обратно за към дома. Манджиндер каза, че имал изненада за мен и само спомена, че няма да се върнем по пътя, от който бяхме дошли. Подкара колата по разни тесни пътища и взехме да минаваме през малки селца. По едно време взе да говори за някаква старинна крепост – явно ме водеше там. Каза, че била на повече от 400 години и в миналото в нея са нощували самият владетел с армията си по път за Лахор и обратно.
Огромното красиво здание започна да се вижда в далечината и зетят заговори, че сега единствено оставало пазачите да ни допуснат да влезем в иначе добре охраняваната крепост. Преговорите протекоха чисто в индийски стил – още със слизането от автомобила Манджиндер директно се запъти към един от мъжете. След като го прегърна и тръгнаха да се разхождат хванати през рамо, нашият не спираше да говори някакви неща, от които другият се заливаше от смях. На няколко пъти чух думата го̀ра – явно се кикотеха на мой гръб, но, разбира се, това само ме радваше. За мен винаги е чест да стана повод за нечии усмивки.
Точно след три минути двамата с Манджиндер вече се разхождахме из красивата крепост. Видяхме спалните помещения за войската, тези за владетеля, нещо като малък храм, както и уникално красивата градина. Благодарихме няколко пъти на охраната и продължихме към Смелпур.
Преди да се приберем обаче отидохме да проверим как вървят нещата с подготовката за утрешното празненство. Предпоследният ден от сватбата щеше да бъде нещо грандиозно – двата рода най-накрая щяха да се срещнат и да се запознаят, като домакин бе младоженецът. Той бе наел специален комплекс за сватби, където щеше да посрещне над 250 човека гости, и заедно с всички близки и роднини от неговата страна общо щяхме да бъдем над 500 човека!
Сватбеният комплекс бе в покрайнините на Мехатпур и пристигнахме там по здрач. В кухнята работата вървеше на пълни обороти. И макар тя да не изглеждаше като нашите на Запад и далеч да не покриваше хигиенните изисквания, още тогава можех да се обзаложа, че щяха да излязат уникално вкусни гозби.
Хареса ми ентусиазмът, с който работеха готвачите. Макар че им предстоеше да изкарат една 24-часова смяна и нощта тепърва да започваше, те даваха всичко от себе си. Раздаваха енергията си, сякаш имаха безкрайно много. Каква ли бе тайната им?
