ОТНОВО В БУЕНОС АЙРЕС, И ОТНОВО НА ГОСТИ НА ПАБЛО

Сами можете да се досетите къде отседнах като стъпих отново на Аржентинска земя след ферибота от Уругвай, мисля че е повече от ясно – при Пабло. Него го нямаше, но в апартамента му имаше каучсърфър от Франция, та не се наложи да го чакам цял ден. Предвид двадесет и четири часовото пътуване от североизточен Уругвай, плана ми беше да легна и да се наспя, но пък Моран, франсето, се оказа доста забавен пич, та кажи речи целия ден изкарахме заедно. 

Вечерта Пабло се прибра доста късно и дори не успях да го дочакам, понеже както се и очакваше, още към девет припаднах и се събудих чак в десет сутринта на другия ден. С две думи живеех в дома на един приятел аржентинец който не можех да видя, но пък за сметка на него там имаше французин който и двамата не познавахме. Но всичко бе точно! 

В тоя ден трябваше да отида до автогарата, понеже предния бях направил една малка беля. Автобусния ми билет за Патагония, дето го избирах поне три часа, накрая се оказа че тръгва от летището (45км от града) а не от, и тъй като не успях да се свържа с компанията по телефона, реших че на място ще си реша проблема. И вярно го реших! Същия автобус първо тръгвал от автогарата, та ми удариха някакъв печат на билета, и щастлив и доволен така се захласнах на връщане, че се забих в някакъв квартал и се загубих. 

Цялата работа да тръгна в оная тясна и странна улица беше заради това че много ми напомни на Индия. Още с първите няколко метра се натъкнах на малки прашни магазинчета, на жилищни сгради в не много приличен вид, на скупчилите се деца които се въргаляха в една локва. Веднага извадих камерата с което пък предизвиках внимание към себе си, но пък бях много положително настроен и поздравявах всеки с “буен диа” (добър ден), и хората ми връщаха с усмивка. 

По едно време стана ясно, че плана ми да пресека квартала през средата и да изляза от другата страна търпеше провал, и тръгнах да завивам ту на ляво ту надяно, та тотално загубих ориентация. Забих се в уличка на която се бяха събрали някакви момчета и като ме видяха веднага се насочиха към мен. Обградиха ме и се сетих, че последния път като се случи подобна ситуация (срещата ми с момчетата от Пенджаб) накрая завърши с ходене на сватба на единия от тях. Е, за съжаление не се сетихме да си разменим координатите с тези момчета, но пък ми показаха как да се върна обратно на автогарата. 

По-късно като споделях с Пабло къде съм бил, той каза че макар целия му живот да е преминал в Буенос Айрес, никога до сега не се е осмелявал да стъпи там! “Твърде е опасно!” – твърдеше. За пореден път си доказах, че колкото по-малко знае човек – толкова по-добре!

Вечерта с Моран пазарувахме и сготвихме вечеря, Пабло се прибра по навреме, та пихме и ядохме на верандата до късно, а преди лягане отидохме с раздрънката му кола (тая дето е преживявала потоп до тавана, и той отдавна не я заключва) до познатия ми вече квартал на богатите. 

На следващата сутрин се сбогувах с Пабло – заминавах за Патагония след няколко часа и нямаше да се връщам повече в Буенос Айрес. Не знаех какво да му кажа и как да изразя благодарността си към този аржентинец. Той бе направил толкова много, че каквото и да кажех щеше да е малко…Усмивката му от този момент остана запечатана дълбоко в сърцето ми, и аз с нетърпения очаквам деня в който ще се срещнем отново! 

със Пабло и Моран

 

реклама




Автобуса тръгваше в дванадесет на обяд и единственото което трябваше да направя е да се кача на влака от Тигре и да сляза на автогарата. Звучи много лесно, то и точно такова щеше да бъде, ако влака не беше спрял на гара, някъде по средата на едночасовия маршрут, и вече двадесет минути откзваше да продължи.

доволни че намерихме таксито и пътуваме към автогарата

Времето започна да се стопява – то кога ли е правило нещо по различно, и тъкмо започнаха да се появяват малки дребни капчици по челото ми, когато вратите се затвориха и в мен блеснаха лъчите на надеждата. Те обаче набързо изгаснаха и на тяхно място зина тъмната пропаст на отчаянието понеже влака реши да тръгне в обратна посока. 

Слязох на първата спирка и тръгнах – на където ми видят очите. Грам идея нямах къде се намирам, само знаех че ако до пет минути не се метна в някое такси, автобуса щеше да тръгне без мен. Някаква жена от влака вървеше отчаяно след мен, може би с надеждата че поне аз познавам района. Веднага се заговорихме и след като стана ясно, че и двамата сме изгубени и притиснати от времето, тръгнахме да търсим общо спасение. Видяхме полицай който наля допълнително масло в тигана, като каза, че такси евентуално след поне километър сме можели да намерим. Хич не отиваха на добре работите, оставаха по малко от двадесет минути до заминаването, и наистина щях да си изтърва автобуса, ако случайно не мина онова раздрънкано такси тогава. Направо скочихме на капака на колата, влязохме, като че ли току що бяхме обрали банка, и отпрашихме към автогарата. Половин час по късно търках очи и не можех да повярвам че стоя седнал на седалката. Успях да му се не види!

реклама




 ЧАСТ 2

  ЧАСТ 3   ЧАСТ 4   ЧАСТ 5   ЧАСТ 6   ЧАСТ 7   ЧАСТ 8

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *