ОТПЪТУВАНЕТО ОТ АРЖЕНТИНА

След незабравимия едномесечен престой на острова определено имах нужда от ден-два да се поокопитя малко и да дам време на ума ми да вдигне оборотите. Пабло отново прояви гостоприемство да ме приюти в дома си, като първия ден още сутринта реших да изляза на разходка в Тигре, и само след половин час вече бързах да се прибера обратно изплашен като бездомно куче от многото народ по улиците, автомобилите и ужасния градски шум. Затворих се и не се показах чак до вечерта, и то само за да прескоча до магазина и да напазарувам продукти за вечеря. Бях решил да го изненадам и приготвих Начовата полента със зеленчуци, както и шопска салата с ракия. Ракия от къде ли? Ами аз без домашната на тате не тръгвам на пътешествие! Винаги взимам една половинка с мене – къде да изненадам някой местен, къде за цяр или пък да удавя някой труден момент, ракията е първото нещо което слагам в раницата като за-тръгвам на някъде.

 Пабло се прибра по тъмно от работа доста изморен, ама като видя нагласената маса на верандата веднага му светнаха очичките. Честно да ви кажа, не знам дали и другите пътешественици го усещат по този начин, но за мен couchsurfing.com е по скоро сайт за намиране на много добри приятели, отколкото за място където да отседна за ден – два. Ми то тоя Пабло е голяма работа! Толкова много се увлякохме в разговори и майтапи че  легнахме по малките часове и то само защото той трябваше да става сутринта за  работа. 

 

На другия ден си взех билет до Уругвай. Щях да отплавам с ферибот в 8 сутринта на следващата сутрин. Вече се чувствах далеч по готов за ударите на града, та през деня се поразходих едно хубаво из Буенос Айрес и в късния следобед отидох до Пабловата работа, и двамата срещнахме още един каучсърфър от Филипини-те който живее в Канада. Взехме си сладолед и походихме малко из Пуерто Мадеро. От там хванахме метрото и се запътихме да се срещнем с домакина на филипинеца-канадец. И така, четиримата отидохме на вечеря. 

Тия Аржентинци са много активни вечер. Ресторанта, и хем бая огромен, се пръскаше по шевовете от народ, хората даже висяха прави да чакат някоя маса да се освободи. Храната беше в изобилие (може би и затова бе толкова вървежен) и на всяка маса трудно се намираше празно кътче незаето от чинии и чаши. Хубаво си изкарахме – вкусна храна, вино и най важното – позитивни и добри хора – нямаше как да бъде другояче. 

И ето, дойде и деня в който започна нова глава от приключението, а именно заминаването ми за Уругвай. За тая държава ама съвсем нищо не знаех – не че е нещо ново за мен, ама в случая даже и не бях отделил време да си мисля нещо за нея, да си представя поне това онова. Абе съвсем на сляпо тръгнах. Заминаването обаче почти се оказа мисията невъзможна. Ето какво стана сутринта: 

Пабло живееше в част от огромна къща с двор. Сутринта, когато трябваше да замина, той вече беше тръгнал на работа и аз трябваше да оставя ключовете вътре и да затворя вратата. Така и направих, само дето забравих да си отворя и външната врата преди това!!! И така, останах заклещен в двора на къщата в 7:30 сутринта. Надеждата ми бе в наемателите от другата половина на къщата, само дето никой не реагираше за звънеца. Да викна Пабло обратно беше безсмислено – нямаше как да дойде за по малко от половин час и ферибота така или иначе щеше да тръгне без мен. 

Да ви кажа честно грам не се ядосах. Те работите си се случват винаги по най-правилния начин, и макар да изглеждаше, че вината си бе изцяло моя, може би така трябваше да се случи. Аз отдавна вече не се ядосвам за такива неща, а и точно тази ситуация беше повече комична отколкото трагична. И докато се качвах по стъпалата обратно към верандата на Пабло, комшийката взе че отвори вратата си. 

Пристанището беше на по малко от пет минути, и макар че имах точно толкова за да хвана ферибота, все пак успях да се кача, защото имаше огромна опашка и тръгването закъсняваше. Абе накратко, в осем сутринта бях по буден от който и да било друг на борда, бях пуснат по пързалката още преди заминаването ми, и сияех от вълнение за предстоящите дни.

Акостирах в Кармело – малко градче което реших да пропусна, понеже не беше включено в препоръките на Пабло, а те и без това бяха толкова много че не виждах как ще се оправя с предвиденото време. Само дето от целия ферибот, аз бях единствения който не се качи на подсигурения транспорт до Монтевидео, та се наложи да си спасявам кожата сам. Идеята бе да стигна до Колония дел Секраменто, да разгледам и чак тогава да се преместя в Монтевидео. Питах месните от къде да хвана автобус и те ме насочиха към една самотна малка спирка в една самотна глуха улица. И понеже единственото нещо което беше минало от там за половин час бе една каруца с кон, аз реших че са ме пратили за зелен хайвер и тъкмо нарамвах раницата, когато наистина дойде автобус. За Сакраменто! 

реклама

КОЛОНИЯ ДЕЛ САКРАМЕНТО

Поне два часа си попътувах от Кармело с автобуса. През прозореца се виждаха огромни и красиви ферми, къщи като в Америка и започнах да оставам с впечатление че Уругвай ще се окаже богата държава. Като седнах да хапна в едно заведение в Сакрменто осъзнах и че цените им доста ги бива – за две пърленки и една чаша сок дадох около 20лв. Нямах резервация за никъде и използвах Интернет в заведението да видя къде ще се настанявам. Най евтиния вариант бе хостел на име Ел Еспаньол. Градчето беше малко и бързо го намерих, имаше свободно легло – метнах си раницата и отидох да разгледам наоколо. 

Разположен на брега на океана – точно срещу Аржентинската столица, Колония дел Сакраменто бе най стария Уругвайски град, основан през 1680 от португалски колонисти. В “стария град”, където бяха и повечето туристически забележителности беше изключително красиво. В тесни калдъръмиени улички с непроменена архитектура все още стояха къщите от едно време, сега превърнати в малки магазинчета, работилници или кафенета. Стария фар се извисяваше високо, и срещу десетина лева можеш да се качиш на върха му и да погледнеш градчето на длъж и на шир докъдето ти стига погледа. 

Цареше една спокойна атмосфера, хората се разхождаха бавно, кафенетата бяха пълни и преминавайки през малкия площад с разкопки от едно време се озовах в нещо като  отбранителна крепост. Или поне част от нея. Интереса ми обаче бързо се изпари, рязко ми се допи бира и реших да си намеря някое по усамотено местенце за посрещане на вечерта. Избрах си пристанището. Не това с малките рибарски лодки, ами онова на което паркират огромните круизни кораби. Докато се стъмни цели три такива изпратих, като единия така се беше разпушил че си помислих че се е запалил.

На другия ден имах автобус за Монтевидео, но чак следобед, затова реших да разгледам градчето и от не туристическата му страна. Тръгнах по една улица, после по втора и в крайна сметка се озовах на един огромен пазар. Не знам дали всеки ден го правят, или просто улучих правилния ден, но пазара наситна си го биваше. Хората продаваха всичко –  зеленчуци, сирена и месо, мекици и разни други вкусотии, дрехи и сувенири. Нищо не си купих и продължих. Минах през някакъв призрачен лунапарк, и от него се добрах до плаж на който хората се занимаваха с пушене – главно на марихуана. Да ви кажа и на други места съм виждал да се пуши свободно, като например в Америка и Англия, ама тука удариха кука и на двете. После разбрах и защо. Ами тя тревата била легална. О, колко хубаво! Може би Света все пак има шанс…

реклама

« 1 of 7 »

 

 

 

Част 2          Част 3

 

 

2 Responses

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *