ВАЛПАРАИСО

Преди да ви разкажа за този интересен и цветен град някъде в централната част на Чили (в случая разбира се става въпрос по дължина), нека първо ви споделя и защо и как стигнах до там. И така, понеже дните ми до края на това приключение бяха преброени – общо седем на брой, и не исках да ги изкарам всичките в столицата Сантяго, реших че ще направя едно февруарско море за три дена – ей така, за последно, преди да се прибера в зимна България където “по принцип” ми е мястото.

Аз обаче се намирах в най-северния град на държавата, и хубавата новина бе, че имах полет до Сантяго и нямаше да пътешествам две денонощия с автобус. Лошата новина обаче бе, че над мен тегнеше “проклятието на закъснението” – знаех го, усещах го във въздуха и бях убеден, че докато не се прибера в родината нямаше да ме остави на мира. Пътуването щеше да е тежко – нощен автобус от Арика до Калама, от там самолет до Сантяго, а от Сантяго автобус до Валпараисо, като как точно щях да си намирам транспорт до летища и автогари реших, че си е чиста загуба на време да го мисля и проверявам предварително. Всичко щеше да се случва спонтанно и когато си му дойде времето.

На автогарата в Арика беше нещо страшно – едва можехме да се разминаваме. Повечето хора нямаха предварително закупен билет и по гишетата цареше хаос, понеже тур операторите не можеха да превозят всички които бяха дошли за карнавала. Аз обаче имах двупосочен билет и поне този проблем си го бях спестил. Но имах друг – автобуса трябваше да пътува цяла нощ и да пристигне в Калама в 6:30 сутринта, като до излитането на самолета имах около два часа за трансфер. Риска си беше голям, знаех го, но играта трябваше да бъде изиграна.

реклама

Тръгнахме в уречния час и веднага започнах да се дразня на кратките спирания на автобуса още докато излизахме от Арика, но после нещата се пооправиха и някъде по трасето бях заспал. По едно време обаче се събудих внезапно, като че ли от някакъв кошмар. Причината бе че бяхме спрели насред непрогледната пустиня и не мърдахме и милиметър вече десет минути. После станаха двадесет. След малко потеглихме, но бе само за няколко метра. И така, след около час тътрене се добрахме до Митницата. Митница?!?! Първото нещо което си помислих бе, че съм се качил  по погрешка на някой автобус за Боливия – нямаше да се учудя на себе си ама изобщо. GPS-а на телефона ми обаче показваше че съм на магистралата в Чили. Не след дълго бяхме помолени да слезем и да вземем багажа си от багажното на автобуса. Последва проверка на документите и скенер накуфари и раници. Попитах какво по дяволите става, и ми бе обяснено че това е задължителна проверка щом идваш от щат граничещ с друга държава и навлизаш във вътрешен такъв на Чили. Това принципно нямаше проблем – този път не транспортирах нелегално банани, но времето…!

Времето за трансфера ми вече почти се бе стопило. До края на това нощно пътуване не мигнах – постоянно си следях часовника и виждах как тоя самолет ще си излети без мене като стой та гледай. Пристигнахме в Калама в 8:05 (вместо 6:30), а полета ми бе в 8:40… И все пак не се отказах! Веднага излязох на улицата на която тъкмо минаваше такси. Стопирах го и от там нататък филма вече го бях гледал няколко пъти затова изобщо и не се трогнах. Репликите сами си излизаха от устата ми, а аз вътрешно се заливах от смях на тази ирония. Нямах и проблем с препускането като диво животно през хората за да стигна моментално до гишето за чек-ин. Тоя път обаче наистина беше на косъм! Ако сте гледали “Сам в къщи” и си спомняте как семейството на Кевин търчаха през коридорите на летището до самолета за Франция – същата работа беше и при мен. В крайна сметка го хванах! Да, бях вътре в самолета и не можех да повярвам че стоях седнал на седалката.

Нямах никакви проблеми по натам в предвижването ми до Валпараисо, с изключение на това, че вече не знаех на кой свят съм от умора. Пристигнах в града привечер, бях си отбелязал двата най-близки хостела на картата в телефона ми и тръгнах да търся първия. На външен вид изглеждаше ужасно, предположих и на вътрешен, затова направих кръгом и директно отидох във втория. Беше от оня вид дето можеш да се изгубиш вътре – няколко етажа, безброй стаи, кухни и бани. Бях толкова изморен че даже и не вечерях. Взех си душ и се легнах още по светло.

На сутринта се събудих доста рано и реших че ще отида да тичам. Взех си малко дребни за закуска след спринта, обух си късите гащета и треснах входната врата на хостела. Нямаше начин този град на брега на океана да няма костанера, затова сметнах, че по-удачно място за сутришно бягане няма и тръгнах да я търся. Петнадесет минути по късно, след десетки завойчета наляво и дясно,  вече тичах доволно по бреговата алея и вдишвах дълбоко аромата на океана. Накрая даже си намерих и хранителен магазин и си взех овесени ядки и мляко за да продължи деня ми все така здравословно. Остана ми само да проверя къде се намирам и да се прибера. Лесна работа, само дето не си взех телефона с мен да не ми пречи……

Ами да, не съм от паметливите, особено ако става въпрос за голям град и лабиринти от улици. Без телефона си не знаех как да се прибера… В интерес на истината даже и не помнех как се казваше хостел-а… Та нали от началото на приключението вече бях спал в над 50! Идеята да питам някой човек беше безсмислена – че какво точно да го питам като аз буквално нищо не знаех – нито улица и номер, нито адрес нито пък име. Погледнах се в отражението на един лъскав магазин – аз, по къси гащи и потник, с прозрачна найлонова торбичка с мляко и овесени ядки….изгубен, някъде там в другата половина на Земята. Ех, като ме изби на един ти смях! Така не се бях подигравал на себе си много отдавна. Даже и започнах да си се нареждам на глас – “погледни се колко си смотан”, “ето какво означава да си загубеняк” , “забавляваш си се ти, ама да те видим как ще си намериш хостелчето” и така нататък докато сълзи от смях не ми потекоха.

След това тръгнах да разгадавам пъзела. Какво знаех за Валпараисо… ама разбира се че нищо. Точно както всеки път! Е, знаех автогарата от вчера…но дали можех да намеря хостела от там по памет..? Нямах друга следа и трябваше да пробвам.

Питах една жена за автогарата, но за мое голямо съжаление Живота вече бе забелязал какви ги върша, и жената се оказа негово подставено лице. Бях упътен в девета глуха с което ако до сега статуса ми беше “изгубен”, то след половин час лутане вече се радвах на нов, който гласеше “напълно изгубен”. Питах втори човек за автогарата, който ми каза че съм доста далеко, но все пак ми показа вярната посока.

Половин час след това, с помощта на още двама-трима човека, ей така – за всеки случай, разгеле я намерех. Само дето предния ден бях толкова изморен, че сега нямах и грам спомен как точно стигнах от тук до хостела, а и нали първо бях се запътил за друг от който се отказах…

Града вече се беше събудил и по улиците гъмжеше от народ, а аз експериментирах с различни посоки и се връщах на автогарата все така по къси гащета и найлонова торбичка в ръка. Най-накрая бях съжален свише и ми бе пратен очаквания факс – спомена за едно дърво което бях видял сутринта от прозореца преди да изляза. Дървото бе от една рядка порода иглолистни на която станах фен наскоро, и си спомних че се намираше в един заграден заради ремонт парк. Малко след това и попаднах на високата метална ограда и видях върха на въпросното дърво някъде там в далечината. Бях спасен! Тръгнах да тичам малко преди седем сутринта и благополучно се прибрах към 12:30 на обед, с което мисля и да кандидатствам за Рекордите на Гинес за най-продължителен сутрешен крос!

 

 

 

Валпараисо бе един голям и интересен град. За пореден път това беше място което с нищо не приличаше на другите градове, които вече бях посетил в Чили. Бе построен върху множество стръмни хълмове и много ми напомняше на родното Велико Търново. Само дето тук гледката не беше към река Янтра, а към Тихия Океан. Къщите бяха боядисани в най различни цветове, а тесните стръмни улички наподобяваха галерия от множество графити. Градът бе и важен образователен център – цели девет университета! Също така, макар да не бе столицата на Чили, тук заседаваше Националния Конгрес.

Във Валпараисо бе и едно от най големите пристанища в Латинска Америка. Още преди да прекопаят Панамския канал, градът е бил важна спирка за корабите които са пътували от Тихия до Атлантическия океан през Магелановия проток.

Какво правих през тридневния ми престой тук ли? Ами главно ходих на плаж. Аз заради това и дойдох! Времето си беше типично февруарско – топло и слънчево, дори водата в океана не беше чак толкова мразовита и редовно се потапях да се охлаждам. Единият ден, разбира се, отидох на разходка из централната част на града, като в крайна сметка така се отдалечих че се наложи да се върна с автобус.

В общи линии започнах да забавям оборотите, а и то си беше време. До полета ми за България бяха останали само няколко дена. Накрая стана време и да отпътувам  за последната спирка от това велико пътешествие – Сантяго де Чили.

« of 4 »

СТОЛИЦАТА САНТЯГО ДЕ ЧИЛИ

Последните дни от това Латиноамериканско приключение изкарах в Сантяго. Да си призная – почти нямах кой знае какво желание да ходя където и да било – вече се бях настроил за “Kраят” и исках да го изкарам на спокойствие в някой приятен хостел пийвайки бира с добра компания.

Получи се по-добре отколкото си го представях. Хостела – един от най-добрите в които бях за последните четири месеца! Идеален за разпускане, в никакъв случай шумен и пренаселен. Собствениците бяха двама американци които държаха на реда и чистотата. Оставих си раницата и излязох на двора да си поиграя с огромното им куче Бъки, където пък ме заговори едно красиво и младо момиче от Франция на име Аксел.

Беше една от тези срещи които започнах да наричам “вибрационни” – двама човека със сходно ниво на съзнание и вибрация привлечени като магнит, които веднага започват да си говорят като дългогодишни приятели. Плана ми беше да пия една бира и да си легна рано, само дето в полунощ още дърдорехме с французойката и нямахме грам намерение скоро да приключим интересния ни разговор. В крайна сметка се наложи да сложим пауза защото тя беше на работа сутринта – работеше по програмата на сайта www.workaway.info в хостела за по четири часа за което получаваше храна и подслон.

реклама

Сантяго имаше вид на красив и модерен град, и да ви кажа честно колкото повече го опознавах, толкова повече ме впечатляваше. Грабнах една от тия мини туристически карти  на града, а Аксел ми зачерта кое си струва да се види, след което тръгнах на обиколка. Широки и прави булеварди, красиви и добре облечени чилийци, модерни лъскави сгради – все типични неща за една развиваща се столица с над пет милионно население.

Първата ми спирка бе Serro Santa Lucia – на пръв поглед изглеждащ като най-обикновено възвишение насред равния град, но всъщност представляващ…..застинал вулкан. Чилийците го бяха превърнали в парк като на върха му бяха построили замък – Castillo Hidalgo от който на 360 градуса се виждаше безкрайния град както и побелелите върхове на Андите в далечината.

От там тръгнах да търся Plaza de Armaz – oгромен площад в сърцето на Сантяго, около който се намират някои интересни исторически сгради, включително Метрополитанската катедрала Сантяго, сградата на Централната поща, Palacio de la Real Audiencia de Santiago и сградата, която служи като седалище на местната власт на града.

 

На следващия ден пък реших да се разходя до друго много интересно място в града – Serro San Cristobal, което представляваше високо възвишение в покрайнините на града. Можеше да се качиш на върха му с помощта на нещо като лифто-влак или пеш. Аз избрах втория вариант, като възможностите бяха две – по асфалтов път или по тесни кози пътеки през гората. Можете да се досетите какъв беше моят избор, като само искам да добавя, че през цялото време бях единствения който се движеше по живописният път нагоре и не можех да разбера защо. Малко по натам, след като бях изпръскан от поливната система на гората до такава степен че и долните ми гащета подгизнаха, започнах да си отговарям на този въпрос. Е, то и без това си беше страшна жега…

« of 6 »

 

Сантяго предлагаше още много неща за правене и разглеждане, но както споменах по-рано, аз вече бях превключил на забавено темпо. Предпочитах да си стоя в хостела с бира в ръка и да си говоря с Аксел и останалата банда, да се ровя в спомените от последните четири месеца, които бяха толкова много, че ако не си водех дневник сигурно щях да пропусна някой.

В крайна сметка дойде време и за последната вечер, която пък се оказа страшно забавна. Аксел ми бе казала още през деня, че вечерта е извикала двама нейни приятели – Стефания от Франция с нейния приятел чилиец – Аугусто. Последния трудно се описва с думи – чувството му за хумор бе толкова огромно и всеобхватно, ролите които играеше се сменяха толкова често, че в крайна сметка не разбрах дали изобщо този човек има “нормално” състояние. Отначало бяхме седнали на масата в двора пред къщата само четиримата, но гръмогласния ни смях започна да привлича един по един и останалите пребиваващи в хостела. Така, към края на вечерта, не бе останал нито един човек в къщата, като дори и собствениците се бяха присъединили към тайфата. Компанията ни отново беше интернационала – двама аржентинци, двойка от Германия, момиче от Южна Корея, едно момче от Австралия, едно девойче от Словакия, двете французойки и чилиеца,  собствениците американци, като единия беше с гаджето си от Бразилия, и аз – представителя на България.

 

За полета ми до България се бях застраховал с много време. Нямах друг избор предвид всичките ми наскорошни преживявания на летища и автогари с които се разминавах на косъм. Трансфера от хостела до летището за пръв път от четири месеца насам дойде навреме и тоя път бях един от първите които чакаха пред входа за самолета. Точно там и написах последните редове от дневника който си водех през цялото време, и с които възнамерявам да завърша този разказ: 

 
“Преживях едно изключително силно и богато на събития приключение. За пореден път доказах на себе си, че пътешествията са най-хубавото нещо което ми се е случвало в Живота – след събуждането ми разбира се. Затова каквото и да се опита да ме разубеди, аз трябва да бъда силен и да му отстоя. Да – няма да спра да пътувам и няма да изброявам причините, защото няма да ми стигне тефтера!
Още от кацането ми тук започнах да се фокусирам над следващото пътуване – по-голямо и по-мащабно от всичко което съм правил до момента! – Експедиция Изток
Благодаря на БОГ за уникалното изживяване и за това, че ме връща жив и здрав вкъщи! Благодаря на всички хора с които се срещнах – без тях нищо нямаше да е същото! Благодаря на приятелите ми с които поддържах връзка – обичам ви безкрайно! Благодаря и на себе – този луд и забавен тип, наивен да мечтае из небесата, безстрашен да следва интуицията си, търсещ и намиращ човек с голямо сърце, което побира цели Континенти!“

 

КРАЙ

ЕКСПЕДИЦИЯ ИЗТОК

ДРУГИ ЕПИЗОДИ

Ако пътеписите Ви допадат, може да следвате страницата на блога във Фейсбук от ТУК

Част 1   Част 2   Част 3

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *