ХИМАЛАИТЕ, СУНИЛ И ПОСЛЕДВАЛИТЕ СВАТБИ
Следващите два дена след сватбата красивата Харприйт изкара в спалнята. И за да разсея нечии погрешни мисли, ще добавя, че причината не бе Маниндер, а това, че тя бе твърде срамежлива, чувстваше се неудобно и ѝ трябваше малко време, за да свикне с новия си дом и новото си семейство. Лаквиндер бе взела отпуск от престижната си работа на университетски преподавател и бе останала в къщата, за да ѝ прави компания. Аз отидох да спя при братовчеда Манприйт, но това продължи само два дена, защото бях обещал на моя пастир-спасител Сунил да се видим и нямах търпение това да се случи.
За целта трябваше да отида в съседния щат на север – Химачал Прадеш, или по-точно в Дарамсала, където той живееше със семейството си. До обед бяхме на посещение на Аджит в болницата в Жаландер. Човекът бе добре и макар да имаше изморен вид, духът му се държеше на ниво. След това Манприйт ме закара на автогарата и моето над осемчасово пътуване започна. Макар разстоянието да бе едва 170 км, щях да изкарам почти целия ден в автобуса. Качвах се високо в Хималаите, пътят бе изключително насечен и тесен, а автобусите…е за тях думи няма, ще трябва да ги видите с очите си.
Пристигнах късно вечерта и си взех стая в Багсу. Едва го разпознах – беше началото на февруари и там нямаше почти никой. Температурите бяха с 20 градуса по-ниски от тези в Пенджаб и първата ми работа след като пристигнах, разбира се, бе да настина. Вечерите бяха мразовити, стаята не се отопляваше и се завивах с всичко налично. Денем се опитвах да се свържа със Сунил, но той не отговаряше нито на телефона си, нито на съобщенията ми в социалните мрежи.
На втория ден се разходих до мястото, където преди две години се бях запознал с момчетата от Пенджаб. Намерих точното място, където бях разпънал палатката, и приседнах там да поразмишлявам. Помислих си колко непредвидим е животът. Дори да имах цялото време на света, за да изложа безброй бъдещи проявления, по които той би тръгнал, никога не бих предположил, че на това място ще се запозная с местни момчета, че после ще им гостувам и дори ще се върна след година и половина за сватбата на едно от тях. Животът е едно голямото чудо и ние сме истински щастливци, че сме част от него.
Положителните мисли приповдигнаха духа ми, а той пък от своя страна – настиналото ми тяло, та започнах да чувствам прилив на енергия.
Бяха минали два дена в опити да се свържа с моя приятел и тъкмо бях решил, че на следващия ден ще се върна в Пенджаб, когато той взе, че се обади. Изкарахме целия ден заедно, а вечерта ме заведе на гости в дома си да се запозная със семейството му. Очарователната му съпруга Арти ме посрещна като дългогодишен приятел. Макар да бе изцяло заета с грижите за няколкомесечната им дъщеричка Мисти, както и за палавия тригодишен Рихан, тя бе намерила време да сготви вкусна вечеря, определено различаваща се от ястията, с които бях свикнал да се храня в Маниндер. Вечерта прекарахме в приятни разговори, игри с децата и снимки, като почти през цялото време фотограф беше Рихан.
Семейството на Сунил живееше далеч по-скромно от това на Маниндер или пък на Симран. В къщата нямаше дори нормална баня, а само мъничко помещение без осветление, където можеш да се освежиш с кофа топла вода. Кухнята пък нямаше никакво обзавеждане, дори и котлони, и за да приготви храната Арти палеше огън вътре в самото помещение, като опушваше всичко наоколо. Децата нямаха един куп играчки, даже изобщо, и въпреки това те бяха едни от най-спокойните деца, които някога бях виждал. Младите родители пък изглеждаха толкова влюбени помежду си. Непрекъснато се прегръщаха и усмихваха един на друг. Нима преследването на материалните придобивки или личните постижения тук на Запад ни бе направило по-безчувствени и слепи?
На следващия ден се прибрах в Пенджаб. До завръщането ми у дома оставаха по-малко от десет дена: дни, които смятах да изкарам доста по-спокойно и лежерно. Но аз бях в Индия, а там нищо не върви по план.
Първото нещо, което забелязах, след като се завърнах, бе това, че Харприйт я нямаше. Маниндер се шегуваше, че се бил изложил в леглото и тя си събрала багажа, но истината бе, че по обичай родителите ѝ бяха гостували седмица след сватбата и я бяха взели с тях за три дена. На третия ден Маниндер и семейството му трябваше да отидат на гости и да си я вземат обратно.
Нейното семейство проявяваше голям интерес към мен и аз също бях поканен в дома им, но в този ден бях на сватба. Може би причината бе в това колко добре танцувам бангра или пък заради това, че съм чужденец и съм атрактивен за тях, но след тази на Маниндер бях поканен на още четири сватби, както и на един годеж. Сами се досещате, че не съм присъствал на целия седемдневен фестивал на всяка една от тях, а само на фрагменти от него. В повечето случаи дори не познавах младоженците и въпреки това те бяха много щастливи, че съм приел поканата.
Малката племенница на Маниндер се разболя доста сериозно и той изкара няколко дни до нея в болницата. Братовчедът пък трябваше да ходи в университета в Жаландер и аз изкарах няколко дни със стария ми приятел Симран Пану, а той, както винаги, е пълен с изненади. Така един ден по пладне каза, че ще отидем на гости на родителите на жена му. Зарадвах се, че ще пътуваме за малко и ще се запозная с нови хора. С нас дойде и братовчед му Навдийп, който по принцип живее в Америка и се бе прибрал на почивка.
Пътувахме около два часа, домакините ни посрещнаха както си му е редът – с чай и много храна, и след като тръгнахме от там стана ясно, че изобщо няма да се прибираме.
Така попаднах в някакво друго село на гости на братовчед на Симран, който пък живее в Англия и също се бе прибрал за малко. Човекът определено беше доста заможен – бе вдигнал огромна къща насред селото, такава като по индийските филми. В нея имаше още доста хора, все техни приятели, като се бяхме разделили на два лагера – мъже и жени. След две чаши уиски и последвалата гала вечеря се разбра, че отиваме на парти. Докато пътувахме с огромния джип към мястото на събитието се досетих, че най-вероятно става въпрос за сватба. Бях прав – беше вечерта на шестия ден: този, в който след запознанството на двете фамилии се вихри парти в къщата на младоженеца. Аз, разбира се, не познавах никого там, но в Индия това далеч не е проблем. Даже напротив – само след половин час вече се вихрех на дансинга и се радвах на един куп нови приятели. Вечерта мина доста забавно, а на следващия ден се прибрахме в Мехатпур.
Времето до полета ми се скъсяваше и след още няколко сватби и един годеж най-накрая дойде и денят, в който да се прибирам. Беше минал един месец – време, в което живях при семейството на Маниндер и те споделяха всичко с мен: храна, вода, радости, тревоги. Бяха ме приели като пълноправен член и аз ги чувствах като такива. Обръщах се към родителите му с мама и тате, дори умело прилагах научените фрази на местния диалект и се опитвах да си говоря с тях. Нямаше да е лесно да се разделим. Щяха да ми липсват смехът на майка му и леля му, благият поглед на баща му, почтеността на чичо му и най-вече самият той – магнетичният Маниндер с цялото му същество. Бяхме станали като братя – разбирахме се с половин дума или само с поглед.
Вече съм сигурен, че расата и културата са просто едни обстоятелства, които нямат кой знае колко голямо значение. Едни притурки към нещо много по-голямо, което всички ние притежаваме и което ни прави еднакви. Вече мога да надникна в очите на всеки един от нас и да го видя. Не знам как се нарича – душа, енергия, божествена частица – вие си го кръстете. Но аз знам, че ние всички много си приличаме и споделяме еднакви усещания, чувства и емоции, било то положителни или отрицателни. На това ме бе научила Индия и хората тук – един безценен житейски урок, който ще съхранявам завинаги в сърцето си.
КРАЙ