Заминаването ми за Венесуела постави началото на този велик експеримент, а именно какво ще се случи, ако просто си взема еднопосочен билет за някъде и кацна в абсолютно непозната държава без план и посока? И ако се чудите как и защо точно избрах Венесуела, то веднага ще ви кажа: не съм я избирал аз – тя ме избра.
В началото на една прекрасна есен се прибрах от САЩ след повече от две години емигрантство: бях спестил някой друг лев и се чудех в какво да ги инвестирам. Тогава една приятелка ми спомена за брат си, който тъкмо се преместил на един венесуелски остров и искал да си отваря заведение там. Решихме да го попитаме дали си търси инвеститор и колега и той на драго сърце прие. Така се роди мечтата ми да заживея в напълно непознат и различен свят като Южна Америка. Реших да не бързам със заминаването и си взех билет за след няколко месеца. Дотук, както се вижда, всичко е що-годе нормално и няма чак толкова странни неща – освен избора на държавата, разбира се.
Малко по-късно обаче се случи следната случка: братът на моята приятелка заяви, че променя намерението си да живее и да прави бизнес във Венесуела. И най-добре за мен било да отменя заминаването си. И ето ме мен, стоящ пред дилемата да послушам здравия разум и наистина да не замина или да направя това, за което винаги съм мечтал – ей така да тръгна нанякъде с еднопосочен билет: без да знам какво предстои, без никой да ме очаква, без да познавам никого. Ако трябва да съм честен, ще ви кажа, че не съм си блъскал главата много, нито пък съм имал безсънни нощи, обмисляйки решението си. Просто усещането отвътре, че трябва да отида, беше толкова силно, че веднага реших, че наесен заминавам – и то не само на екскурзия, а за постоянно. Точно както бе планувано.
Разбира се, имаше приятели и близки, които се опитваха да ми налеят малко „здрав разум“, но докато те ми говореха, аз си представях красивите плажове на острова и грейналото слънце и трудно някоя от думите им достигаше до съзнанието ми.
Какво знаех за Венесуела – почти нищо! Какво научих, докато замина – нищо повече. Единствената информация, която допусках за държавата, бяха клипове с колажи от острова (този отдолу го въртях всеки ден) и снимки, които разглеждах. Нито байт повече. Защо ли? Сега ще ви кажа. Не умът ми взе решението за това заминаване – защо тогава да го занимавам и да му подавам информация? Решението бе взето от нещо отвъд – наречете го, както искате, но това нещо не се интересуваше от нищо освен ритмичната салса, красивите местни пейзажи и мелодичното звучене на испанския език.
Записах се на езиков курс, та като кацна, поне да мога да си кажа нещо с местните. Изкарах две нива и спрях – сметнах, че на място ще продължа. Все пак бях решил да емигрирам там и щях да имам достатъчно време да науча езика.
ЗАМИНАВАНЕТО
И ето септември дойде и до моето заминаване останаха две седмици. Ако кажа, че не съм изпитвал страх, ще ви излъжа. Страхувах се, разбира се, но в същото време усещах и една огромна радост отвътре. Тази радост не идваше от някоя мисъл; аз не знаех откъде идва, но ми даваше спокойствие. Казвах си: щом духът ми се радва, защо да следвам загрижения си ум и бликащите от него страхове?
И ето септември дойде и до моето заминаване останаха две седмици. Ако кажа, че не съм изпитвал страх, ще ви излъжа. Страхувах се, разбира се, но в същото време усещах и една огромна радост отвътре. Тази радост не идваше от някоя мисъл; аз не знаех откъде идва, но ми даваше спокойствие. Казвах си: щом духът ми се радва, защо да следвам загрижения си ум и бликащите от него страхове?
Полетът се състоеше от три прекачвания: едно в Испания, после в Италия и накрая от Каракас трябваше да се кача и на вътрешен полет за остров Маргарита.
Багаж – много! Нали не сте забравили, че исках да емигрирам? Следователно си взех доста дрехи, много вещи, както и любимата ми играчка – моя телескоп. С него планувах да се препитавам, докато се ориентирам и намеря някаква работа. Ей така, мислех си, вечер ще излизам с него на градския площад и ще показвам на хората я Луната, я Сатурн или Юпитер, Марс или Венера, а те, ако искат, ще пускат в кутията по нещо и колкото за храна ще има.
Въпросният телескоп на няколко пъти създаде ситуации, коя от коя по-смешни и интересни. С него и започна моето приключение във Венесуела. Приключение, в което екскурзовод беше Животът!
ВЕНЕСУЕЛА МЕ ПОСРЕЩА
Ако кацате на летището в Каракас, ще имате усещането, че сте се върнали назад във времето. Ако имате спомени от комунистическия хоремаг, то тогава лесно можете да си го представите. С разликата, че като погледнете през прозореца, се виждат излитащи самолети. Усещането е уникално. Вън от зоната на комфорт, вън от обсега на близки и приятели.
Само аз… и телескопът. Веднага ме заведоха в една стая, за да им обясня какво е това нещо и откъде съм го купил. След като не бях в състояние да им покажа касова бележка, наложи се да платя такса внос и ме пуснаха, че ми оставаше още един полет – този до остров Маргарита. Отидох да се чекирам, багажът ми беше претеглен и поставен върху лентата. А тя, неподвижна, служеше за маркиран път, по който се разхождаха служители с куфари.
От гишето ми подадоха една малка касова бележка, след което момичето направи знак, че е време да се разкарам, за да обслужи следващия пътник. Попитах я за бордовата карта, а тя ми каза, че в момента я държа в ръцете си. Един гринго, разхождайки се по лентата за багаж, приближи, грабна куфарите ми и ги затътри нанякъде.
Полетът до острова бе по-малко от час – време, напълно достатъчно да предположиш и да се убедиш, че пилотите са пияни и не са сигурни в коя посока да насочат самолета. Все пак кацнах благополучно по време на залеза. Въздухът беше топъл, влажен и непознат. Също така беше зареден с мистерия и загадъчност – все неща, които караха тялото ми да настръхва от радост и вълнение, а умът – да се вцепени от безпомощност.
Имах резервация в къща за гости и знаех как се казва. Знаех също, че е на повече от 20 км от летището. Веднага се метнах на едно такси, а то, произведено много преди аз да бъда произведен, лъхаше на изгорял нискооктанов бензин. Шофьорът бе мустакат венесуелец на средна възраст, пристрастен към салсата. Потеглихме веднага.
И тогава, на здрачаване, седнал на задната седалка в тази странна кола, под звуците на латино музиката и поклащащите се палми през прозореца, за пръв път се почувствах истински свободен. Свободен от работа и задължения, от сметки и ангажименти, от очаквания и преструвки. Нямаше минало и бъдеще, а „Кой съм аз?“ бе въпрос на моментно решение и на настроение.
В къщата за гости ме очакваха. Показаха ми къде е стаята и ми казаха само да вляза, да пусна климатика и да изляза веднага. Това се налагаше, понеже температурата вътре достигаше критично опасни нива. Таванът бе бетонна плоча, която явно цял ден се бе нагрявала от слънцето, и вътре бе като в пещ. Къщата имаше басейн с бар: отидох да си взема една бира и да изчакам стаята да се поохлади. Две неща ми станаха ясни онази вечер: испанският ми много забавлява хората и никой не е чувал за България.
ПЪРВИ ДЕН
Денят започна в шест сутринта с песента на птиците, а те се надпяваха по случай изгрева на слънцето. Островът е близо до екватора, следователно дните и нощите са равни и климатът през годината не се променя.
Отидох да проверя дали в къщата се предлага храна и ми стана ясно, че кухня има, но готвачът съм си аз, а продуктите са в магазина. Останалите гости в къщата – все местни хора венесуелци, веднага ми предложиха да ми направят арепа. И ето, след малко похапвах вкусния бургер от царевична питка, пълна с пържен банан, яйце и малко зеленчуци. Прекрасни хора, поговорих им малко на испански и денят им започна с широка усмивка.
Плажът беше само на пет минути: взех си камерата и отидох да видя къде всъщност се намирам. И така, по всичко личеше, че се намирам в Рая – лазурно синьо море, бял ситен пясък, зелени палми, най-различни птици с техните песни и силна латино музика! Какво прекрасно място за живеене, помислих си. Представих си как съм проговорил гладко езика, как съм си намерил работа и много приятели и идваме привечер тук, на плажа, за по питие със сламка и много смях. След като повървях повече от половин час по пясъка, реших на връщане да мина през успоредната алея с магазинчетата.
Почти веднага бях спрян от един добър човек, който ми предложи да се гмурна в Карибското море час по-скоро и да разгледам множеството намиращи се там риби и други морски твари.
Казах му, че непременно ще обмисля офертата му и на изпроводяк той с почуда ме попита дали съм сам на острова. Отговорих положително и той веднага ме посъветва по най-бързия начин да се прибера в хотела, в който съм отседнал, и повече с тази „модерна камера“ и златната верижка на врата да не съм се показвал оттам! След като попитах защо, по дяволите, той любезно ми обясни, че по улиците се навъртат разни бандити, които много щели да ми се зарадват. Позамислих се, благодарих му за съвета и продължих разходката си.
На влизане в къщата за гости забелязах, че оградата завършва със стърчащи циментирани счупени стъкла и по цялата ѝ дължина има прекарани жици, по които тече ток. Вечерта забелязах и нощния пазач, препасан като хайдутин с пистолет. Е, явно има престъпност, казах си преди заспиване, но то и при нас има, всъщност къде няма?
КАК СЕ СТИГА ДО ГРАДА И ЩЕ ГО БЪДЕ ЛИ БИЗНЕСЪТ С ТЕЛЕСКОПА?
На следващия ден реших, че ще отида до центъра на града, който е на около 15-20 км от къщата, за да разгледам и да си харесам оживено място за мен и телескопа, с който смятах много скоро да започна да се препитавам.
Попитах Аманда – жена към 50-те с леко закръглена фигура, изпълняваща длъжността управител на къщата, къде е спирката на автобусите и с кой точно се стига до града? Тя ме изгледа подозрително и ми обясни, че автобус няма и че ще трябва да отида на главния път и да стопирам кола. Колко вълнуващо и интересно!!! Първият ми автостоп ще е във Венесуела!
Жената каза и още нещо: преди залез слънце да съм се бил прибрал! Определено имаше вид на строг родител. Казах ѝ, че е много мила, но аз съм на 30, а тя каза, че за да бъдеш обран или отвлечен няма никакво значение на каква възраст си. Хмм. Развълнуван от предстоящия автостоп, думите ѝ влязоха през едното ми ухо и излязоха през другото.
Пътуването не се оказа кой знае колко вълнуващо предвид това, че повечето хора спират веднага. Знаете, че и испанският ми не е много силен и почти през цялото време гледах да не се обаждам излишно.
Порламар (така се казва градът) се оказа красиво и оживено място. Лесно намерих главната улица – множество магазини, улични продавачи със сергии, храна и силна музика. Разходих се, направих някоя и друга снимка и зачаках залеза, за да видя колко хора излизат в центъра по тъмно – тогава щеше да започва временната ми работа.
Докато чаках, отидох да си взема сим карта за телефона – доста време убих там предвид това, че трябваше да се попълват един куп документи и дори ми снеха пръстови отпечатъци. Но какво да се прави, такива бяха местните правила.
И ето че слънцето започна да запада и всички магазини започнаха да затварят. Не след дълго и главната улица започна да опустява, а с нея и моята амбиция за бизнеса с телескопа. По всичко личеше, че явно наближават апокалиптични времена и затова започнах да диря начин да се върна обратно в къщата за гости. Предвид опустелия център може би наистина бе опасно по улиците след здрач.
С визитната картичка, която имах от къщата, се разбрах криво-ляво с един човек с кола и заедно с още двама души потеглихме на север. Интересно беше времето от скриването на слънцето до пълния мрак: само за 20 – 30 минути след залеза бях в състояние да видя звездното нощно небе. Така било на екватора.
След като колата продължи по абсолютно непознат за мен път, накрая спря. Спътниците ми слязоха, а шофьорът ми каза нещо, което не разбрах, но се подразбра, че аз също трябва да сляза. Така прибирането ми стигна до фаза, в която не знаех в коя посока да тръгна. Реших да поема все пак нанякъде и да попитам първия срещнат човек за напътствия.
След десетина минути ходене доближих една къща и през телената ограда видях движещ се силует. Когато доближих още малко видях мъж, който тъкмо замахваше с брадва към главата на една кокошка. Някак си инстинктивно извиках „NOOO“, човекът се спря и дойде при мен. Казах му, че съм се загубил, после му показах визитката на къщата за гости и след кратък размисъл той ми обясни къде съм и че трябва да се върна малко по пътя, по който бях дошъл, след което да завия в еди-коя си пряка. Така кокошката спечели още малко от най-ценното на света – живота, а аз получих друго също много скъпо – надеждата, че скоро ще се прибера.
След половин час ходене в мрака стигнах до къщата. Нощният пазач – Хосе, ми се скара като баща на дете, което си е за пердах, и след като обещах да не се повтаря, се разделихме с усмивка.
Последваха дни, в които картината ставаше все по-ясна. А именно: икономиката на страната не бе в цветущо състояние и дори за местните бе трудно да си намерят работа. С Хосе, пазача, се сприятелихме и той ми разказа как е гладувал и спал със седмици на плажа, докато си намери работа. Разказа ми също и за високите нива на престъпност.
И така на мен постепенно започна да ми става ясно, че Венесуела не е много подходяща за това, за което бях дошъл – спокоен живот на плажа без проблемите на модерната ни западна цивилизация.
Преди обаче да се откажа от мечтата си реших да дам още един шанс на телескопа. В Порламар видяното след залез определено не ми се стори подходящо, но на острова имаше и още един град – Пампатар. А там от това, което знаех, живееха по-заможни хора и бе по-различно.
В couchsurfing.com се запознах с едно момче от Пампатар и отидох да се видим. Бяхме почти връстници, момчето бе образовано и с прилична работа. Обясних му какво съм намислил и той предложи да работя с телескопа от терасата на градския мол. Отидохме да видим мястото – наистина изглеждаше подходящо. В очите ми блесна искра и се разделихме с уговорката на следващия ден да се видим следобед и да започнем бизнеса. По време на разговора ни момчето каза, че е опасно да пренасям постоянно телескопа и че той няма нищо против да го оставяме в дома му.
На другия ден, изнасяйки 20-килограмовия сак от къщата, бях спрян от Аманда – управителката на къщата. Жената любезно ме попита къде отивам с тази багаж и аз набързо ѝ споделих за случващото се. Тя ме помоли да седна в офиса и поръча от бара сок за мен и нея. И така, докато засмуквах през сламката портокаловия фреш, тя старателно ми обясни, че най-вероятно този човек няма много добри намерения, както аз си мисля, след което ме предупреди, че веднъж излезе ли сакът с телескопа от къщата, той никога повече няма да се върне.
Тук искам да ви споделя нещо, в което силно вярвам. Вярвам, че в живота не можем да сбъркаме. Никога. Докато препускаме през него, той непрекъснато ни поставя пред избор, но никой от тях не е грешен. Просто в зависимост от избора, който правим, животът сътворява различни предизвикателства, които да преодолеем. А лош опит няма, учим се от всичко.
Тогава избрах да послушам Аманда. Прибрах телескопа в стаята си, легнах и се оставих да потъна в мислите. Водех вътрешен диалог от по-сериозните; всъщност рядко си позволявам да водя такива разговори със себе си. В него трябваше да се откажа от една мечта: мечтата да емигрирам и заживея във Венесуела. Може би надделя страхът, а може би, както и да го извъртах, не изглеждаше никак логично да се боря за нея. А може би така е трябвало да се случи…