ПУЕРТО …

Падна се точно деня преди Коледа да пътувам. Погледнах в телефона си за да видя къде отивах, и разбрах че оставам в Чили и се местя на юг в град наречен Пуерто Варас. Понеже СИМ картата на телефона ми бе от Аржентина и нямах мобилен Интернет, а си беше и празник, реших че е най-добре да си резервирам хостел още докато бях в Пукон. После събрах раницата, сбогувах се с всички напушени хора от този прекрасен хостел и отидох на автогарата да диря автобус. 

Минути след като поех “натам” от автогарата.

Потеглих някъде към два следобед, и щях да пристигна в града малко след десет вечерта. Чудесно, казах си, и точно такова щеше и да бъде, ако я нямаше една малка подробност. Ето каква беше тя: Не знам точно как се бе случило, определено хвърлям цялата вина на Чилийците, които са кръстили повечето си градове в Патагония с две думи и първата е задължително “пуерто”, но вместо да си взема билет за Пуерто Варас съм си купил за Пуерто Монт. Сега вие ще кажете, че не звучат по един и същи начин, и аз не мога да не се съглася с вас, но тогава така бе решил Живота и ето какво се бе случило по натам.

Слязох на автогарата, все още напълно несъзнаващ в какъв филм съм се вкарал, и отворих приложението да видя къде се намира хостела дето резервирах. И чак когато видях, че е на около двадесет и два километра от моето местоположение разбрах, че дядо Коледа ми е донесъл подарък – неочаквано приключение. 

На автогарата в 22:45 на Бъдни вечер както се досещате нямаше никой. Тръгнах на там. Дали щеше да бъде на там или на сам, повярвайте ми, нямаше никакво значение. Походих в тази посока около половин час докато не навлязох в жилищна зона, избрах си една къща и звъннах на звънеца. Отвори ми жена на възраст след петдесетте, добре изглеждаща, че и нагримирана, с рокля – видимо я бях вдигнал от празничната трапеза. Аржентинския ми испански не съвпадаше с чилийския – тя определено ме разбираше, но аз грам не вдявах от това което ми говореше. Добре че беше Бъдни вечер и дъщеря ѝ се бе прибрала от Сантяго, та на английски внесохме яснота в цялата ситуация. Двете жени веднага се заеха да ми помогнат. Наметнаха се с по едно яке и тръгнахме на някъде из малките тъмни улички на този неочаквано появил се в живота ми град.

Стигнахме до една голяма червена къща, и въпреки че нямаше никаква табела, жените твърдяха че е къща за гости. Звъннахме на звънеца и ни отвори един доста възрастен мъж. Обяснихме защо го безпокоим в този час, и той каза, че от известно време вече не приема гости, след което ме погледна в очите за няколко секунди и каза, че ще направи изключение. Благодарих му от сърце, благодарих и на двете жени които без да се замислят тръгнаха да ми помагат в този късен час, след това благодарих и на Живота затова, че за пореден път ми доказа че винаги мога да разчитам на него.

реклама




На сутринта ме очакваше топла закуска. Запознах се и със съпругата на възрастния човек от снощи, която се бе погрижила да се почуствам като у дома си. Кухнята им ми напомни на добрите стари времена в България – печката на дърва със свирукащия чайник отгоре и котката до нея, двукасетъчния касетофон покрит с ония неща дето се плетат на една кука, старите кухненски мебели… абе направо си беше като сън, Коледен сън. 

Още по странно бе и това, че за пръв път не бях първия българин който виждат! Възрастната двойка ми разказаха за друг българин който им е бил на гости пред години. Дори се опитаха да намерят данните му в една овехтяла тетрадка, но опитът беше неуспешен. Представяте ли си – от толкова много места дето бях първия гостуващ българин, баш тука се оказах втори… Абе на тия възрастни хора явно им бе тръгнало на българи.

Закусих и тръгнах да разгледам града. Предвид това, че беше Коледа, единственото отворено нещо по центъра бе църквата. Нямаше по удобен момент да вляза, да отпратя няколко мили думи в небесата и да се насладя на католическия начин за отбелязване на най-големия Християнски празник. И да ви кажа честно, много ми хареса. Сякаш думите идващи от сърцето на проповедника в речта му за Христос ме докоснаха много повече от напевите на фрагменти от Библията с които сме свикнали в нашите православни църкви. По едно време обаче ми дойде в повече това сядане и ставане непрекъснато, в един момент имах усещането че съм във фитнес, та след третата серия от клекове по десет повторение станах и не седнах повече. Винаги съм усещал Бог в себе си, като постоянно присъстващ в мен, винаги чуващ мислите ми, затова рядко посещавам храмове, или когато го правя е по скоро от любопитство. Е, задоволих си го.

Пуерто Монт не бе кой знае колко голям град, и нямаше кой знае какво да се види, затова следобед реших да си хвана микробус и да посетя Пуерто Варас – мястото където трябваше да отседна. Той се оказа дори по-малък, но пък за сметка на това много красив и доста оживен – предимно с туристи. 

Градчето се радва на живописно разположение в близост до планини, езера, гори и национални паркове. Намира се на брега на езерото Llanquihue, второто по големина езеро в Чили. Вулканът Осорно и заснежените върхове на връх Кабулко и връх Тронадор би трябвало да са ясно видими, но поради облачното и дъждовно време не успях да ги видя. След като се завъртях два пъти през малкия център на града, погледнах в приложението на телефона си за нещо интересно, и видях че наблизо има огромен парк и до вечерта изкарах там. 

Прибрах се при възрастните ми домакини по здрач, а на следващата сутрин се сбогувах с тях и си хванах автобус с който след петнадесет часово пътешествие и пресичане на границата с Аржентина щеше да ме закара в Ел Болсон – следващата спирка от моето Патагонско приключение!

« 1 of 4 »

ЕЛ БОЛСОН

Градчето не бе особено голямо – като се замислих голям град в Патагония до сега така и не видях, и имайки предвид че пътувам в посока към “Края на Света”, най-вероятно нямаше и да видя. И по-добре! 

Хостела беше средна хубост, даже ако махнем тоновете бележки навсякъде с безбройните правила, щеше да е и от високия клас. Най ми хареса правилото “Ако не харесваш нашите правила – напусни и си намери друг хостел” – така де, прави са си хората. Както казваме по нашенско – “като не ти понася се изнасяй”.

Първия ден тръгнах на поход. Избрах си маршрут и цял ден скитосвах из гори, скали и реки. “El cabesa del Indio” (главата на индианеца, исп.)  много ми хареса – огромно скално образование с формата на човешка глава. Толкова голяма прилика, че даже и поникналите дървета на върха на скалата бяха точно на мястото си сякаш на “индианеца” му стърчеше бретона. После се натъкнах на една екопътека с много красив водопад, и накрая, минавайки през една гора, попаднах на няколко узрели череши и докато не усетих че ще повърна не слязох от клоните.

реклама




Вечерта, с няколко човека от хостела, решихме да отидем на бар. Предвид хипарския облик на Ел Болсон и многото млади хора пребиваващи в него, градчето изобилстваше от заведения и набързо се наместихме в една бирария, даже хванахме и промоцията “плащаш една – получаваш две”. Компанията беше много пъстра и интересна: Мегън от САЩ, която преди три години дошла в Аржентина на екскурзия, и така и не се върнала обратно, Джо от Канада, който работеше в Австралия, Сара – 19 годишна американка, която бе тръгнала на първото си пътешествие сама и се справяше завидно добре, Жоанна от Франция, която от няколко месеца странстваше из Южна Америка, Иън от Канада – тръгнал още от Перу през септември да изкара Нова Година при приятел на Края на Света, и аз – от село Павел, Търновско.

Много забавна и приятна вечер си направихме, ако човек ни гледаше от страни без да ни познава, би казал, че сме стари приятели които не са се виждали от известно време. Все се бе случвало да срещна човек и веднага да си допаднем, ама да срещна една камара такива хора ми бе за първи път. Толкова се харесахме, че решихме да опитаме да продължим на юг през Патагония заедно. За целта се разбрахме да се срещнем отново в Ел Чалтен не по късно от 31.12, което беше след пет дена. Аз имах още едно място отбелязано на картата преди това – Ескел, така че всичко се подреждаше повече от перфектно.

от ляво на дясно: аз, Сара, Джо, Иън, Жоанна и Мегън

Последвалия ден имах автобус за късния следобед, затова се възползвах от наличното време – метнах на един крайградски автобус и отидох да видя езерото Пуело. Стигнах за по малко от час, и дали заради лошото време или пък заради нещо друго, се оказах единствения посетител там. Тръгнах да се катеря по някаква горска пътека  и тъкмо бях решил, че съм изгубен и е време да се връщам, когато пред мен се отвори невероятно красива гледка на цялото езеро от високо. Водата беше с много интересен синкаво-зеленикав цвят и на фона на сивото и мрачно небе се открояваше като един огромен диамант. Седнах на една скала и така се хипнотизирах, че ако не ме беше запукал дъжда щях да си остана там. Набързо се смъкнах от склона, автобуса за Ел Болсон сякаш само мен чакаше, та не успях да подгизна, както времето го бе планувало да ми се случи.

Не помня колко ча̀са пътувах до Ескел, но пристигнах по здрач, което в Патагония през лятото означава след 22:30. Имах малко проблеми с издирването на хостел, но и това в крайна сметка се разреши, та като се докопах до леглото направо си легнах и заспах, без дори и да прочета поне нещо за мястото в което се намирах…

« 1 of 4 »

 ЧАСТ 5

ЧАСТ 1  ЧАСТ 2   ЧАСТ 3    ЧАСТ 6   ЧАСТ 7   ЧАСТ 8

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *