ПУКОН И ВУЛКАНА ВИЛАРИКА

Автобуса тръгваше в шест сутринта, и ако не беше кучето, което ме съпроводи от хостела до автогарата, щях да си помисля че Земята е претърпяла катаклизъм, и аз съм единствения оцелял – нямаше жив човек по улиците, даже и птички не прелитаха. Не симпатизирам много на тия преди-изгревни ставания, и това си е.

Пътуването и пресичането на Чилийската граница минаха безпроблемно – освен печат в паспорта, чилийците ми дадоха и една касова бележка, и ми казаха да я пазя и да не я давам на никой. Границата се намираше точно до един загаснал вулкан, беше наистина много интересно и красиво, шофьора на автобуса едва ни прибра обратно вътре да ни извози, понеже всички се бяхме разпръснали да си правим фото-сесии с това огромно земно здание. 

Пристигнах в Пукон с карта на града. Беше ми я дал Лукас, като дори бе отбелязал и хостел-а в който е бил отседнал докато е бил тук, и силно ми го бе препоръчал. Аз пък от своя страна му бях дал картата на Барилоче и няколко съвета с избора на маршрути по които да се разходи. 

реклама




Градът не беше кой знае колко сложен за разгадаване по картата и бързо намерих хостела. Още от вратата бях посрещнат от един усмихнат, огромен и напушен човек с раста на главата. Много ми хареса – и човека и хостела. Оставих си раницата и отидох да си резервирам изкачването на вулкана. Французинът беше проучил коя агенция взима най-малко пари, и беше заградил местоположението ѝ с огромна черна точка на картата, с което ми спести доста време и ходене. 

И ето, че от пристигането ми в Пукон не бе минал и час и вече си бях подсигурил легло и “билет” за изкачването на вулкана за по-следващия ден, и то само защото за утрешния щеше да е лошо времето. 

 

Денят с лошото време изкарах в околията на града. Хванах някакво местно микробусче което ме остави насред главния път понеже исках да видя “Los ojos de Caburgua” – красиви тъмно сини езера с малък водопад. От там до езеротo Caburgua трябваше да проходя цели четири километра, и за мое голямо щастие имаше алтернативен черен път минаващ през нещо като вилна зона, та си спестих риска от това да ме бутне някой на магистралата. Разгледах малкото селце на брега на езерото, постоях за час в уединение, след което се метнах на микробусче обратно за Пукон и зачаках следващия ден който без съмнение щеше да е много интересен.

Вулканът Виларика е един от най-активните вулкани в Чили, като за последно е изригнал през 2015г. евакуирайки над 3500 човека. Тогава местните са забранили изкачването му заради високия риск, но имайки предвид колко много туристи се стичат в града именно заради това екстремно преживяване и колко много доходи носи то, след няколко месеца отново са разрешили изкачването му, само че добавяйки доста строги правила. Едно от тях беше, че върхът на вулкана трябва да бъде достигнат не по-късно от един часът на обед. Имайки предвид денивелацията и терена, за да се спази това правило тръгването беше организирано за шест часа̀ сутринта. 

Станах към пет без нещо, и то не заради алармата, ами заради оживлението и патардията в кухнята на хостела. Можех да се обзаложа че бяха евреите. Една скоба ще отворя тука специално за тях. 

реклама




И така, след французите и немците, следващите в класацията за най-често срещани пътешественици бяха евреите. И не си представяйте някакви хора със странни стърчащи плитки, костюми и цилиндри като на фокусниците дето вадят зайци от тях. Не. Тука говорим за младежи – много добре изглеждащи, и не по-малко добре образовани, които тъкмо са завършили задължителната си военна служба. Момчетата три години, момичетата две. Точно след този момент, със пари които получават от армията, а също така и от родителите си, всички те тръгват да обиколят света. Определено са ми много симпатични, и макар трудно да допускаха в обкръженията си “чужденец” аз успявах да се доближа и да ги поопозная. И да ви кажа честно много ги харесвам, ама с тая безпардонност правят доста лошо първо впечатление. Грам не се съобразяват с останалите. Ето и сега – разхлопали се в тая кухня, дрънчат тенджери тигани, карат се за три яйца на висок глас, и пет пари не дават, че е рано сутринта и в хостела спят поне още тридесет човека. 

Станах да се оправям и аз, и се разбра че и те ще качват вулкана. Нито те знаеха името на агенцията си, нито пък аз, затова чак като се видяхме още веднъж пред офиса ѝ разбрахме, че ще се качваме заедно.

Раздадоха ни обувки, шапки, пикел-и, и една раница пълна с разни други неща които дори и не проверих, и ни качиха в микробус. Докато стигнем до подножието на вулкана, водачите се представиха и нахвърляха на бързо плана за деня. В общи линии той изглеждаше така: темпото ще е бързо, и който не може да го следва – отпада; почивките ще са малко, и който иска допълнителни – отпада; който не следва напътствията на водача – познайте! Браво, много сте досетливи, точно така, и той отпада. Никакви спирания за селфита, никакви пиеници на вода, само газ нагоре, че я изригнал вулкана, или пък не дай си боже минало един часа на пладне. 

Наистина беше тежко, казвам ви, не е като да не съм се катерил и по разни други баири. По едно време даже си помислих че ще съм поредния отпаднал заради темпото – много бързаше тоя ти водач, често изпреварвахме други групи, но пък чувството му за хумор разцепваше, и не ми се искаше да пропусна някоя шега. Като тая например, че сме щели да се връщаме пързаляйки се по задници през снега. И понеже коментирах колко щеше да е хубаво ако беше истина, той пък взе че се засегна и почна да ме убеждава, че далеч не се шегувал. Даже на почивката ме накара да си отворя раницата и да видя със собствените си очи, че наистина имало шейна (от ония пластмасовите подложки за задник). Е, вярно имаше, нали все пак ако изригнеше вулкана трябваше да се опитаме да се спасим все някак си, ама ей така доброволно да ни хързулнат по тоя ти ми наклон нямаше кой да ме убеди че е истина, и в крайна сметка човека спря да спори с мен. 

 

 

По обед (преди един часа, разбира се) достигнахме и самия кратер на вулкана, като към края катерихме с противогази, понеже димът беше отровен. Усещането да надникнеш през тази огнена врата към недрата на Земята е наистина велико и запомнящо се, но не по малко вълнуващо бе и връщането ни от там. Водачът, сякаш цял ден чакал този момент,  дойде до мен и каза: “- Хайде сега шибаняко български, бръкни си в шибаната раница и си извади шибаната шейна”(малко беше цапнат през устата, ама не го правеше с лоши намерения). Е-е-е нямаше такава радост, казвам ви. Вярно щяхме да се спуснем по задници! Българския шибаняк разбира се щеше да поведе хорото, но това въобще не беше проблем. Имаше специален улей по които щяхме да се спуснем, точно като при бобслей, и жалко че нямаше как да снимам, понеже ръцете ми бяха заети да бия спирачки със пикела, защото щеше да излезе епично видео. Така не се бях забавлявал от дете! Улеят бе пълен със неравности от които като минеш с над 100км/ч директно политаш, правиш няколко салта във въздуха, после няколко кълбета в улея докато оправиш посоката, и продължаваш. И така чак докато не свърши снега. 

Уникален ден наистина беше тоя, прибрах се в хостела разглобен на части и много изморен, но и в същото време сияещ от щастие. Бях изхабил толкова енергия, че реших да остана още за ден за да вдигна малко батериите, и тогава да продължа за това което следва… Каквото и да беше то…

« 1 of 5 »

ЧАСТ 4

ЧАСТ 1  ЧАСТ 2    ЧАСТ 5   ЧАСТ 6   ЧАСТ 7   ЧАСТ 8

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *