БЛИЗО ДО ФИНАЛА
Както вече предполагам сте забелязали, до момента никъде не се говори за кого аджеба ще се жени моят приятел Маниндер. Това съвсем не е случайно. Не че се опитвам да скрия информация за булката, не, това съвсем не е така. Просто информация за Харприйт до този момент няма. Това е така, защото тук, в Пенджаб, над 90% от браковете са уредени и младоженците не се познават преди да заживеят заедно. Да! И забележете, тук над 90% от браковете са успешни! Може би е просто съвпадение на цифри… Но нека ви разкажа как Маниндер и Харприйт стигнаха до сватбата. Пътят не е никак дълъг!
Още преди година и половина, когато бях тук за пръв път, моят приятел каза, че след година или най-много две ще се ожени. Тогава го попитах от колко време е с приятелката си, а той се засмя и каза, че все още си няма такава. Попитах го как тогава ще се ожени, а той спокойно ми отвърна, че тогава ще е вече на 28 години и че за булката ще се погрижат родителите му, роднини или някой близък приятел.
Така и бе станало. Негов приятел му показал снимка на Харприйт, той я харесал и родителите му уредили среща, на която да се запознаят. След като се видели и на живо – среща, в която пламнала искрата на любовта, младата двойка са се виждали още едва четири пъти, като един от тях бил на годежа им. През цялото това време до сватбата всеки си живеел в къщата си и водел личния си живот, както сметне за добре.
Но това съвсем скоро щеше да претърпи пълен обрат. Не днес обаче. Днес беше шестият ден от сватбата, Маниндер бе наел огромен сватбен комплекс и се очакваше голямо празненство, на което освен всички негови близки и приятели щяха да дойдат и над 250 гости от страната на булката. Всички нейни близки и приятели без нея самата. Тя щеше да остане сама в къщи. Такъв бе обичаят тук в щата Пенджаб – един уникален щат от пълната с изненади Индия.
И така, гостите започнаха да идват към десет сутринта и всички се събрахме пред входа на комплекса, за да ги посрещнем и поздравим. След това всички заедно се пренесохме към откритата градина, където по почти цялата ѝ дължина бяха наредени всевъзможни блюда с храна. Сервитьори не липсваха, но все пак най-добре бе да се поразходиш сам и да сложиш в чинията си, каквото сметнеш за най-добре. Храната далеч не бе само индийска! Предлагаха се различни видове омлети, паста и пица и разни други вкусотийки от други части на света. Имаше и месо. Предвид процента на вегетарианците тук в Индия, а и факта, че аз лично жена да яде месо така и не видях нито веднъж, бях малко изненадан. И все пак мъжете си позволяваха да консумират месо по няколко пъти в месеца, а какъв по-добър повод за това от една сватба!
Докато всички ядяха и пируваха в градината, в затворената част започваше представление. На сцената тъкмо започваше своя безспирен танц група танцьори на бангра – танц, характерен за Пенджаб. В десния ъгъл на същата сцена се подготвяше и младоженецът Маниндер. Той щеше да изкара почти целия ден там, седнал на един диван срещу прожектори и фотоапарати. Всички гости щяхме да минем и да се снимаме с него и предвид броя на хората тук това щеше да отнеме часове.
В затворената част също имаше къде да се седне, и там се поднасяше храна, но тук можеше да си поръчаш и алкохол. Сикхизмът стриктно забранява неговата употреба и по улиците в Пенджаб трудно може да се намери пиян човек, но по време на сватба явно се допускаха изключения и мъжете с охота си пийваха уиски местно производство.
Аз бях сред приятелите му – все момчета на една възраст, и бързо вдигнахме градуса. От първоначалното ми очакване да бъда просто един незабелязан турист с фотоапарат на индийска сватба вече не бе останала и грам надежда. Даже напротив – с всеки изминал ден аз се превръщах в сензация. И ако досега все пак всичко бе под контрол, то тук нещата започнаха да излизат извън разумните граници. Всички искаха да се запознаят с мен, да си поговорим, и най-страшното – да си кажем наздраве. Звучи прекрасно, но когато става въпрос за десетки и дори стотици хора, нещата идват малко в повече. Особено ако същевременно трябва да се пие до дъно – а тук така бе прието.
В крайна сметка, ако това трябваше да бъде моят принос за сватбата, аз на драго сърце го приех. Запознавах се и си говорех с всички, които срещнех. Ако ще се пие – пиех, ако ще се танцува – танцувах. Дори се качих на сцената, където танцьорите ме научиха на бангра и започнах да се изявявам и там. На хората определено им харесваше, определено се забавляваха с мен, а какво по-хубаво от това да направиш някого щастлив? Танцувах бангра, та се късах! Толкова много усмивки, толкова много щастие…
Привечер, когато не бе останал и един човек, който да не се бе снимал на дивана с Маниндер, когато танцьорите приключиха с танците и на дансинга вече нямаше никой, всички се пренесохме в градината, за да утолим появилия се алкохолен глад. Тъкмо похапвах нещо много вкусно и двойно по-люто, когато братовчедът Манприйт седна до мен и каза, че в къщата на Маниндер след малко ще започне нещо, което може би не искам да изпусна. Предложи да ме закара.
Там цареше суматоха. Над 50 жени бяха насядали по земята в трапезарията в нещо като кръг, като в центъра седеше очарователната Лаквиндер – по-малката сестра на Маниндер. Тя държеше някаква тетрадка и старателно записваше нещо в нея. Застоях се загледан и разбрах, че в момента близки и приятели даряваха подаръци и пари за младото семейство, а тя водеше нещо като отчет. След като всички дадоха, каквото имаха да дават, Лаквиндер стана и ме помоли да ѝ помогна с изнасянето на един огромен вързоп от дрешника. Пренесохме го в центъра на кръга, тя го развърза и от него изскочиха безброй чисто нови дрехи, които явно бяха приготвили за подаръци. Така жестът бе върнат, след което жените се разпръснаха.
Отидох навън и видях, че в малкия им двор група мъже пренасяха звуковата инсталация от сватбения комплекс. Диджеят си строеше пулт до умивалника, а върху пералнята се появи огромна тонколона! Малко след това започнаха да идват и хората от днешното празненство. Не всички, разбира се, по-скоро по-младите приятели на младоженеца и близки роднини. У Маниндер се очертаваше да има нощно парти.
Началото бе поставено с така нареченото джагу. Музиката свиреше, та се късаше и всеки, който поставеше тази причудлива джаджа на главата си, трябваше да покаже чупки в кръста. Така нивото на забавлението рязко се покачи и само за десет минути вече и игла не можеше да падне на импровизирания ни дансинг. Дори поръчаха западна песен, хората ме заобиколиха и аз затанцувах като истинска звезда. И така до полунощ. След това набързо всичко утихна и ние скоростно се отправихме към леглата. Трябваше да презаредим силите, защото следваше най-специалният ден от цялата седемдневна сватба. Утре най-накрая щяхме да видим Харприйт и да я доведем вкъщи!