КАБО ПОЛОНИО

От Пунта дел Есте трябваше да се предвижа до Ла Палома. Пътувах по източното крайбрежие на Уругвай, като посоката бе на север, и идеята бе след като достигна и последната точка от листата, да се върна рязко и скоростно до Монтевидео, откъдето пък да се върна обратно в Буенос Айрес. Директен автобус за Ла Палома нямаше, но пък от автогарата ми препоръчаха да пътувам до Роча, откъдето било много по-лесно да стигна до заветната си цел. Пак до прозореца седнах и пак заспах – тия уредени ферми и тия подредени ниви явно не ми бяха много интересни. 

От Роча до Ла Палома беше по интересно –  автобуса беше стар и раздрънкан, пълен до козирката с народ, а аз определено бях единствения турист. След като слязох и тръгнах да търся хостел се усъмних че изобщо съм на правилното място – намирах се в пустеещо село, по улиците нямаше никой, и аз ясно чувах стъпките си докато крачех през улицата на която нямаше дори и асфалт. Или Пабло си бе направил шега с мен, или аз не бях разбрал правилно името на мястото. Тази мисъл ми подейства доста освежаващо – адреналина ми леко се повиши и на лицето ми се появи тънка усмивчица.

И все пак бях където трябваше. Хостел имаше, но тия табелки с правила навсякъде бяха в състояние да направят престоя ми там наистина ужасен – “Не отваряй този шкаф” , “изгаси осветлението” , “този хладилник е само за домакините” , или пък любимата ми “ не се къпи повече от пет минути”. Домакините обаче, младо семейство с две дечица, бяха много любезни. Обясниха ми, че само след месец започвал летния сезон и селото се преобразявало до неузнаваемост заради притока на турсити. Е, явно бях на правилното място, но в грешно време. 

Поразходих се из това призрачно селце и намерих висок и красив фар. За разлика от Сакраменто, където трябваше да чакам на опашка да се кача до върха му, тук единствения посетител (може би за целия ден) бях аз. Постоях си доста на тази красива гледка от горе, след което тръгнах да вървя по плажа, но огладнях и реших че се върна в хостела с правилата и ще си сговя нещо, нарушавайки всяко едно от тях. 

Проверих листата на Пабло и видях, че до следващото място ме деляха само десет километра, и след като домакините ми казаха че не се различава кой нае колко от тяхното село, реших да го посетя с колело и да се върна. 

На следващия ден станах малко по рано, и в осем часа̀ вече въртях педалите към Ла Педрера. Селото – нищо особено, освен един наистина красив плаж, но пък пътуването с колелото беше надъхващо и доста ме ободри. Прибрах се по обед, метнах си раницата и поех към автогарата. Нямах търпение за следващата дестинация – Кабо Полонио. Тя беше от друг ранг! За там само хубави неща бях чувал и в съзнанието ми вече живееше идеята че пропуснеш ли Кабо Полонио все едно не си бил в Уругвай.

реклама



« of 4 »

Автобусът ме остави на автогарата, която пък от своя страна представляваше една сграда в отбивка на магистралата, и наоколо нямаше нищо друго. От там предвижването до самото селце щеше да се осъществи в каросерията на камион, и това бе първото нещо което ми подсказваше че отивам на наистина много различно място. След около половин часово лъкатушене по пясъчните дюни, съчетани с дребни храстчета, се появи и брега на Атлантическия океан и нашият шофьор ни прекара през плажната ивица, след което навлязохме в населено място с шарени бараки и къщурки. За пътищата – забравете! Твърдата земя остана там някъде на отбивката от магистралата. Всичко беше покрито с пясък и трафик на коли липсваше напълно. 

Имах резервация за хостел и тъкмо се бях замислил как точно ще го намеря, при положение че тука улици с номера липсваха, когато един човек ме приближи и ме попита какво съм се зачудил. Казах му че търся “Албатрос”, и той веднага ме упъти. Колко мило, тука всички си се знаят като в моето село.  

Хостела много ми хареса! Още на верандата се заговорих с момче което се бе опънало на един хамак – Хуан от Аржентина. На две на три ми обясни къде се намирам. 

Кабо Полонио бе защитен резерват и освен че нямаше пътища, нямаше и ток. Водата беше в ограничени количества, но все пак се намираше от един кладенец или дъждовна. Всички които пребиваваха тук държаха да живеят максимално природосъобразно, като посетителите също участваха в този процес. И макар да изглеждаше леко хипарско, мястото всъщност беше наиситина много добро. Абсолютна тишина и спокойствие, красиви девствени плажове и пясъчни дюни, пеещи и свирещи на нещо хора с перманентно залепени усмивки на лицата не мислещи на никому зло. Също така тук можеше да се види оргомна колония от морски лъвове, чиито крясъци можеш да чуеш по всяко време, стига да се позаслушаш по осърдно. Та това си беше един мини рай.

Общо три дни изкарах на това приказно място, и да ви кажа честно изобщо не ми се тръгваше от там. Хуан се оказа близък приятел на Кармен – собственичката на хостела, а тя пък…е няма такова лъчезарно същество. Симпатиите ни бяха взаимни, и доста голяма част от времето си прекарах с тях, дори като си затръгвах Хуан внезапно реши че ще пътува с мен. Опаковахме, и още докато чакахме камиона да дойде да ни вземе, ударихме по една бира. След това на “автогарата” до магистралата още една, след което в Кастийо трябваше да сменяме автобус и докато чакахме – по още две. И така в Пунта дел Диабло, моята последна точка от Уругвайското ми приключение, притигнахме доста развеселени. За съжеление трябваше да се разделим понеже той отиваше на гости на свой приятел, а аз… е аз все още не знаех къде отивам.

реклама



« of 4 »

ПУНТА ДЕЛ ДИАБЛО

Попаднах в супер якия хостел на име “Компай”. Средната възраст на гостите не надвишаваше 25, и домакините доста успешно се грижеха за доброто настроение на всички. Вечерта организираха вечеря, като сготвиха вкусна храна за всички, а след това заформиха парти, и лобито на хостела се превърна в дискотека. Аз се оттеглих доста рано понеже се чувствах изморен, и тъкмо се унасях, когато телефона ми издаде нечуван до момента звук. Любопитството е силна движеща сила в живота ми, затова се надигнах да проверя какво бях получил. Този ход, разбира се, за секунди разби целия ми план да легна и да се наспя. 

Оказа се приложението couchsurfing– освен че чрез него можеш да си намериш домакин и да отседнеш в дома му, ами можело и да се срещаш с други пътешественици ако сте близо. Пишеше ми момче от Германия на име Петер, и според приложението беше на 200м разстояние и предлагаше да пием по бира. Е, съгласете се, че нямаше как да не се навия.

Много интересна вечер беше! Пихме бири до малките часове и накрая дори ни “предложиха” да си тръгнем от заведението в което бяхме останали само двамата. Петер така увлекателно разказваше за приключенията си че бях загубил представа за място и час.

Едва на 22 години, това момче почти бе направило една обиколка на Земята, като тръгвайки от Германия преди осем месеца, бе обиколил множество държави и разказваше истории една от друга по-откачени и по-смахнати. Най-силно впечатление му останало от Индия. Честно казано, щях да се изненадам ако не беше така. Там нашия Петер сбъднал една голяма своя мечта – да си купи небезизвестният мотор Роял Енфийл, или така наречения Булет, за който съм ви разказвал в епизодите за Индия. С него решил да обиколи огромната държава, и ми разказа за това как моторът му се бил счупил насред нищо-то, как от близкото село го приютили и нахранили, и как докато вечерял се формирала тълпа пред къщата на домакините и се изредили всички жители на селото да го пипнат, да го снимат и да го погледат как дъвче и преглъща. От сърце се посмях с него наистина! Беше си отбелязвал на картата в телефона си всички места на които е бил, и когато ми показа видях една огромна криволичеща червена “змия” виещата се по цялото земно кълбо. Само малко не ѝ достигаше да си захапе опашката и му пожелах това да се случи безаварийно и да се прибере жив и здрав у дома.

На другия ден се поразходих из самото селище. Пунта дел Диабло бе на около 300км от столицата Монтевидео и според местните, хората живеещи постоянно тук са не повече от 1000 души. През летния сезон обаче населението рязко се покачва до над 25 000, с хора дошли на почивка предимно от Бразилия, Аржентина и Европа. Селото има строги правила относно “външния си вид” като огромни и луксозни хотелски комплекси са строго забранени, и вместо тях туристите могат да отседнат в далеч по симпатични ваканционни къщи, така наречените “кабани”, или бутикови хотелчета, всичките боядисани в най-различни цветове. Ширещата се плажна ивица с бял пясък бе разделена на две от огромна скала, носеща името на селището – Пунта дел Диабло. Определено много симпатично място за почивка!

Вечерта отново се заформи сбирка в хостела. Домакините запалиха огън в градината, и всички започнахме да се суетим около него – кой с чаша с вино в ръка, кой с някоя книга  (или като мен- и с двете) или пък просто дa позяпа в пламъците. След това домакините започнаха да месят тесто и да пекат пици на жарта от огъня. Голяма вкусотия! 

Кирилицата от книгата която бях зачел привлече вниманието на момичето стоящо до мен и се заформи разговор, в който набързо се включи и приятелката ѝ. И двете бяха от Аржентина, и двете на име Жизела. Беше среща от тоя тип, дето веднага можете да си говорите за всичко и разговора ни ставаше все по-шумен и забавен. Не разбрахме кога останахме само ние, кога огъня отдавна бе загаснал и от пиците нямаше и следа. Толкова ни хареса компанията ни, че се разбрахме на другия ден да отидем някъде заедно.

На сутринта, след краткия ни брифинг на закуска, стана ясно че момичетата са дошли от Аржентина с кола, и че ще след малко се мятаме в нея и отиваме в близкия резерват – Santa Teresa.

Прекрасен ден беше тоя! Първо си намерихме огромен и красив плаж на който ние бяхме единствените посетители – тичахме през вълните, гонихме се, плувахме, медитирахме и пихме мате. След това отидохме на разходка из парка, а там пък съвсем случайно се натъкнахме на нещо като зоологическа градина но само за птици. 

Прибрахме се в Пунта дел Диабло привечер, и прегладнели седнахме в едно ресторантче да хапнем. Направи ми впечатление че когато стана време да се плаща сметката, съпроводени от сервитьорката, трябваше да отидем при нещо като касиер – закръглена дама, която стоеше на една от масите в ресторанта, и приемаше най-различни валути и карти. Редиш се при нея, и като дойде твоя ред сервитьорката ѝ казва кое и колко, тя си плюе на пръстите и те поглежда влажно в очакване. Уругвайска му работа…

Привечер момичетата трябваше да пътуват до Кабо Полонио и се разделихме, а на следващия ден направих 24 часов преход до Буенос Айрес, включващ няколко автобуса и ферибот. 

Макар че пътешествието бе кратко, Уругвай успя да намери кътче в сърцето ми и ще остане там завинаги. Ще го помня с добронамерените и гостоприемни хора, красивите девствени плажове, с приятелите които срещнах там, както и с уханието на марихуана от време на време – напълно легално.

реклама



« of 5 »

КРАЙ

Епизод 8: Патагония

ДРУГИ ЕПИЗОДИ

Ако пътеписите Ви допадат, може да следвате страницата на блога във Фейсбук от ТУК

Част 1      Част 2

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *