ИПОРА

Ще започна разказа за това приказно място, и за уникалното преживяване което се случи  на този див остров, с това как всъщност се озовах там. Историята започна още предната година докато работех в Лондон. Няма да влизам в подробности, и да обеснявам защо чак след близо година бях повикан на среща в тази същата работа, за да се “запозная” с колегите си (с някой от които отдавна вече се бях сприятелил), да бъда разведен из сградата (която знаех по добре и от шефа си, предвид длъжността ми), и накрая да бъда почерпен в ресторанта в името на “новото начало” което ми предстои… Там, на тази абсурдна среща, всеки трябваше да каже нещо за себе си, на две на три да сподели нещо интересно от Живота. Имаше колеги които бяха наистина нови, както и хора с които се познавах само визуално, затова реших да им споделя за начина по който пътешествам. И така, на бързо им обясних как си хващам раницата, купувам си еднопосочен билет за някъде много далеч и се оставям в ръцете на негово величество Живота в определянето на сценария по който ще се развива действието. Колегите останаха за малко безмълвни, след което започнаха да изстрелват един след друг въпроси. Искаха да знаят толкова много неща! Аз нямах нищо против да отговарям, но срещата трябваше да се движи по план и ръководителя прекъсна този непредвиден сеир който се оформяше и каза че като приключим може да си задаваме въпроси колкото си искаме. А и в крайна сметка работим на едно и също място! Та именно там, на тази среща, един колега ми сподели за уеб сайта wwoof.net Каза, че е убеден че ще ми допадне и като се прибера вкъщи задължително да го погледна. Нямаше друга основателна причина този ден изобщо да се състои, така че като се прибрах се забих директно пред компютъра си.

реклама



В сайта ставаше въпрос за нещо наистина много интересно – възможността да работиш като доброволец в която и да е страна от Света срещу храна и подслон. Честно казано никога не се бях сещал за този вариант по време на пътешествията си и още тогава си обещах че ще включа и такъв вид преживяване в следващото ми пътуване. Два месеца преди да замина за Аржентина вече се бях регистрирал и разглеждах различните места в които можех да отида. Повечето бяха био ферми в различни краища на страната, и това което трябваше да правя бе свързано с производството на плодове и зеленчуци. Ипора̀ обаче изглеждаше да бъде едно наистина много по различно място и аз веднага изпратих кандидатурата си за там. Няколко дни след това получих и потвърдителния и-мейл и остана само да уточним датите на престоя. Това беше всичко!

И ето ме вече пътувах за там! Това което знаех предварително бе, че мястото представлява нещо като “био хотел”, насред безлюден остров, някъде навътре в джунглата из делтата на река Парана. Знаех че там живее само собственика на острова – Игнасио, и че се бяхме уточнили да работя там цели два месеца. Колективната лодка, която играеше ролята на градски транспорт, се поклащаше силно от вълните в реката, точно както и аз се поклащах от надигащото се вълнение вътре в мен докато пътувах към острова. След около три часа, когато в лодката бях останал само аз и един мъж, дойде и моят ред да сляза. Докът се казваше Дон Силва и там трябваше да ме чака Игнасио.

Момчето ме посрещна, запознахме се официално след което се прехвърлихме на неговата лодка и започнахме да навлизаме в дива и безлюдна част на делтата. Начо (така викаха на всички които се казват Игнасио) изглеждаше симпатичен млад мъж по лицето на който се четеше абсолютно спокойствие и душевен мир. След близо час, най накрая пристигнахме в Ипора̀. Бяхме посрещнати от оглушителния лай на кучето му Орестес с което веднага се сприятелихме, започна да се здрачава и докато аз се настанявах в къщата, Начо се зае с приготвянето на вечеря. Определено нямаше време за оглед на самото място предвид падащия мрак, седнахме на красива тераса на втория етаж, и под звуците на най-различни птици хапнахме и поговорихме малко да се опознаем.

Освен почти еднаквите имена, разбрахме и че сме родени в една и съща година, даже на едно и също число но в различни месеци. Освен това, стана ясно и че се интересуваме от едни и същи духовни практики и четем едни и същи книги. Срещата ни изглежда надали беше случайна и нямах търпение да разбера как ще се развие действието през идните дни.

Следващия ден беше дъждовен. До обед само се канеше да завали та успях да разгледам  долу горе и самото място – имаше една голяма къща която включваше кухня и работилницата на Начо на първия етаж, а на втория имаше голяма трапезария със спалня и тоалетна. После, по специално повдигната платформа, от къщата можеше да се стигне и  до втората кухня в която беше направена глинена фурна. Също така имаше и построени три тоалетни и три бани, а в близост имаше вдигната кула на върха на която бе поставен огромен варел за вода който се пълнеше директно от реката и захранваше цялото място.  В ляво и в дясно пък, по красиви извити дървени пътеки, се достигаше до два док-а от които можеш да се качиш на някое от канутата или пък да поседнеш на някое столче или шезлонг за да се насладиш на природата. По тясна козя пътека през джунглата пък се стигаше и до спалните помещения за гостите. Те бяха разположени на през 200 метра насред гората и представляваха огромни палатки повдигнати на дървени платформи, а вътре бе толкова чисто и уютно че безпроблемно биха се конкурирали с някой три звезден хотел. Всичко беше направено с много желание и майсторлък и изглеждаше много красиво.

Начо се появи към десет часа само за да каже че отива до Дон Силва за да вземе приятелката си, качи се на лодката и замина. Малко след него започна да вали такъв силен дъжд, че като се прибраха и двамата бяха подгизнали и замръзнали. Запалихме печката в къщата да се постоплят и подсушат, а следобед понапече и се заловихме и с първата за мен задача – да реставрираме едно старо кану.

Никой не бързаше за никъде, както Игнасио така и приятелката му Кармен сякаш се бяха настроили на честотите и темпа на природата, комуникираха по скоро с погледи отколкото с думи и аз ясно можех да видя на колко по бързи обороти работи ума ми сравнение с техните. В главата ми все още препускаха безброй мисли в повечето случаи изобщо не на мястото си, но и знаех че скоро ритъма им щеше да се забави драстично. Тук, на острова,  нямах достъп до Интернет, през седмицата щях да комуникирам единствено с Начо, да се занимавам с нови за мен неща и бързо щях да опразня главата си от целия ненужен боклук.

реклама



Много добро начало беше ставането в 5:30 всяка сутрин. Не че не можех и малко по късно, но просто нямах друг избор. Имах аларма която не можех да спра по никакъв начин, беше включена 7 дни в седмицата, 365 дни в годината! Представляваше малка красива птичка която чукаше на прозореца с такава сила колкото и душа даде. Първия път станах да я подплаша ама то работа с луда птичка имали ли сте?

За първия уикенд в нашият зелен хотел нямахме резервации, затова с Начо се бяхме заловили по ремонта на кануто, а Кармен се вихреше в кухнята. По едно време обаче Орестес започна да лае неистово и започна да се чува звука от приближаваща лодка. Отидохме да видим кой идва и се оказа че това е семейството му. Бяха решили да го изненадат по случай рожденият му ден като дойдат неочаквано от Буенос Айрес. Много хубаво им се получи. Кармен сякаш обаче знаеше и затова се беше подготвила толкова добре с храната. Те пък донесоха вино и спертнахме една голяма маса на красивия док, в непосредствена близост до реката. Игнасио определено е от щастливците с голямо и сплотено семейство. Има три сестри – Инес,  Мария и Маги, но на острова бе само Мария защото Инес бе заминала за месец в Европа, а Маги имаше малко дете и бе останала да се грижи за него. Начовите родители имаха вид на преподаватели и точно такива и се оказаха! Не можех да разбера всичко за което си говореха, но определено през цялото време беше нещо забавно, та заразителния им смях не сваляше усмивката и от моето лице.

Освен че празнувахме рожденият ден на Игнасио, също така празнувахме и годишнина от създаването на Ипора̀. Баща му ми разказа как преди 5 години го оставил тук, на брега на реката насред джунглата с едно мачете в ръката, и колко притеснени били всички за него и за “откачения му план”. Представих си колко трудно е било, и с колко много работа се е стигнало до сегашния момент, в който вече имаше толкова много постройки и удобства. Та той дори беше построил и къща за родителите си, къща за която само знаех и не бях виждал още. 

Родители му тръгнаха да се прибират в ранния следобед, но Мария остана на острова. Беше си взела отпуска от работата и щеше да е с нас цяла седмица! От няколко-то часа от които я познавах можех да кажа едно нещо за нея, и то със сигурност – чувството и за хумор бе покъртително! Бях убеден, че ме очаква седмица изпълнена с доста смях и забавни моменти.

В първия ден от новата седмица бях командирован в зеленчуковата градина. Тя представляваше една огромна и заравнена камара с пръст върху която имаше всякакви други растения но не и зеленчуци. Идеята беше да премахна всичко ненужно с помощта на едно мачете (какъв Робинзон си ако нямаш мачете) и после да засея поникналия вече разсад от тиквички. Бая пот се изля, бая бой с мачете-то, но работата беше свършена много добре.

Вечерта Начо и Мария казаха че ще отидем да ветроходстваме из открити води. Еее, нямаше такъв кеф, честно ви казвам. Игнасио имаше един ветроходен катамаран и минахме покрай неговата къща да го вземем. Мария се прехвърли на него да го управлява, а аз придържах въжето което беше завързано за камарана, и така с моторната лодка през лабиринта от реки стигнахме до края на делтата. Залезът беше близо, небето убийствено красиво, а някъде там в далечината се виждаха само небостъргачите на Буенос Айрес. Начо завърза моторната лодка в едни тръстики и с Мария опънаха платната на катамарана. След това отпрашиха на някъде и ме оставиха в лодката без нито една дума да ми кажат. Признавам си, че отначало се чувствах доста неловко, после видях и надигащия се гняв в мен – “да ме зарежат те тука насред нищото…”, а после загрях че катамарана е двуместен и започнах да се смея на собствения си сеир. Не след дълго се завърнаха, и с Игнасио се разменихме. Мария дръпна някакви въжета и започнахме да се движим все по бързо и по бързо през океана. Водата беше ледена, имаше вълни които се разбиваха буквално в нас, но надигащия се адреналин претъпи всякакво усещане за студ. Даже напротив – колкото повече ледени вълни ме заливаха, толкова по голям кеф усещах! Мария призна че няма много опит с ветроходството, но ако сме паднели  брат й щял да дойде и да ни спаси. Още по интересно ми стана! От време на време една дълга колкото целия катамаран тръба рязко преминаваше от крайно ляво в крайно дясно заради смяна на посоката на вятъра. Тази тръба на няколко пъти едва не ме цапардоса по главата, но някак си всеки път инстинктивно залягах като понякога осъзнавах едва няколко секунди след това.

Незабравим ще остане този момент в съзнанието ми – аз и откачената Мария, яхнали катамарана, препускащи с бясна скорост през ледените вълни и виещи като вълци  колкото глас имаме! След това дойде и залеза и докато се завлечем до острова комарите ни бяха направили на решето, но и грам не ни пукаше. Бяхме се заредили с толкова много енергия, че нямаше никакъв проблем да споделим малко от кръвчицата ни на гладните и настървени насекоми. Накрая се разделихме, и всеки пое в своята си посока – макар и да бяхме общо трима човека на острова, нощно време всеки спеше в различна къща на поне 500м разстояние.

реклама



Следващия ден, за моя голяма изненада, се оказа дори още по вълнуващ.  Сутринта, още в ранни зори, дойде Мария и каза че като дойдел брат й, сме щели да ходим на експедиция, като не обесни нищо повече. Малко по късно дойде и Начо, натоварихме се с въжета, три броя мачете, бензинова резачка, вода и обути с ботуши се качихме по двойки в две канута – аз и Начо в едно, и Мария и Орестес в другото. Последния само да чуеше думата кану веднага отиваше  до него и се мяташе с лъвски скок вътре в очакване за поредното кучешко приключение. Плуваше така, сякаш един от родителите му не бе куче а видра, и когато видеше нещо интересно във водата, най безцеремонно скачаше с главата напред.

Първата задача за деня беше да изчистим потоците от падналите огромни и запречващи всичко клони. Движехме се в посока навътре в делтата и реката ставаше на места тясна и заради запречилите се клони невъзможна за преминаване. Спирахме, нарязвахме клоните на парчета и с помощта на въжета ги изкарвахме на брега.

При един пореден опит да се прехвърля от кануто на брега реших да се захвана “здраво” за едни малко по високи треволяци. Последното нещо което видях от тях бяха корените им, след което се озовах целия във водата. Дълбочината бе повече от моята височина, та си потънах така хубаво както си трябва. И тъкмо реших че това е моят момент на блясък и слава, когато Игнасио ми го открадна по изключително долен начин. С Мария се заливаха от смях – точно както си му е реда – и всичко си вървеше добре, когато изведнъж, в Начовата зинала да се смее уста, попадна един комар. Баш в “кривото” му гърло. Започна да се дави и кашля толкова силно, че с Мария се изпопритеснихме дали изобщо ще оцелее. По едно време започна да диша и да идва на себе си. Бре да му се не види, помислих си, без малко да го убия и то от смях…

Ако си помислихте че сме се върнали в къщата да се преоблека – грешите. Планът за деня бе да проправим път до “Лагуната”, а ние бяхме още в самото начало на тази задача. Съблякох се гол, изцедих си дрехите, и ги облякох отново. Постоянно се движех така че нямаше никакъв риск тялото ми да настине.

В крайна сметка стигнахме края на потока, слязохме от лодките и започнахме да преправяме път към лагуната през джунглата. Голяма сеч с мачете падна! Движехме се през буквално плаващ терен, и често се случваше както пристъпваш изведнъж да попаднеш в дупка и се окажеш потопен до раменете във вода и кал. Но всичко бе точно – Начо подсвиркваше някаква мелодия пред нас и от време на време се качваше на някое дърво да види дали наближаваме лагуната, а ние с Мария се заливахме от смях след него. Не знам колко часа продължи преправянето ни на път през всичките тия храсталаци, но достигнахме целта по здрачаване. Определено си струваше цялото усилие – лагуната изглеждаше невероятно красива, а и факта че хората които са я виждали изобщо се броят на пръсти внасяше една магия в този момент. За голямо съжаление нямаше как да останем и да и се порадваме малко повече поради два факта – беше започнало бързо да се стъмнява, а и откакто бяхме спрели да се движим комарите ни бяха направили засада. Наложи се да се приберем колкото се може по набързо, и след по малко от час вече нагрявахме бойлера на дърва в главната къща. Деня приключихме със заслужена баня, топла вечеря и чаша от така известното с доброто си качество аржентинско вино.

Седмицата набързо се изтъркаля, Мария си замина и стана време да посрещнем гостите които щяха да идват за уикенда. Още в четвъртък Игнасио омеси тестото за хляба, а в петък рано сутринта дойде да запалим фурната. Метнахме хляба и някакво месо и той отиде да ги взема от Дон Силва. Аз трябваше да наглеждам фурната, да посъбера малко дърва от гората и да почистя района. По обед пристигнаха двете двойки влюбени заедно с Кармен. Едната двойка бяха мъж и жена малко над 50те, а другата бяха две момчета на около 25 години всяко. През цялото време докато ни гостуваха, никой не си позволи да направи какъвто и да било коментар относно втората двойка – нито от страна на Игнасио и Кармен, нито пък от другата двойка. За пръв път усетих и видях с очите си липсата на дискриминация относно сексуалността. Аржентинците освен че бяха с топли и отворени сърца, ами изглежда бяха и много толерантни хора.

Това което правихме през уикенда се свеждаше изцяло до грижата за нашите гости. Начо и Кармен се скъсваха да готвят – закуска, обяд, следобедна закуска и вечеря, като менюто беше доста интересно и екстравагантно, а аз пък се изживявах на сервитьор, пекар на фурна, отговорник за топлата вода в банята и главен мияч на мръсните чинии. Гостите ни се държаха много приятелски и постоянно си говорихме за нещо, та като стана време да си тръгват в неделя ми стана малко мъчно че надали щях да ги видя отново.

Орестес нямаше този проблем понеже изкара целия уикенд при Марияна – роднина на Начовото семейство, която също си бе вдигнала малка къщурка по навътре по продължението на реката, и я посещаваше два пъти в месеца за по ден – два. Дойдеше ли, Орестес се измъкваше с тихи стъпки и се отдаваше на нейната безрезервна любов към него, която намираше изражение главно в приготвянето на всевъзможни вкусотии като например прословутите Мариянини мъфини. Тръгнеше ли си обаче, кучето изпадаше в тежка депресия поне за два дена – време в които не правеше нищо друго освен да лежи, и ако решиш да го погалиш беше готов да ти отхапе ръцете. Орестес определено имаше интересен кучешки характер!

На острова бъкаше от най-различни насекоми, но имаше един вид стършели които определено правеха впечатление. Живееха в стеблата на изсъхналите дървета като пробиваха дупки в тях, и така докато цялото дърво не стане на решето и не се разпадне. Славеха се с изключително любопитство. Както си правиш нещо, изведнъж огромната жужаща твар застава точно пред очите ти, и това което следва на правиш е да замръзнеш на място. Стършела заставаше на милиметри от лицето ми, толкова близо че усещах вятъра от крилата му и започваше да ме сканира. Едното око, после другото, след това носа, устата и ушите след което започваше да се спуска надолу по тялото. Игнасио не ми каза какво ще се случи ако замахна да го цапардосам или реша да побегна, но беше категоричен че не е добра идея!

Друго още по-интересно същество срещано на острова бе така наречената “гатапелуда” – вид гъсеница занимаваща се по цял ден с ядене на листата на дърветата. Тази твар едва не ме накара да си тръгна преждевременно. Проблемът се 

състоеше в това че беше нужно само едно докосване до покритата с мъх гъсеница за да ти причини токсично изгаряне по кожата, свързано с обрив и неистов сърбеж които остават за над пет дена! И когато идваш от друг Континент, и тялото ти никога не е и чувало за тази гад, то проблема става наистина сложен. Понеже бяха навсякъде, понякога дори падаха от дърветата и се озоваваха в пазвата ми, то контакта с тях поне по пет – шест пъти на ден беше неизбежен. В един момент тялото ми реагира остро на всичките тези изгаряния с обрив по цялата кожа, приличащ на шарка. Толкова ме сърбеше навсякъде че едва спях. Игнасио ми даде да пия някакво противоалергенно хапче, но ефекта от него беше незначителен. И тъкмо вече бях решил, че ще е най-редно да дам на тялото си нужния мир и покой като просто се разкарам от тук, когато в крайна сметка то взе че си изгради имунитет срещу гъсениците, и при последвалите близки контакти с тях получавах само локален обрив който отшумяваше за ден – два.

реклама



Още в първите дни от пребиваването ми повдигнах въпроса за риболова и разбрах че Игнасио бе един наистина много сръчен и талантлив човек, но в областта на рибите го нямаше кой знае колко. Все пак изнамери някакви въдици в прах и паяжини, та се заех да разбера има ли риба в реката или не. Намерих червеи, и още с хвърлянето започнаха да се хващат “Мохерас” –  дребосъци големи колкото показалец, толкова пъргави, че рядко стигаха до кофата с водата, а попаднеха ли там безпроблемно се изстрелваха като ракети от нея и се връщаха обратно в реката. Наложи се да покривам кофата с капак за да предотвратя долното им бягство. Бях решил че ще ги изпържа на тигана, но Начо ме светна че мога да ги използвам за примамка за да уловя нещо по голямо. Брей, какво ли се криеше в тези мътни води?

Още в първите ми опити с голямата кука имах улов. Беше се закачила една Тарарира която приличаше по скоро на риба от Пандора (Планета от филма “Аватар”), отколкото от Земята. Докато я вадех от реката вече бях наддал вой, и Игнасио беше захвърлил работата и тичаше към мен. Протегнах да я уловя с ръце, но рибата изненадващо посегна да ми захапе пръстите. Начо ме бутна, хвана въдицата и я изкара на тревата. Взе един нож, цапардоса я по главата с дръжката и я утрепа. Каза ми да бъда много внимателен с тия риби защото били доста агресивни. Ти да видиш, риболовът щеше да е много интересен!

Седмицата премина в работа по кануто, събиране на дърва и разни други дейности,  а през уикенда имахме цели три резервирани, от общо четирите палатки за гости. Падна голямо готвене и голямо миене на чинии, но пък си изкарахме невероятно добре с гостите ни.

В началото на поредната седмица Игнасио бе решил да ходи на “приключение в дивото”. Така се изрази. През моя поглед начинът му на живот изглеждаше именно приключение в дивото, но за него този израз явно имаше друго измерение. Взе един хляб, малко плодове и вода за пиене, след което се качи на каяка си и каза че ще се прибере след два дена. Попитах го къде отива, а той каза че не знае отговора на този въпрос, като идеята му е просто да гребе в делтата и да спи под звездите. Предложи ми да отида до Буенос Айрес ако не съм искал да скучая, но аз категорично отказах. Как бих пропуснал тази възможност да остана съвсем сам на безлюден остров! Заръча ми да довърша и добоядисам кануто и замина. Ето и какво правих през първия ден…

Вече бяха минали две седмици откакто пребивавах на това приказно място и ден след ден връзката ми с природата ставаше все по осезаема. Телефонът ми стоеше в джоба на раницата и нямах никаква връзка с външния свят, а едиствения с който можех да си комуникирам, бе толкова уравновесен и спокоен човек, че не пораждаше никакво вълнение в ума ми и така в един момент започнаха да се появяват невидимите до скоро за мен неща. Например, бях толкова запознат с различните звуци на птиците през деня, че през спокойно можех да кажа колко е приблизително часът само по техните песни. Поради голямото влияние на вятъра върху прилива и отлива на реката, станах толкова осъзнат за него, че веднага долавях внезапната промяна на посоката му. Задухаше ли от юг – идваше потопа и водата понякога стигаше чак до прага на къщата, а идва ли от север изпразваше коритото на реката и дори понякога тя заприличваше на кално дере.

В едно такова състояние на липса на натиск от страна на ума, в състояние на не-мислене за нищо, в мен започна да изгрява едно по особено състояние на радост и щастие което не бях изпитвал до тогава. Още със събуждането бях усмихнат – на птичката дето чука по прозореца, на Орестес който бе започнал да прекарва нощите пред моята врата, усмихвах се буквално на всичко. Имах толкова много жизнена енергия, чувствах се в пълен синхрон със себе си и с Природата. Определено разбрах че радостта е мое естествено състояние и не бе нужно нещо да се случи за да се появи. По скоро беше обратното – трябваше цялото това движение в преследване на неща да спре, целият този излишен поток от информация да секне, за да изгрее истинската радост от самия живот. Игнасио определено бе стигнал до това заключение далеч преди мен. Той дори не боравеше и с пари! Сестра му Инес бе тази която се грижеше за финансовата част и той нямаше банкова сметка. Тя се грижеше за уеб сайта и за намирането на клиенти.  Завидях му благородно на начина му на живот. Признавам си, че в началото ми се виждаше странно и си мислех че надали мога да живея за постоянно по този начин, но истината бе друга. Пътят който всеки от нас трябва да извърви не е навън, а навътре. Навън има безброй неща които ни примамват и ни обещават щастие, но то винаги е краткотрайно и си тръгва всеки път. Всички ние имаме свободен избор и можем да управляваме живота си както сметнем за добре. Никой не ни притиска с време и крайни срокове и така живот след живот можем да продължаваме да преследваме тези външни залъгалки обещаващи ни мир и хармония. Игнасио обаче бе поел по пътят навътре и се бе погрижил да му е максимално комфортно. По пътят в опознаването на истинската му същност, пътят който щеше да го доведе до непресъхващия извор на радостта и щастието. До изворът от който се появяваше самият Живот!

В началото на поредната седмица приятели от ученическите години се свързаха с Начо, и го извикаха на среща в Буенос Айрес. Той замина за три дена, а на негово място дойде баща му – сеньор Лопез. Ние вече се бяхме запознали още в началото на пребиваването ми на острова и аз нямах търпение да изкарам малко повече време с него. През деня всеки си вършеше неговата работа – той си ремонтираше къщата, а аз се занимавах с зеленчуковата градина и разсадите, събирах дърва и почиствах района. За обяд и вечеря обаче се събирахме и се хранехме заедно. Сеньор Лопез бе наистина един прекрасен човек и аз много харесвах нашите разговори. Някак си веднага се “надушихме” и без много заобиколки се впускахме в дълбоко философски размишления. Ще ви споделя нещо през което той е преминал и което ми направи силно впечатление.

И така, човекът е намерил съпругата си още докато са били млади и са отгледали четири прекрасни деца. Имал е успешна кариера като преподавател и въпреки че всичко е било наред, след 50-те е влязъл в дълбока депресия. “Да внимаваш – случва се с повечето мъже на тази възраст” – ми каза с усмивка на лицето. Потърсил е помощ от психиатър, чрез който се е случило нещо наистина невероятно. Не знаем дали психиатъра е търсил нещо с което да отвлече вниманието на сеньор Лопез, но от въпрос на въпрос се е стигнало до там, че Начовият баща си признал че много си пада по обработено дърво. Ей така, едно чекмедже да е, ама да е дървено! От там нататък психиатъра го накарал да пробва да направи той нещо от парче дърво, и така докато се стигне до днешно време в което освен че депресията е отдавна забравена, ами и сеньор Лопез е много добър и много търсен скулптор! Зарязал професията си, сега той е изцяло отдаден на това занимание. Задния двор на къщата им се е превърнал в работилница в която влизат огромни дървени трупи и излизат наистина шедьоври, някои от които разгледах на снимки от телефона му.

Не е ли истинско чудо Живота! Човек никога не знае какво се крие зад ъгъла…И колко очевидна е в тази ситуация тънката граница между нещо толкова лошо като депресията, и нещо толкова прекрасно като таланта!  Колко хубаво го е казал любимия ми Николай Хайотов в разказа си  Засукан Свят : “Ха сега върви да ми кажеш кое е за лошо и кое е за добро! Аз това му и казвам на моя Ангелачка: “Светът е – казвам – сине, много засукан и заплетен, за да познаеш ти кое е за хубаво и кое – за лошо””

Игнасио се завърна малко преди края на седмицата, а през уикенда имахме млади и щури гости от Лондон. Въпреки че бяха предупредени за очаквания огромен прилив, те не се бяха отказали и заедно преживяхме потоп който заля целия първи етаж от къщата и се наложи Игнасио да ги кара по палатките им направо с кануто през гората. Не си мислете че сме преживели някакъв шок и стрес защото всъщност беше точно обратното. Гръмогласния ни смях се носеше на километри из джунгата и никой за секунда не си помисли да се шашка. За гостите, както и за мен, това беше част от приключението в което се бяхме включили доброволно, и даже се радвахме че ни се предлагат такива екстремни моменти.

реклама



« 1 of 14 »

И ето че вече беше минал месец откакто живеех на острова и с Игнасио си говорихме за времето което беше отминало и за това какво предстоеше да ми се случи в Южна Америка. Казах му за това че искам да видя Патагония, както и да опозная Чили, щях  да се радвам и да отида за седмица на плаж в Уругвай, и предвид фиксирания ми билет за връщане, той вметна че времето ми няма да ми стигне. Не исках да го напускам преждевременно – бяхме се уговорили за два месеца и аз държах на думата си, но той ме убеди че сестра му Инес много бързо ще му изпрати мой заместник. И така, съвсем спонтанно реших да напусна острова още тогава. Два дни след този разговор вече си събирах багажа, което когато пътуваш с раница отнема около десет минути, разделих се през сълзи с невероятния Орестес и Начо ме закара на Дон Силва за да си хвана колективната лодка до Тигре.

Трудно бе за вярване какво преживях през последния месец, чувствах се много щастлив за това че бях на това място, преминах през едно различно и толкова силно вътрешно изживяване, както и от възможността да се срещна с всички тези прекрасни хора. Напуснах Ипора̀ с усещане за безкрайна благодарност и вътрешно удовлетворение към Живота. Знаех че ще са ми нужни поне два дни докато премина отново на “нормален” режим, както и осъзнавах че до края на това Южноамериканско приключение има още бая време и предстояха още много неща да се случат. Какво ли ми бе подготвил LifeTravelGuide?

КРАЙ

Епизод 7: Уругвай

ДРУГИ ЕПИЗОДИ

Ако пътеписите Ви допадат, може да следвате страницата на блога във Фейсбук от ТУК

Част 1  Част 2  Част 3  Част 4

2 Responses

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *