САН ПЕДРО ДЕ АТАКАМА

От Антофгаста трябваше да прекося почти цялата държава по ширина за да се добера до Сан Педро де Атакама. Добрата новина бе, че за разлика от дължината си, Чили не беше толкова широка страна и за около два часа направих прехода през пустинята с автобус. Градчето е много известна туристическа дестинация, и ако сте в Чили всеки ще ви го препоръча. Време беше да разбера защо беше така.

Озовах се в съвсем малко селище, в което само по главната улица имаше асфалт. Хостела се оказа точно до автогарата, но то погледнато реално всичко бе до автогарата. Този път бях резервирал предварително леглото и добре че направих така, защото се оказа, че броя на туристите тук е почти винаги повече от броя на предлаганите места за спане. Метнах си раницата и веднага се отправих към центъра за да открия агенцията която Фернандо ми бе препоръчал – той бе идвал тук само преди две седмици и на изпроводяк ме изпрати с доста съвети и препоръки.

Защо агенция ли? Ами защото всичките забележителности не бяха в Сан Педро, а в радиус от 80 – 150 км от градчето и без организирани екскурзии почти бе невъзможно да се посетят интересните места (освен ако не си вземете кола под наем, макар че и тя няма да ви отведе навсякъде).

Хубаво беше да организирам нещо още за утрешния ден, защото и без това времето рязко се скъси предвид карнавала. Намерих агенцията доста лесно и бях любезно поканен да седна срещу лъчезарна жена на име Рената. Лесна сделка беше – набързо ми запълни четирите дена от сутрин до вечер, като за да успея да видя всичко бе нужно да вземам на ден по две екскурзии. Цената наистина бе висока, дори и след голямото намаление което Рената ми направи, но веднъж се отива в най-сухата пустиня за Земята, а и пари се изкарват. Платих, и си стиснахме ръцете.

Когато излязох от агенцията навън вече се бе стъмнило, и на мен не ми оставаше нищо друго освен да си взема една бира и да се приспя, защото за утрешния ден ме чакаше сериозен туристически маратон.

реклама




Ден първи: Лагуни Антипланик и Лунната долина ( Altiplanic Lagoons and Valle de la Luna )

Лагуните се намират на 90 километра от Сан Педро и на повече от 4000 метра над морското равнище. Подхранват се с водоизточници които идват от повърхността на Земята и привличат голямо разнообразие от животни и птици, като пейзажа който образуват е труден за описване –  множество вулкани и насечен релеф, заобиколени от заснежени планини, блестящо отразени във водата. В лагуните се разхождаха множество розови фламинго и плуваха различни видове птици, а около тях спокойно и свободно си пасяха диви лами. Наистина бях шокиран от красотата тук – след Патагония мислех, че вече трудно ще бъда впечатлен от Природата, особено в една пустиня, но се оказа точно обратното. Не можех да си затворя провисналата челюст от възхищение. Колко много красота в едно толкова сухо място.

« of 4 »

Следобедната екскурзия не беше толкова далеч от градчето и само след по-малко от половин час вече бяхме пристигнали. Според Фернандо, това бе най-красивото място в пустинята и аз бодро крачех след нашата екскурзоводка. Първо се мушнахме в една скала и преминахме през нещо като пещера, а после започнахме лека-полека да се изкачваме през скалата и така, докато не се върнахме обратно до бусчето ни. Не беше кой знае колко интересно, но пък втората част от програмата се оказа умопомрачаваща.

Микробусът ни откара малко по-навътре и ни остави в подножието на някакво възвишение. Започнахме да се катерим по него, като терена ту бе скалист, ту бе посипан със ситен пясък като на някой плаж. Накрая стигнахме най-високата точка, и всички их-нахме и ах-нахме групово. Бяхме се озовали на върха на огромен застинал вулкан от който на където и да се обърнех се виждаше невъобразимо красива панорама, а самия кратер – огромен колкото няколко футболни игрища и побелял от тънък слой сол на повърхността – наподобяваше лунен пейзаж. Ето защо и се казваше така самото място – Лунната долина.

Времето беше много добре изчислено и половин час преди залеза бяхме заели позиции на върха на една скала от която спектакъла по бавното и тихо спускане на родната ни Звезда зад хоризонта остана запечатан завинаги в главата ми.

« of 5 »

Ден втори: Гейзерите Ел Татио и Лагуна Кехар

Този път, за разлика от предния ден, поне знаех какво ще видя – гейзери. Само не знаех защо беше това тръгване в 4:30 сутринта! Трябваше да дойдат да ме вземат от хостела, и като стана уречния час наистина много се усъмних – та навън бе тъмно и тихо без никакви признаци за живот. Но ето че се чу двигател, някой спря пред хостела и почука на вратата. Отворих, и насреща ми се усмихваше някакъв пич който се представи за Родриго, дъвчещ енергично дъвка и тананикащ някаква си песен. После притичвайки ми отвори вратата на бусчето и каза някаква шега с което ме втрещи – ама от къде тая енергия в този ранен час? Минахме да вземем и останалите хора за днешната екскурзия, и като напълнихме бусчето потеглихме. Гидът ни вече беше обърнал на близалка и сладкодумно разясняваше какво предстои, като от време на време пъхаше близалката си в устата за да си намаже добре езика и бузите, и после пак продължаваше. Не можехме да му се нарадваме – личеше си че ще е много забавен ден с него.

Пътуването продължи поне час и половина, като бързахме да пристигнем при гейзерите преди изгрева. Това беше важно защото въпреки че се намирахме в пустинята, надморската височина на мястото бе над 4300м., което правеше нощите доста мразовити. При такъв студ навън (беше минус седем градуса като слязохме от буса) горещата вода която изригва от гейзерите образува гъста бяла пара, издигаща се на метри във въздуха и гледката беше много впечатляваща. С появяването на Слънцето обаче, температурата рязко се покачваше и ефекта вече не бе толкова поразителен.

с Родриго

Гейзерите Ел Татио се намират в западното подножие на поредица от стратовулкани, които минават по границата между Чили и Боливия. Тази серия от вулкани са част от Централната вулканична зона, един от няколкото вулканични пояса в Андите, и за щастие нямат регистрирани исторически изригвания. Аз лично никога не бях виждал такова чудо, и през цялото време гледах със зяпнала уста и слушах с голям интерес разказите на Родриго, който сега разнасяше чаша с мате и предлагаше на знайни и незнайни да си пийнат.

Преди да тръгнем да се връщаме имаше бонус – потапяне в басейн с топла минерална вода която идваше от близкия гейзер. Рената ме беше предупредила да си нося бански, но не ми беше казала защо. Голям кеф беше наистина.

Връщането бе не по-малко интересно от самите гейзери. Първо спряхме на едно красиво малко езеро, бъкащо от зеленина и живот, а после се отбихме на върха на една скала от която се виждаше долина с течаща през нея рекичка. На фона на червената пустиня, зеленината покрай реката беше с такъв контраст че гледката приличаше сякаш от друга планета. Накрая спряхме и в едно древно село, в което докато всички похапваха шишчета от лама, аз отидох да ги снимам докато са още живи, неодрани и неизпечени.

реклама



« of 5 »

Следобедния тур беше до Лагуна Кехар, но в последствие се оказа, че включва и още други интересни места в пустинята. Лагуната се намира насред Салар де Атакама – солник в пустинята ширещ се на невероятната площ от 3000кв.км, което го прави третия по големина солник в Света (след този в Боливия и Аржентина) Заобиколена от живописните Анди и някой друг вулкан, с тюркоазната си солена вода вътре, тази лагуна приличаше на подхвърлен диамант в пясъчник, на нещо което сякаш не му е мястото там. Водата вътре беше толкова солена че да потънеш беше невъзможно, и понеже плуването в лагуната бе разрешено, то всички се бяхме разпънали като моржове по повърхността на лагуната. Спомням си, че докато провървя разстоянието до душовете бях заприличал на ходещ снежен човек и от кожата ми можеше да се събере сол поне за три шопски салати.

Следващата спирка бе Ojos de Salar – Очите на Салар, които представляваха два сладководни кладенеца насред пустинята, а накрая отидохме на разходка из огромната лагуна Тибенкиче, която се намираше в безкрайния солник, и ако не усещах горещия въздух наоколо, можех да заблудя ума си че съм в някое заснежена равнина.

В  тази следобедна екскурзия имаше и познато лице от сутрешните гейзери и набързо се сприятелихме – Александра от Италия. Този път не беше сама както сутринта, а бе с Мириам с която пътешестваха из Чили. Последната беше пропуснала сутришната ни разходката заради проблеми с височинната болест. Гидът ни, Себастиан от Боливия, с лице на вожд от цивилизацията на Инките, беше приготвил за всички алкохолни коктейли, и така с чаши в ръка, наблюдавахме променящите се цветове на лагуната, солника и Андите покрай залеза на Слънцето.

« of 4 »
Ден три: Салар Дел Тара

Тази екскурзия беше целодневна. Много се зарадвах като се качих в бусчето и видях вътре Александра. Мириам отново я нямаше защото пак щяхме да се качваме на над 4К надморска височина. Отначало се движехме по нормален асфалтов път, но в последствие той премина в ситни камъчета докато накрая съвсем се изгуби, и се носехме направо през пустинята. Посоката ни беше Салар дел Тара – огромна равнинна местност изобилстваща от солници, лагуни  и интересни релефни пейзажи. Трябваше да изминем около 120км през пустинята като почти щяхме да достигнем границата на Чили с Аржентина.

Спирахме на няколко места: първо се отбихме на видим Vegas de Quepiaco – огромна лагуна, с пожълтяла вода от сярата и дом на безброй фламинго и вакуни. Последните, приличащи на лама същества, ме очароваха с нещо много интересно – когато трябваше да се изхождат, вакуня си имаха специални обособени за това места. Лесно можеше да бъдат намерени – представляваха черни, набиващи се на очи райони насред равната жълта пустиня, и освен за тоалетна, тези ламоподобни ги ползваха и за маркировка на територията си.

След още час друсане в бусчето в което понякога трябваше да се държим за нещо за да не изхвърчим от седалките, спряхме да разгледаме и Pujsa Salt Flat. Това беше наистина много красиво и впечатляващо място – огромни каменни колони, високи десетки метри, по известни като “Пазачите” или “Монасите на Пакана”. Образували са се преди хиляди години, когато силна вулканична дейност разтърсва платото и ги оформя от наслоена вулканична пепел. Забележително!

Някъде по обед пристигнахме и на дестинацията ни – Салар дел Тара. Огромни отвесни скали наподобяващи катедрален орган а до тях безкрайна лагуна с забили главите си в нея розови фламинго. Думите не могат да опишат тази сякаш неземна красота, затова отново ще оставя тази задача на снимките.

реклама



През всичките вечери до сега се опивах да направя и една изключително вълнуваща за мен екскурзия, а именно Atacama Stargazing (наблюдаване на звездите). Няма по-подходящо място за това нещо – намирах се в най-сухата пустиня на Земята. Изключително голям фен съм на Астрономията, дори имам блог, подобен на този, който е изцяло на Астрономическа вълна. За голямо съжаление и трите вечери екскурзията биваше отменена заради облаци, за което дори и Рената се чувстваше адски зле, сякаш тя бе виновна за нещо. Е, това беше положението, нямах избор освен да го приема.

« of 3 »
Ден последен: Puritama Spring Waters

Колкото и да се опитвах да остана в информационно затъмнение относно екскурзиите които правех в Сан Педро, за последната вече ми бяха обяснили къде отивам и какво ще има – щеше да е нещо като естествено джакузи, знаех го и се бях подготвил психически. Колко добре го бе пресметнала моята бразилска агентка Рената – в последния ден, след три дена търчане къде ли не, да разпусна малко и да загладя косъма. Мястото бе близо – само на около 30км от градчето. Там река Пуритама, чиито води водят началото си от планинската верига, биват затоплена поради близкото си преминаване до вулканична активност в непосредствена близост до повърхността на Земята. Така, в образуваните естествени басейнчета и тераси с водопадчета, водата бе около 33 градуса, пълна с полезни за тялото минерали, и винаги в очакване някой да се потопи в дебрите ѝ. Общо имаше около десет различни по форма естествени басейнчета, като успях да се накисна във всяко едно поотделно. Много разтоварващ полу-ден на това място наистина. Не знам дали имаше определена допустима квота, или просто имах голям късмет, но басейнчетата не гъмжаха от хора, както си го представях, а всъщност бе точно обратното!

« of 3 »

Прибрах се в ранния следобед в хостела за да си събера раницата, да хапна и да изчакам да дойде вечерта – имах нощен автобус до Арика, градът на фестивала! Много се зарадвах да видя там новият си приятел Лонг Лу за който искам да ви споделя в следващите редове.

Заедно с Лонг Лу

Родом от Китай, Лонг Лу бе изкарал по голямата си част от живота в Африка заради работата си – човекът е инженер и цял живот бе работил по изграждане на електроцентрали в различни африкански страни. Докато не е бил командирован в Африка, този интересен мъдрец е живял във Франция, от където е и съпругата му и трите им деца. Лонг Лу пръв ме заговори – искаше да знае от къде съм и как протича пътешествието ми. Това беше “рутинна проверка” между пътешественици, която почти всеки ден се случваше и аз вече можех и на сън да разкажа тази информация. Интересната част дойде когато той започна да говори за неговото пътешествие.

Първо бях шокиран от възрастта му – 64 годишен! То че на азиатците не им личат годините всеки го знае, ама чак пък толкова…С две думи беше пенсионер. Каза, че преди 3 години, когато дошло време да се спре да работи, всичките му колеги започнали да строят къщи и да си купуват лъскави автомобили, но това далеч не бил неговия план. Децата му вече били пораснали, а съпругата му все още имала да работи няколко години докато се пенсионира, затова Лонг Лу си купил една раница, пъхнал в нея най-необходимото, и тръгнал! На приключение! И така, вече трета година без да се прибере във Франция! Четирите дена в които се виждахме в хостела за малко, нямаше как да стигнат да сподели натрупаните преживявания, и все пак тези за които разказа бяха зашеметяващи. Та той дори бе живял при племе с диваци в Папуа Нова Гвинея! Не знам дали бе натрупал мъдростта си по време на пътешествието, или просто си беше един мъдър китаец, но Лонг Лу често ми споделяше безценните си житейски виждания. Ще ви споделя едно от тях, което вярвам гъделичка всеки един от вас – как така един човек на 64 може да изглежда по този начин, да е толкова подвижен и жизнен че да се бе качил на Базовия лагер само преди година и половина. Човекът беше убеден в следното нещо: всичко което поставяме в тялото си рано или късно дава отражение. Без изключения! “Пушите цигари – защо тогава се учудвате че сте набръчкани. Прекалявате със захарта – нормално е да сте дебели и болни. Алкохол? – забравете го напълно! Грижи се добре за тялото си, и имай нужното уважение към него, и то непременно ще ти се отплати” ми бе казал Лонг Лу и думите му най-вероятно ще отекват доста дълго в паметта ми.

реклама



 Част 3

Част 1       Част 4

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *