СПЕЦИАЛНИЯТ ГОСТ
Следващият ден започна с разместване на мебелите. Маниндер искаше да махнем всичко, което се намираше в хола, и да го опразним. Реших да не питам защо, щеше да е по-интересно да разбера сам: живеех в къщата, така че нямаше как да пропусна. След като в хола не остана нищо, дойдоха група мъже и първо внесоха нещо като огромна маса, след което и дълги и тежки тръби и започнаха да строят някаква конструкция. Изгарях от любопитство, но бях решил да не питам, затова отидох да се поразходя малко.
Къщата на чичото на Маниндер се намираше отсреща на улицата и двете семейства живееха като едно. Не деляха нищо – нито колите и моторите си, нито храната си, дори и къщите си. Маниндер има първи братовчед – Манприйт, който наричаше брат. Обясни ми, че в Индия няма дума за първи братовчед – каза, че кръвната връзка е толкова силна, колкото и при родните му две сестри.
Манприйт бе едно младо и интелигентно момче, с което много бързо станахме близки приятели. Запътих се към къщата му, за да го видя как е и да се разсея от случващото се в Маниндерови. Там обаче се натъкнах на нещо още по-смайващо. Дворът на къщата им бе превърнат в кухня! Няколко мъже се бяха заели да режат огромни количества зеленчуци, други пък омесваха нещо с брашно, а трети загряваха мазнина в огромен тиган с помощта на някаква горелка с турбина. Нещо се случваше или със сигурност предстоеше да се случи и аз нямах грам идея какво.
Манприйт се появи и внесе малко яснота по въпроса. Момчето каза, че днес свещената книга на сикхите „Грантх Сахиб“ ще бъде преместена от храма в дома на Маниндер. За нея съм ви обяснявал в предния епизод, че е написана от десетте гурута по времето на земните им превъплъщения и хората се отнасят с голяма почит. Дори я наричаха „Гуру Грантх Сахиб“ и я третираха точно като такъв – стоеше винаги върху възглавнички, завиваха я с одеяло и не даваха насекомо да припари до нея. Затова и строяха тази платформа вкъщи. Там щеше да бъде положена книгата!
На обед започна и церемонията по преместването ѝ. Маниндер си взе душ, преоблече се и с няколко други мъже тръгнаха боси към храма. Набързо свалих маратонките и чорапите си и хукнах след тях. След като стигнахме, книгата бе внимателно положена на главата на Маниндер и след кратки напеви от свещеника в храма тръгнахме по пътя обратно. Един от мъжете държеше специален чадър над маниндеровата глава, друг прогонваше мухите, трети удряше периодично едно звънче, а аз вървях слисан зад тях и така се върнахме пред къщата. Там майка му стоеше пред вратата и след кратък ритуал Маниндер влезе в дома си и постави книгата-гуру на специално построената за нея платформа. В къщата вече бяха дошли и много гости и всички заедно участвахме в церемонията по посрещането на специалният ни гост – „Шри Гуру Грантх Сахиб“.
Книгата бе в дома ни, защото трябваше да бъде прочетена от първата до последната страница: така е прието тук в Пенджаб и всички, на които им предстоеше сватба, спазваха традицията. Четенето щеше да продължи цели три денонощия без прекъсване, като ангажимента бяха поели трима свещеници на смени.
Ето и какво последва: тъй като книгата вече не бе в храма, а в дома ни, то и всички поклонници, които сутрин и вечер ходеха на молитва, сега идваха в къщата. Всеки един от тях биваше посрещнат подобаващо и след това задължително му се предлагаше храна. Затова бяха и готвачите в чичовата къща. Там момчетата готвеха по цял ден, дори не се прибираха по домовете си и спяха в гаража.
Тримата мъже, които пък четяха книгата, не си даваха никакъв зор. Те старателно напяваха всяка една строфа и по лицата им не се четеше някаква досада, а точно напротив – бяха въодушевени и жизнерадостни. Нощно време задължително имаше и един представител от семейството, който да слуша прочитаното. Двете му сестри със семействата си се бяха пренесли в къщата и кандидати за нощна смяна лесно се намираха.
В дома бяха влезли и допълнителни правила – всички трябваше задължително да сме с боси и чисти крака, както и с покрити глави. Ако сте си помислили, че сутрешната и вечерна какофония по високоговорителите в селото временно е преустановила дейност – грешите. Звуковата инсталация бе преместена в къщата, така че всяка сутрин и вечер за по час предавахме на живо.
Опитах се да си представя всичко, което се случваше тук, само че по нашите земи, дори си представих моето семейство. Първото нещо, което щеше да е сигурно – щеше да има МНОГО СТРЕС! Всички тези приготовления покрай свещената книга, всички гости и храната, която трябваше да се направи за тях, съчетани с безсънни нощи, със сигурност щеше да докара семейството ми до нервни изблици. Тук обаче нямаше и следа от стреса. Животът си течеше със същото темпо, никой не бързаше за никъде, никой не се изнервяше и хората продължаваха да се усмихват. Даже заради това, че виждаха доста близки и приятели, се смееха повече! И всичко си вървеше по реда на нещата – сякаш от само себе си. Трудно е да се каже как ставаше това, но предполагам, че главна заслуга имаше приемането. Тук определено всеки бе приел ролята си, както и ситуацията като цяло, и напрежението нямаше никакъв шанс.