ПУНТА АРЕНАС

Работите не тръгнаха на добре още с пристигането, понеже след проверка в автогарата стана ясно, че ще трябва да стоя една седмица в тоя град. Причината беше следната: имах полет от тук за Антофагаста точно след седмица. За това време планувах да отида до Ушуая в Аржентина и да се върна обратно тук за самолета, само дето понеже се намирах на Края на Света, автобусите бяха на седмичен график и не се движеха всеки ден. За голямо съжаление бе невъзможно да отида и да се върна в рамките на една седмица, и ако исках да си хвана самолета, трябваше да се сбогувам с идеята ми за Ушуая и да си стоя мирно и кротко тук в Пунта Аренас. Жоанна нямаше този проблем, затова си все билет за след два дена, което всъщност означаваше, че пътищата ни щяха да се разделят.

И така, градчето не беше малко, но и не предлагаше кой знае какво за правене. Наблизо нямаше национални паркове с красиви планински върхове, нямаше маршрути по които да се разходиш, нямаше красиви сини лагуни. Единствената атракция бяха пингвините. Остров Магдалена бе “само” на два часа с лодка от града, а на него се намираше най-голямата колония на пингвини в Света. Жоанна беше категорична че 80 евро за едни пингвини няма да даде, а честно казано и на мен не ми се даваха. Или по-скоро нямах вече за да ги дам. Патагония си е една доста скъпа дестинация, и до момента бях похарчил доста над предвидения бюджет. Отдавна съм си дал сметка, че по начина по който пътешествам няма как да видя всичко което е възможно. Често ми се налага да избирам и да подминавам доста интересни забележителности и места, затова с лекота отхвърлих посещението на пингвинската колония. Ако трябва да си призная, малко съжалявах за това ми решение, но пък се досещам за едно успокоение – в хостела ми имаше едно момиче дето пет дена прави опит да отиде на остров Магдалена, и петте пъти все я връщаха заради лошото време. И да, времето докато бях там наистина си бе лошо. Не че нямах късмет! То там си било такова кажи речи постоянно. Вятърът не спирал 365 дни в годината. Духа си и това. Намерил си е мястото там, на Края на Света, без да го обезпокояват и си се е развихрил както си е намерил за добре. Духа си, свири си, и сега си давам сметка защо и дърветата бяха с такива странни корони, сякаш направени от бетон. Ами явно в един момент им е писнало да ги клати и разлюлява тоя ти вятър, та са еволюирали и са станали такива като сега – като замръзнали.

На втория ден се сбогувах с Жоанна. Тази откачена и очарователна французойка беше истински дар в това патагонско приключение, и със сигурност щеше да ми липсва много. Бях свикнал с нейната компания – та ние бяхме дупе и гащи денонощно. За двете седмици изкарани заедно си знаехме и кътните зъби. Обещахме си да си отидем на гости – тя в България ,а аз у Франция. Тя оставаше на Южноамериканския Континент още доста след мен, и от все сърце ѝ пожелах да е добре, и да се завърне жива и здрава у дома.

реклама



През следващите два дена не си показах носа от хостела. Нямах грам желание да ходя където и да било на тоя вятър, а дори и да имах, нямаше как да стане. Бях си дал съдържанието на цялата раница на любезната ни домакиня за пране, и бях останал само по потник и едни къси гащета. С тях навън бях обречен. Макар да беше средата на лятото, бях толкова на юг, че навън си беше нещо като при нас през ноември. Ако се чудите защо два дена – ами сушилня жената нямаше, както и тераса, затова ги простря насред коридора, и така всички обитатели на хостела се запознаха подробно дори и с бельото ми. 

Към края на това продължително заточение наистина много ми дойде, започнах да се чудя в каква беля да се вкарам само и само да стане някакво течение. Харесах си някакъв резерват на име Магаланес. В интерес на истината, то тука всяко второ нещо се казваше така. Цялата работа идваше от факта, че Пунта Аренас се намира на Магелановия проток – именно от тук Фернандо Магелан бе преминал през 1520г в търсене на Тихия океан и пътят към “острова на подправките”. 

Реших да питам домакинята как се стига до там, а тя разбрала – не разбрала, ми каза да си хвана едно колективно такси. Веднага пояснявам: колективно такси в Чили е нещо много практично – представлява таксиметрова кола, обикновено с номер и фиксирана цена. Махаш му, и ако има място спира и те взима. Ако обаче над десет таксита ви подминат защото са пълни (както беше в моя случай) то се налага да тръгнете по маршрута на таксито за да изпреварите някой по напред от вас. В крайна сметка се качих, и то само за да разбера пет минути по късно, че колата изобщо не ходи там. Шофьора обаче видя, че в мен няма и грам желание да се откажа, затова след като всички слязоха, спря до едно друго такси – тоя път от нормалните. Докато разпитвахме жената в колата как се стига до пустия му резерват, някакъв човек дойде и седна при нея в таксито. Размениха се още няколкостотин думи в секунда на испано-чилийски от които схванах около 5%, но все пак разбрах че мога да се кача при нея. Много добре! Най-накрая нещо интересно! 

Метнах се при жената и тя започна да кара по желаната от клиента посока, влязохме в някакъв квартал и човека слезе пред къщата си. След това тя ме закара до главен асфалтов път и ми обясни, че трябва да продължа пеш, като дори отказа да ѝ платя. Благодарих ѝ, слязох и поех. 

Голямо вървене падна, голямо чудо. И тоя вятър как пък не спря поне за малко…Добре че якето дето си го купих от Барилоче беше много добро и грам не усещах нищо. По едно време от приложението на телефона си видях че трябва да завия по някакъв чакълест път. Поех по него и след около половин час благополучно пристигнах в резервата. За съжаление бях пропилял по голямата част от деня за да стигна, затова от няколкото маршрута които бяха на разположение, тръгнах по един по кратък, за да мога да се впиша в работното време на резервата. Това разбира се не ми попречи да се изгубя, да хвана някаква гора, да пресека неуспешно един поток и да си намокря и двата крака. Накрая така се притесних че ще затворят резервата и аз ще остана вътре, че започнах леко да тичам между дърветата. 

В общи линии почти нищо интересно не видях  в тоя резерват, с изключение на невероятната гледка на Пунта Аренас от високо. Може би ако имах повече време можех да забележа и някоя интересна птица, но бях твърде зает да търся обратния път, както и да се подигравам на себе си за мокрите и кални крака. 

Излязох от резервата пет минути преди да затворят и тръгнах да се прибирам. Хубавата новина беше, че нямаше как да ме хване мрака – тука се стъмняваше малко преди 12 през нощта, и към 4 сутринта започваше да става светло. 

реклама



Изневиделица се появи някаква кола която спря до мен. Вътре имаше момиче и момче които ми предложиха да ме закарат до града. Бре, какви добри хора! – казах си на ума. Метнах се и само след половин час вече бях в хостела и пиех бира. Ето на това му се казва да се пораздвижиш малко. За утрешния ден задължително трябваше да измисля нещо подобно!

Така и стана! Влязох в couchsurfer приложението в телефона си, и си намерих местен пич за разходка и разговор. Казваше се Карлос, ветеринар, приблизително на моята възраст. Дойде до хостела и ме взе с колата си. 

Докато обикаляхме Пунта Аренас и се чудехме в кое заведение да седнем, видяхме някаква суматоха от хора, и спряхме да разберем какво се случва. Честито, провеждаше се бирфест! Честно казано, не мога да ви кажа много за Карлос, понеже така и не стигнахме до някакъв по дълбок разговор. Мястото беше прекалено шумно. За сметка на това обаче, решихме да пробваме по малко от всяка предлагаща се там бира. И така, докато направим един пълен кръг на огромното помещение и тествахме бири с вкус на шоколад, манго, люта чушка, чубрица и магданоз, накрая така се отсвирихме, че аз забравих всички езици дори и майчиния си. 

После бяхме привлечени от сцената. Там, на микрофона, се раздаваха най-различни банди и всичките до една пееха жестоко. Вечерта завърши с кеч. Да бе, с истински ринг и истински бойци, макар че за вторите всички знаем че са актьори. Не бях ходил преди това на бирфест, не знам как се провеждат при нас, ама ако навсякъде е така, то определено ще го впиша в листата си на “редовни посещения”

В крайна сметка седмицата изтече и дойде време за полета далеч на север от тук, в град който през цялото време наричах Афганистан, понеже все ми убягваше истинското му име. Всеки път като ме питаха коя е следващата ми дестинация и чуеха Афганистан, се започваше едно цъкане с уста и потупване по рамото. После разбира се пояснявах че Афганистан се намира в северно Чили, и чувах истинското име на града – Антофагаста. И така, докато не го запомних.

Спомена от притеснението и бързането покрай последния полет от Игуасу до Салта още болезнено ме изгаряше, затова тоя път реших да се застраховам с време. Уредих бусчето до летището да дойде да ме вземе 4 ча̀са преди полета. В 12 на обяд вече стоях, нагласен и накипрен, и очаквах всеки момент то да дойде да ме вземе, но от него нямаше и следа. Един час преди полета, след няколко телефонни разговора и много потрошени нерви, стана ясно че бусчето аварирало, и че са изпратили кола да го замести. Всичко се повторяше, даже потретяше  – гоненицата на автобуса от Буенос Айрес до Барилоче, после надпреварата с времето докато хващахме автобуса до тук с Жоанна…

Стоях в таксито и се чудех да се смея ли да плача ли. Една седмица го чакам тоя ми ти самолет за Афганистан, и накрая да го изтърва. Живота определено си правеше шега с мен. Всичко живо участваше в тоя негов пъклен план и всички си изпълняваха ролите блестящо. Ето го на и тоя шофьор – десет пъти му казах че бързам, и сякаш нарочно се влачеше по магистралата. 

За пореден път слязох с гръм и трясък от колата, отново предредих всички на гишето за чек-ин, и отново разбрах че всичките ми нерви са били напразно. Няма да повярвате какво се бе случило. Незнайно как, календара в телефона ми беше “насрочил” полета ми 2 ча̀са преди реалното излитане. И така, докато обяснявах на висок тон за кой полет съм, че чак пяна ми излизаше от устата, служителката ме гледаше с недоумение и след като ме изчака да се изкажа, най любезно ме помоли да се върна на опашката и да си изчакам реда, понеже дори малко съм подранил….Такова смесено чувство на облекчение и яд едновременно рядко бях изпитвал. Много добре ти се получи на тебе, честно ти казвам, който и да си ти там горе.

реклама



Ами това беше с Патагонията. Един месец изкарах по тази приказна част от Земята. Много е красиво, даже както често се шегувах – Прекалено е красиво! Не мога да кажа че беше лесно – почти всеки ден поне по петнадесет километра ходене и то по силно насечен релеф, вятър студ и дъжд, дълги автобусни пътувания през тази безкрайна земя, но определено си струваше! Струваха си и не малкото пари които изхвърчаха там. Рядко споменавам цифри, но Патагония си е една сравнително луксозна дестинация. Но нима едно такова преживяване има цена? Та нали само чрез пътуването е възможно да даваш пари и в същото време да ставаш по богат…

« 1 of 7 »

КРАЙ

Епизод 9: Чили

ДРУГИ ЕПИЗОДИ

Ако пътеписите Ви допадат, може да следвате страницата на блога във Фейсбук от ТУК

ЧАСТ 1  ЧАСТ 2   ЧАСТ 3   ЧАСТ 4   ЧАСТ 5   ЧАСТ 6   ЧАСТ 7

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *