ЧИЛИ

На тази далечна и интересна държава ще ѝ е наистина трудно да се намести в някаква рамка, и да бъде описана. Макар, че няколко пъти преди на навляза за постоянно, вече бях полагал крак тук и там , и в главата ми започваше да се формира някаква картина, тя често биваше разбивана на пух и прах всеки път когато се докоснех до някое ново място. Да, такава държава е Чили – колкото дълга, толкова и различна по територията си. Дори в Патагонската си част колкото се смъквах по на юг, толкова по различни неща виждах – като се започне от климата,  архитектурата на сградите и къщите,  и се стигне до лицата на хората. И ако трябва да съм честен в началото не ми се нравеше кой знае колко – липсваха ми красивите и усмихнати аржентинци, дразнех се от надутите цени на всичко свързано с туризма, дори от начина по който говореха испански и не им се разбираше почти нищо. В общи линии вината не беше толкова в Чили, колкото в носталгията ми по Аржентина. А и тоя не толкова интересен престой за една седмица в Пунта Арена малко ме депресира и реших да хвърля цялата вина на държавата.

 Искаше ми се да остана за месец, затова се надявах призмата в главата ми да се позавърти малко под друг ъгъл и да си направя престоя приятен и вълнуващ. Трябваше! 

И ето че най-накрая дойде време да сменя рязко географското положение и климата – отивах в Антофагаста. Но защо подяволите там? – Ами защото полета беше наистина много евтин. Целех се в Сан Педро де Атакама, и предвид това че летях от Патагония, цифрата наистина си я биваше. Само че реших да проверя колко ще ми струва ако кацна в град на около 150км от там – град на име Антофагаста, и новината беше толкова добра, че направо си купих билет. Е вярно е – никога не бях чувал за Антофагаста, определено не беше и туристическа дестинация, но пък какво от това. Нали исках да усетя духа на Чили! И може би наистина щях, защото нямаше да отсядам в хостел а щях да гостувам на местен! Да! Имах предложение да остана за няколко дена в апартамента на Фернандо – чилиец, който имаше свободен диван, беше потребител на couchsurfing.com , и беше отговорил положително на запитването ми за гостуване. Е, определено още в самолета настроението ми се преобърна и зачаках с нетърпение момента в който ще кацнем.

реклама

АНТОФАГАСТА

Приземих се рано сутринта и набързо се ориентирах кой беше най-евтиния начин да се предвижа до града, а именно този с микробус. Ама много удобно са го измислили тия хора в Южна Америка – като се напълни бусчето потегля и после биваш закаран до адреса!

По този начин набързо се озовах пред домът на Фернандо и го сварих преди да е тръгнал за работа. Направи ми чай и седнахме да поговорим за пет минути, след което изчезна и ме остави сам в апартамента си. 

Знам, че звучи малко неразумно да вкараш непознат в дома си и да го оставиш вътре сам, но все пак ако искате да внесете нещо интересно в сивото ежедневие, то трябва и да помете известна доза риск. Да, наистина беше вълнуващо за мен, Фернандо и съквартирантите му през следващите четири дена, вляхме толкова много положителна енергия в дните си, че дори не искахме да се разделяме. И не, не е заради мен, можеше да бъде всеки. Дали е Игнат от България, Хосе от Мексико, или Никол от Чехия няма кой знае какво значение. 


Бях много изморен от нощното пътуване и си полегнах да се поосвестя малко. Температурата навън беше с едни 20 градуса повече от това на което бях свикнал през последния месец,  затова не исках да си стресирам допълнително тялото с ударна разходка из града веднага. Следобед се събудих и все пак изялзох да се видя къде се намирам. 

Града бе разположен на Тихоокеанското крайбрежие високо в северните части на Чили, беше доста топло и сухо. Фернандовия апартамент се намираше на центъра в една висока и лъскава сграда, излязох навън и просто поех в случайна посока. Е, определено имах усещането, че се намирам в друга държава. По улиците гъмжеше от хора (нещо нетипично за южните части), лицата им бяха доста по различни както и цвета на кожата им – тук преобладаваше тъмния мат. Личеше си, че е пълно с емигранти от други държави, и това много ми допадна. Минах през централния площад и главната улица, после влязох в затворения пазар да похапна готвена храна и се почуствах наистина много добре – най-накрая духа на Латинска Америка – салса от всеки ъгъл, преродени древни инки и индианци в чертите на хората, мръсна жега и вмирисан затворен пазар със лелички които готвят! Тук можех да си живея до края на дните си. 

С приповдигнато настроение минах да се поразтъпча през “костанерата” – алеята на брега на океана, и малко след залеза се прибрах и въодушевено разказах на Фернандо в колко як град живее. Той беше потресен. Въобще не очакваше че Антоафгаста ще ми хареса: – “То тук няма кой знае какво да се види, нормален град в който нищо кой знае какво не се случва…”. Е как нищо, та тук витаеше латино духа, какво повече трябва да се случва. Гореща кръв, усмихнати и щастливи хора, плаж и море – та това си е напълно достатъчно. 

На следващия ден станах рано с Фернандо и съквартирантите му – Браян и Елиза, нагласих се набързо и излязох навън. За деня имах три задачи: да посетя руините, задължително исках да видя и “Ла Портада” – скално образование с форма на арка в океана, и да се подстрижа. Ла Портада се намираше извън града и за целта трябваше да се кача на автобус 129, или поне така ми беше казал Фернандо. С качването обаче питах шофьора дали ходи до там, след което той изстреля около 50 думи за 3 секунди от които не ме уцели нито една, но от това че ми върна парите за билета ми стана ясно че деня започва с поражение. Реших че е най-добре да си предам нова визия и тогава да ходя където щях да ходя. 

Честно казано никъде другаде по света не бях виждал толкова много фризьорски салони на едно място колкото тук в Антофагаста. Бяха си избрали една дълга улица и следваха един след друг, от ляво и от дясно и така до където ми виждаха очите. 

Избрах си един и влязох, след което бях настанен на стола от нежните ръце на един колумбийски травестит. Започнахме да си говорим докато тя работеше, като често когато не можех да я разбера какво ми казва, тя се доближаваше до ухото ми на милиметри сякаш не бях чуждо говорещ, а глух. След като ме подстрига, реши и да ме избръсне, а после и да ми измие косата и балсамоса. След около 40 минути процедури изглеждах по засукан дори и от Рики Мартин! Така ме бяха променили тези ръце на усмихнатото същество с неясен пол, че се замислих дали някога изобщо съм изглеждал по-добре. 

Пътят до руините го изминах пеш, като се движех почти през цялото време през костанерата. Накрая, след като стигнах, бях меко казано разочарован – може би защото очаквах да видя нещо като Мачу Пикчу, а то се оказа нещо приличащо на недовършен строеж от преди десет години. Бях единственият посетител (ама вярно нямаше ни един турист в тоя град), позавъртях се за десет минути и тръгнах на обратно. 

Тоя път обаче си хванах градски рейс, слязох на пазара, седнах и си поръчах някакъв вкусен буламач. Излапах го набързо, и докато чаках сметката се закачих за незаключен Интернет сигнал. Търсех как да стигна до каменното здание, и това което разбрах докато сърфирах с телефона си, бе адреса на някаква мини-автогара. Не беше кой знае колко далеч и само след половин час вече бях там.  

Да, имаше автобус за някакво село и беше в посока Ла Портада. Шофьора щеше да ме остави на разклона и трябваше да извървя около два километра пеша. Нищо работа, веднага се навих. 

Стигнах за около час. На мястото имаше доста туристи, и това беше напълно оправдано – въпросната скала се издигаше величествено като триумфалната арка в Париж насред океана, брега беше неописуемо красив и с комбинация от кръжещите лешояди образуваха изумителен пейзаж. 

Поне два часа си постоях там, дори се намери един добър човек дето ми направи фото-сесия, след което остана изумен от колко далеч идвам след като му казах че съм от България. На връщане отидох на магистралата и започнах да стопирам всичко що мине. Взе ме един работнически автобус, и по този начин успях  да разгледам и някой друг жилищен квартал докато се придвижвахме за към центъра. 

Бях решил че ще сготвя вечеря за домакините ми и реших да се представя с новото ми допълнение в личното ми меню – Игнасиевата полента. Да, ама в магазина вместо полента без да искам купих някакво си друго нещо, та у Фернандо се наложи да импровизирам и от цялата работа се получи някаква манджа от кус-кус със зеленчуци и кашкавал. Тя пък се оказа толкова вкусна, че даже сипвах допълнително и накрая изядохме цялата тенджера. След това се подкарахме на карти и бири….до 5:30 сутринта. Искам да ви кажа че така не се бях забавлявал отдавна, дори понякога правехме пауза да се насмеем. Не си мислете че играхме на покер, белот или нещо подобно. Цяла нощ играхме на детски игри като “Уно”, “Кент” или пък оная дето се биехме през ръцете докато не заприличаха на червени домати. 

реклама

Последния ден от гостуването ми с Фернандо отидохме на плаж. Заведе ме на много красиво място в покрайнините на града, тихо и спокойно, разпънахме едно такова като палатка за сянка и почти целия ден изкарахме там. Фернандо бе завършил психология и работеше по специалността си в някаква държавна организация. Беше много начетен млад мъж и през цялото време разнищвахме до къде се простират границите на психологията, къде се смесва с духовното и къде остава само езотериката. Много добър и запомнящ се разговор! Благодаря ти Фернандо, ти си чудесен събеседник.

От ляво: Браян, Фернандо и Елиза

Последната вечер моите чилийски домакини направиха небезизвестното питие от бяло вино в пъпеш и го ударихме да наздравици и празнуване на нашето запознанство. Споделиха, че в края на идната седмица щели да ходят на фестивал в Арика – 500км на север до границата с Перу, и ако съм имал възможност задължително да ги придружа защото било голямо зрелище. Тази новина направо ми дойде като подарък от горе! Винаги съм искал да отида на южноамерикански фестивал от сорта на този в Рио, но никога не съм и предполагал че щеше да е толкова скоро. Фестивалът беше трети по големина в Южна Америка, щеше да протече в цели три дена и участващите групи щяха да са от най-различни държави. Много се зарадвах! Бях на точното място в точното време за нещо което се случваше веднъж годишно, и то без дори да имам и най-малка представа. Начинът по който ей така случайно разбрах, бе поредното доказателство, че в Живота няма случайни неща, поредното докаателство, че Той е една неописуема и жива мистерия.

« 1 of 7 »

 

Част 2

Част 3     Част 4

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *