ЕЛ КАЛАФАТЕ И ЛЕДНИКЪТ ПЕРИТО МОРЕНО

До нашата следваща дестинация решихме да се предвижим на автостоп. И двамата не бяхме правили нещо подобно преди това, та бяхме много въодушевени и ентусиазирани как ще протече първото ни такова пътуване. Предния ден сутринта бяхме минали покрай “спирката” на стопаджиите, и следобед като се връщахме малко се разочаровахме, като видяхме същите момчета все още там, но това не беше достатъчно да ни спре. Написахме по една табела с дестинацията, опаковахме раниците и се отправихме към това приключение. 

Късмета на новобранците явно е Вселенски закон, та още преди да бяха минали пет минути спря една огромна бяла кола от която се показаха двама човека, които с широки усмивки ни покниха в автомобила си. Казваха се Марио и Габриела. Бяха дошли да отпразнуват Новата Година при синовете си, които имаха заведение в Ел Чалтен, и сега се прибираха обратно в Рио Галегос – на около 500км в Огнената Земя. Прекрасни хора! Не го казвам заради това че спряха да ни вземат. Просто излъчването им, поведението им, доверието което ни “гласуваха” ей така на прима виста… Споделиха, че това е част от тяхното пътуване и всеки път когато идват при синовете си винаги качват стопаджии. По този начин вече бяха срещали хора от къде ли не, а сега се радваха да се запознаят и с един българин и една французойка! 

Дестинациите ни не съвпадаха напълно, затова Марио ни свали на отбивката в която пътищата ни се разделяха, и за следващите 30-тина километра трябваше да стопираме още веднъж. Голям вятър в тая Патагония ви казвам! Колкото по наближавахме Края на Света, толкова по-силен и неспиращ ставаше. Щеше да ни отнесе на тая отбивка, даже нарочно не си свалих раницата от гърба ей така за всеки случай, да не ме отвее на някъде. 

реклама




Постояхме около половин час и ни качи един мъж с пикап. Предложи да се возим в каросерията, което пък напълно съвпадна с мечтата ми да се возя на открито, та бях толкова щастлив и ентусиазиран, че Жоанна нямаше никакъв шанс да се покори на страха си. Усещането бе незабравимо – отдясно на пътя бе голо и жълтеникаво като в пустиня, отляво езерото Аржентино сияеше с необикновено синия си цвят, а ние препускахме с над 100км/ч в каросерията на някакъв пикап, управляван от непознат човек и цялото действие се развиваше на над 10 000км далеч от домовете ни! Ето такива мигове са храната на пътешествениците. Момент като този, момент изпълнен с толкова много свобода, е дозата наркотик който всички ние преследваме. И колкото и думи да използвам, няма да мога да пресъздам усещането на този полет, на тази безтегловност която се крие в него. 

 

 

Човекът ни остави малко преди полицейския пункт в началото на града – беше нелегално да се возят хора в каросерията, затова с франсето си плюхме на петите и следващите 7км до хостела извървяхме пеша. Вятъра духаше срещу нас, пренасяше някакви лепящи се за краката бодили, но това не помрачи края на деня ни, даже напротив. Постоянното лакътушене по пътя с наклонено тяло срещу вятъра и крясъците от бодилите в момента в който се забият в нечий крак, ни караше да избухваме от смях. Накрая се домъкнахме до хостела, който пък се оказа малка бяла чиста къща в която нямаше никой освен нас двамата. Дори и собствениците не пребиваваха там. Хвърлиха ни ключа за дома им, пожелаха ни приятна вечер и изчезнаха.

Така е то по време на пътешествие – приемаш това което ти се предложи. Понякога дните не вървят и завършваш в някое мизерно място, а понякога всичко сякаш е нагласено специално за теб и надминава дори най-смелите ти очаквания. Всъщност то и в Живота е същото. Разликата е само в мащаба…

За Ел Калафате какво да ви кажа – красиво патагонско градче, посещавано от множество туристи, всички дошли тук заради едно нещо, а именно леденото бижу на Аржентина –  глетчерът Перито Морено. Центърът на града е една дълга права улица, по нищо отстъпваща на софийската Витошка – скъпи луксозни магазини, ресторанти и кафенета, и разбира се – префърцунени туристи. Излезеш ли от централния район обаче, контраста е голям и започваш да се чувстваш сякаш си по скоро някъде дълбоко в провинцията, в някое бедно селце. 

реклама




На другия ден решихме да отидем до Глетчера. На нас толкова ни хареса вчерашното пътуване на стоп, а и същевременно цената на автобуса до Ледника ( 600 песос) не ни се нравеше изобщо, та решихме да си пробваме отново късмета. Със сигурност щеше да е по трудно – пътят до там бе еднопосочен, и единствените коли които пътуваха в тази посока не бяха кой знае колко много. 

Застанахме насред града с табела в ръцете и започнахме да развяваме палци. Не бяха минали и петнадесет минути когато една огромна кола мина до нас, намали, и спря след около десетина метра. Шофьорът слезе, отвори багажника и започна да рови нещо в него, а ние дори и не предположихме че човека разчиства място за нас. След малко дойде, поздрави ни и ни покани в автомобила. 

Общо четири души бяха вътре – Надя и Хавиер, симпатична двойка аржентинци с тяхни двама племенници. Колата беше седем местна така че нямаше проблем да ни качат, затова с Жоанна се наместихме удобно и потеглихме към националния парк  “Лос Гласиарес”. След малко повече от час, преминал в приятен и забавен разговор, пристигнахме. Благодарихме на тези добри хора че ни взеха, сбогувахме се и започнахме да разглеждаме ледника.

Перито Морено си беше едно природно зрелище! Идея нямах какво ще видя, затова като го погледнах за пръв път изгубих ума и дума. Чудовище! Цели 5км дължина и над 70м височина, този ледник представлява един от най-крупните запаси на сладка вода в Света! 

Аржентинците наистина много се бяха постарали в това да направят разглеждането на този огромен ледник максимално удобно и вълнуващо. Имаше няколко маршрута за преминаване от които можеше да го видиш в цялата му дължина, както и отблизо, а също така и поглед над него. Ако проявиш малко търпение и почакаш, ще имаш и късмета да присъстваш на откъсване на леден блок от глетчера, което си е цял спектакъл. Ледения къс пада от над 70м височина с такъв трясък че сигурно се чува на километри, а вълната която прави в езерото Аржентино със сигурност може да преобърне Титаник. 

 

 

 

Цял ден изкарахме на това уникално място. Можехме да останем до затварянето на парка, и сигурно така щеше да бъде ако имахме билет за автобус, но такъв нямахме, и още по страшното беше, че и нямаше как да се сдобием. Всички които идваха с автобус до тук бяха с двупосочен, затова ние трябваше да се приберем както сме дошли – на автостоп. Добре ни потръгна в началото – втората кола спря и ни взе. Беше пикап и отново се возихме на открито, но именно заради това шофьорът трябваше да ни остави по средата на пътя защото се минаваше през полицейски пункт. 

Намирането на втори автомобил се оказа трудна задача. Часът наближаваше 18:00 и преминаващите коли ставаха все по-малко и по-малко. Тъкмо вече се оглеждах къде може да се скатаем за през нощта, когато един малък автомобил спря. Бяха двойка от Бразилия. Тръгнали на пътешествие из Аржентина, задната седалка беше пълна до тавана с багаж. Хората обаче забелязали че са една от последните коли тръгващи си от парка, и като ни видели, осъзнали че нямаме много голям шанс и спрели. Колко мило беше това! Петнадесет минути Игор и Надим разчистваха задната седналка за да можем да се наместим с Французойката. Прекрасни хора! В пътуването до момента се запознах с доста народ от Бразилия – всичките до един бяха големи сладкиши. Винаги съм имал малко смесени чувства към тази държава, главно заради предразсъдъци, но Живота ми даде съвсем ясно да разбера, че е място което не мога да пропусна в някое следващо пътешествие.

реклама




Този ден беше и последният ми в Аржентина, защото на следващия отивахме отново в Чили. Тогава още не знаех със сигурност, че повече няма да се върна, кроях планове да пресека още веднъж границата за да стигна и до Ушуая, но това така и не се случи. 

Тази огромна страна ми даде толкова много… Имах късмета да се докосна до модерни и красиви градове, до зрелищни водопади в джунглата, да живея в една от най-големите речни делти на Планетата, да видя многоцветни планини насред пустинята, и разбира се, Патагония – това вълшебство за което думите никога няма да са достатъчно. 

« 1 of 4 »

ЧАСТ 7

ЧАСТ 1  ЧАСТ 2   ЧАСТ 3   ЧАСТ 4   ЧАСТ 5    ЧАСТ 8

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *