САН КАРЛОС ДЕ БАРИЛОЧЕ

И така, ето накратко какъв беше плана за Патагония. Предвид, че съвсем на скоро разбрах че това не е никаква държава (измислена или реална), както и че дори няма патагонски език, макар и десетки пъти да съм чувал че хората го владеят (“ти на патагонски ли ми говориш?”) , то аз нямах кой знае колко време да разбера къде всъщност отивам. За мое голямо щастие, Пабло отново се бе погрижил за всичко, като бе назовал всички места които си заслужаваше да се видят, а аз ги бях отбелязал в картата на приложението си, и единственото нещо което трябваше да правя е да следвам обозначенията. Тъй като Патагония представлява една обширна географска област (почти една трета от Южноамериканския Континент) главно на територията на Аржентина и по малко на Чили, то аз реших че ще тръгна от север на юг, като ще пресичам границата между държавите когато това се налага. Бях пресметнал, че за около един месец ще достигна най-южната точка, след което ще се кача на самолет и ще се телепортирам някъде на север в Чили. 

След повече от 24 часово пътуване с автобус от Буенос Айрес, най-накрая пристигнах в Сан Карлос де Барилоче, което бе и началото на Патагонското ми приключение. Още със слизането се усети поне десет градусовата разлика в температурата в посока надолу. Даже слънцето вече не светеше толкова от високо вече. Тръгнах да търся хостела, който си бях резервирал преди половин час, и след дълга разходка по алея на брега на красиво езеро, което все още не знаех как се казва, го намерих благополучно. Беше уютен и приветлив. Оставих си раницата и влязох в близкия магазин да си взема продукти и да си сготвя нещо че умирах от глад. Последваха едни бързи спагети и макар, че бях леко пребит от пътуването реших че ще отида да разгледам градчето.

реклама




Барилоче се оказа не градче, ами цял си град, че и дори столица на провинция. Над 126 хиляди жители, и то без туристите които сигурно са два пъти повече, понеже тука си имаше доста неща за правене. Ски писти, скално катерене, еко пътеки и разни други такива туристически нещица. Определено щях да бъда доста зает през следващия ден, но за днешния силите ми стигнаха само да мина през центъра и да по-снимам, както и да си купя едно яке защото очевидно щеше да ми трябва. Прибрах се малко преди мръкване, пих една бира което веднага изключи централното ми управление, което и без това бе почнало да дава на късо, та заспах преди кокошките барабар с дрехите.

Барилоче се простираше на голяма дължина, и от картата която ми дадоха от хостела ми стана ясно, че за да се разходя по някой интерес туристически маршрут, първо трябва да си хвана автобус и да пропътувам поне 10км. Голямо удобство се оказа това, че картата ми за градски транспорт от Буенос Айрес можеше да се ползва и тук, затова на следващия ден заредих малко пари в нея и тръгнах на разходка. Харесах си маршрут с изкачване до някакъв връх, и за мое голямо учудване през цялото време докато го достигна си бях абсолютно сам по трасето. Това което ме очакваше на върха ме остави без думи. Река Рио Негро, с тъмно синия си цвят, бавно и тържествено се бе разляла на огромната площ, и заедно с зелените подаващи се възвишения образуваха такава гледка, че направо спрях да дишам. Стоях там и гледах без да мога да отделя поглед от този величествен пейзаж.

След това се спуснах, и лека-полека започнах да усещам цената на глупавото си решение да тръгна без вода. Тъкмо достигах момента в който бях започнал да се псувам на глас, и ето че насред гората видях един хотел. Без грам да се обяснявам на който и да било от персонала, директно се насочих към единственото нещо което виждах – чешмата за поливане, врътнах кранчето и поех поне два литра. Забърсах си муцуната с ръка, и след звучната въздишка казах на висок глас “Грасиас” на спрелите се няколко човека да ме гледат, след което продължих по-натам. 

Следвах маршрут от едно много добро приложение – “MapsMe”, в което ясно се виждаше че трябва да поема към паркинга на хотела. Отначало се усъмних в достоверността му, и след като се повъртях 5 – 10 минути, в крайна сметка тръгнах към паркираните коли. Знаех че, поведението ми определено привличаше още по-голямо внимание, и тъкмо очаквах вече да бъда любезно изгонен от хотела, когато между две коли, спрели до началото на гората, наистина видях пътека. Тръгнах по нея, и преминавайки през няколко “Мирадорес” (места от които можеш да видиш красивия пейзаж на длъж и на шир), пътеката завърши с рампа на която пишеше че по-натам разходките са забранени. 

Прескочих рампата и продължих – така де, аз българин ли съм или лукова глава. Часът минаваше два следобед, а аз се бях устремил към още по-висок връх, и според приложението ме деляха около два километра до достигането му. 

През следващия час от тях стопих едва 150 метра… Беше си направо скално катерене, на което на няколко пъти дори си рискувах животеца, като за последния главна вина имаше една конска муха. Тъкмо се бях залепил на почти отвесната скала, и тая гад се заби в ръката ми. Знаеше, че ай съм посегнал да я размажа, ай съм полетял и съм се размазал аз. 

Нямах шанс да стигна с това темпо до върха преди залез, че и да се върна, затова набързо се отказах и след доста ходене, най накрая стигнах някаква спирка и се качих на автобус за обратно. Бира за преспиване и да се приключва с Барилоче.

« 1 of 7 »

САН МАРТИН ДЕ ЛОС АНДЕС

Малко курортно селище на брега на езерото Лакар. Хостела представляваше една красива къща в която изкарах по голямата част от времето си докато бях там. Усещах че се разболявам, и се чувствах доста отпаднал, а и времето беше студено и вальовно. 

Два дена бях в градчето, като първия се поразходих из центъра, състоящ се от две главни успоредни улици с магазинчета, ресторанти и градинки между тях. Беше малко преди Коледа, и силно впечатление ми направи коледната декорация на града. Замислих се че никъде до сега в Аржентина не видях откъснато живо коледно дръвче, а винаги използваха изкуствени или импровизираха с нещо, както беше и случаят тук. 

Хората си бяха направили кампания по събиране на празни пластмасови бутилки, като навсякъде из градчето имаше специални кошчета където да бъдат изхвърляни. Не знам кой се бе заел с направата, много вероятно да са местните деца, но всички те бяха прилежно боядисани и отрязани, след което наредени във форма на няколко метрово коледно дърво с огромни подаръци под него – и те направени от същия материал. Гениално! 

Втория ден го даваха да вали през цялото време, но сутринта беше слънчево и приятно, а и аз трябваше да се раздвижа ако исках да не се разболявам, затова си облякох чисто новото яке и тръгнах по една пътека из близката гора. Доста се посъживих с тая разходка, като накрая стигнах и до невероятно красиво място от което се виждаше цялото езеро. Времето наистина започна да се разваля, и се бе извил такъв вятър, че по едно време си помислих че ще ме вдигне и отнесе нанякъде. Направих няколко хубави снимки и се върнах обратно в градчето, а остатъка на деня изкарах в хостела заедно с всички други негови обитатели: Факундо от Буенос Айрес, който бе дошъл да си търси работа като готвач, и който бе единствения дето не си сготви нищо, а наблягаше на купешки хамбургери; двойка руси влюбени гълъбчета, чиито странен език – микс между английски и немски не успях да разпозная, та ги питах направо дали пък не бе това патагонския, и се оказа финландски, и Лукас от Франция, който бе ключов за следващата стъпка на моето приключение. Как точно ли? Ами ето така: запознахме се, и всеки сподели от къде идва – аз от Барилоче, а той от Пукон (Чили). Е, ами че аз тъкмо към Пукон се бях запътил, движейки се по Пабловата карта. Беше толкова силно развълнуван от изкачването на някакъв вулкан на име Виларика, че редеше думите ту на английски ту на френски. Не разбрах много от казаното, но пък ми стана ясно едно – ще изкачвам Вулкан! Вдругиден!

реклама




« 1 of 3 »

  ЧАСТ 3

ЧАСТ 1    ЧАСТ 4   ЧАСТ 5   ЧАСТ 6   ЧАСТ 7   ЧАСТ 8

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *