ЕПИЗОД 5: СВАТБАТА НА МАНИНДЕР

Макар че времето минаваше и аз все повече потъвах в системата на нормалния западен живот, свързан главно с ходене на работа, с Маниндер не спирахме да си говорим. Главно в чата. Часовата разлика с Лондон бе 5 часа и 30 минути, но пък аз работех нощем и това далеч не беше проблем. С времето научавах все повече неща за него, както и той за мен, и така се превърнахме в близки приятели. Толкова близки, че когато стана ясно, че ще вдига сватба, аз бях един от първите които покани. 

Бях на седмото небе от щастие! Още докато ме питаше дали ще мога да отида, вече знаех, че обезателно ще присъствам. Държа да отбележа, че не трябваше да мисля как да вмъкна ходенето на индийска сватба в натоварения си работен график – не! По-скоро за мен сватбата бе нещо неотложно и неизбежно и трябваше да подредя всичко останало, съобразявайки се с нея. Най-лесно бе да напусна работа. Така и стана. Сватбата бе насрочена за последната седмица на януари, затова още преди коледните празници напуснах Острова.

Този път си взех двупосочен билет – беше ми за пръв път. Признавам си – не ми хареса. Маниндер бе казал, че ще се радва да отида поне една седмица преди сватбата, както и че ще е много хубаво, ако остана и една седмица след това. Аз планувах да отида и да посетя Сунил – моя пастир-спасител, та в крайна сметка реших, че ще отида в Индия за месец.


Полетът, който намерих, бе сравнително евтин, и следователно много дълъг и разпокъсан. От София летях до Белград, а после заради снежна виелица закъсняхме с излитането за Абу Даби. Там кацнахме благополучно рано сутринта местно време, но полета за Делхи тъкмо излиташе, та го изтървах. Това пък се оказа добра новина, понеже до следващия възможен полет имаше над 16 часа – време, в което от самолетната компания ми осигуриха хотел и транспорт, та успях да си почина, да похапна и да се поразходя наоколо. Предупредих Маниндер, че ще се появя с един ден закъснение и всичко беше наред. 

От Делхи имах и вътрешен полет за Амритсар – след последното ми пътуване по трасето с автобус, а и предвид многото багаж, който мъкнех, реших, че ще е по-добре да го прелетя. А и момчетата казаха, че ще дойдат да ме вземат…

Тях обаче ги нямаше на летището. Поогледах се много старателно, но определено не бяха там. Отново нямах телефон, но пък, както знаете, това не е никакъв проблем, затова побързах да помоля човека до мен да ми услужи с неговия. Той, разбира се, прие, и след кратък разговор с Маниндер стана ясно, че трябва да се спасявам сам. Това е абсолютно нормално за Индия, вече го знаех, и през ум не ми мина мисъл да се сърдя. Даже напротив – радвах се, че още с първите стъпки тук, животът ми сервираше малко предизвикателство.

Попитах момчето, от което бях взел телефона, дали освен телефон има и кола. Оказа се, че има и дори се нави да ме закара до автогарата. Не знам кого чакаше на летището, но определено аз му се сторих по-интересен, та потеглихме веднага. 

Бе решил да ме стовари на пътя до автогарата и да ме остави да стопирам сам автобуса си, но аз не бях вчерашен, а и с огромния си куфар нямах почти никакъв шанс да се кача в движение, затова го помолих да спре автобуса вместо мен.

И ето ме отново в раздрънкания познат индийски рейс. Отново неспирен глъч на клаксони, силна пенджаби музика и много, много народ. Стана ми едно такова мило и радостно. Определено се бях влюбил в тази откачена страна още първия път и сега изпитвах чувства, приличащи на тези при среща с някоя стара любовница. Отпуснах се на седалката и се загледах през прозореца – да, определено обичам Индия, само не ме питайте защо!


Маниндер ме чакаше на автогарата в Жаландер. Отначало не го видях и тъкмо водех поредния диалог с непознат за телефонен разговор, когато той се появи. Прегърнахме се силно, като братя. Изглеждаше по същия начин отпреди година и половина – с ясен поглед и спокоен ум.  Бе дошъл без кола, затова се качихме на друг автобус за Накодар. Там пък ни очакваше Гъган и след традиционния фреш с подправки за посрещане ни закара в Смелпур – малко селце, в което живееше Маниндер. 

Родителите му много се зарадваха да ме видят. Майка му има невероятна усмивка и не спря да я демонстрира цяла вечер, а баща му все ми следеше чинията и не ѝ даваше шанс да остане празна. Атмосферата бе повече от приятелска и аз се чувствах като у дома си. С две думи: бях посрещнат като член на семейството. Или поне така го усещах. Тези хора не показваха само гостоприемство – те показваха любов и аз можех да я доловя в погледите им. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да отвърна със същото.

Заедно с Маниндер

Вашият коментар