ПОЧТИ КАТО НА МАРС, НО С КАКТУСИ

Кацнах в Салта, и от там набързо се придвижих до автогарата с помощта на един микробус. Не беше станало още пладне, затова реших че имам шанс да си намеря автобус до най-северната точка от плана дето ми го бе съставил Пабло. Оказах се прав – имаше автобус до Умауака който тръгваше след по малко от час. Нямах време да проверя къде точно отивам, дори нямах идея че отново съм сменил драстично климатичния пояс, но като започнах да се движа с автобуса и погледнах през прозореца  започнах да придобивам лека полека представа за това къде се намирам. Беше планинско, с красиви високи върхове наоколо, само че не си го представяйте зелено. Този цвят отсъстваше. Навън беше пустиня и нямаше почти никаква растителност като изключим кактусите които приличаха на човешки силуети, разпръснати по склоновете изглеждащи така сякаш всеки момент ще ти махнат с ръка за поздрав.

Пътуването продължи доста дълго, но пък пейзажа отвън беше зашеметяващ та изобщо не го усетих. В предпоследното градче се качи едно момче и седна до мен. Видя че съм турист и ме заговори. Стана ясно че и двамата пътуваме за Умауака и ме попита дали има къде да отседна. Докато чаках автобуса на автогарата в Салта се бях заел да си резервирам хостел, та този път имаше къде да спя и му отговорих положително. Държеше да разбере как се казва хост-ела, понеже той самия също стопанисвал хостел и му бе интересно дали пък нямаше да отседна в неговия. Е, не отивах там, но пък Маурисио ме покани на по бира при него – имало и бар, така че щяхме да се видим отново със сигурност.

Като пристигнахме вече беше станало тъмно, а също така и много много студено. Макар че се намирах в пустинята, надморската височина беше около 3000м и през нощта температурата падаше около 4 – 5 градуса. Намерих набързо хост-ела, стоплих се и умората от пътя си каза думата. На бар при новия ми приятел щях да отида, но не и тази вечер.

Сутринта, по време на закуската, се запознах и с другите гости на хостел-а. Имаше две жени – майка и дъщеря от Кордоба (Аржентина), тръгнали да пътешестват за две седмици, група хора от Франция, и Патриция – младо момиче от Буенос Айрес, тръгнало да пътува с китарата си ей така без план и график. Работеше в хост-ела и вместо заплата получаваше легло и закуска. Днес почиваше и ме попита дали искам да си изкараме деня заедно. Приех на драго сърце, разбира се. Стартирахме с изкачването на хълма в близост до градчето, а после девойката реши да ме заведе и в съседното село – Килмес. Хванахме си автобус до там, после преминахме през малките и тесни улички чак докато не стигнахме до гробището, и накрая тръгнахме из дивото. А то – досущ приличащо на повърхността на Марс. Всичко наоколо беше червено – и скалите, и земята и парещия вятър. Добре че от време на време пред нас заставаше някой висок и строен кактус, иначе наистина губех представата че съм на Земята.

реклама



 

По време на разходката ни, Патриция спомена че също така през вечер работи и като певица в бара на друг хостел в градчето. Досетих се за момчето от автобуса и я попитах директно дали случайно шефа ѝ там се казва Маурисио. Тя потвърди и ме изгледа малко подозрително, а аз ѝ казах че сме дългогодишни приятели и довечера сме канени на по бира. Вечерта отидохме в “Ла Пуерта Берде” – въпросния хостел с бар. Оказа се доста шикозен и модерен, имаше не малко посетители, жива музика и Маурисио не спираше да ни носи бири. Прибрахме се силно подпийнали в малките часове на нощта, а на сутринта Патриция едва не се успа за приготвянето на закуската.

Беше ми останало само едно нещо което трябваше да посетя в Умауака – цветната планина Хроникал. За да стигна до там обаче трябваше да се кача на пикап който да ме превози 30км през пустошта. Отидох на сборния пункт на “камионетките” и се метнах в една в която вече имаше една жена. За да тръгнем ни трябваха още двама. Следващите два часа преминаха в чакането им, но не си мислете че ни е било скучно. На жената от Буенос Айрес и беше безкрайно интересно да слуша за България, да гледа снимките ми на телефона от Морето, от Родопите, от сбора на моето село дето пя Нелина и се вихреше хоро цял ден чак до тъмно. В крайна сметка никой не дойде и се разделихме – тя за където и да отиваше, а аз трябваше да пътувам за Тилкара – следващото по ред място от безкрайния списък който Пабло ми бе начертал.

Минах през хост-ела да се сбогувам с Патриция, взех си раницата и отпраших към автогарата. Бяха минали десет дена откакто започнах пътешествието и усещах че в мен се надига все повече и повече онова усещане на пълна свобода, все по рядко се сещах за “нормалния” начин на живот – този със повтарящото се ежедневие и рутината в който само от време на време се случваше нещо ново. И какво му е толкова хубавото на това ли? Ами това че с качването в поредния автобус затваряш една страница и в нея можеш да оставиш  всичко – дори и представата за себе си и със слизането да отвориш нова и в нея да не намериш нищо от предишната. Дори можеш да пробваш да бъдеш някой друг и никой няма да забележи. Ей така – да не знаеш къде точно отиваш, кого ще срещнеш, дори къде и ще спиш. Да имаш само една раница на гърба си и в нея да се побира всичко което притежаваш, като в крайна сметка да знаеш че дори и да я изгубиш пак ще се оправиш някак си. Ден след ден ума започва да си дава сметка че предварителните му сметки и очаквания са си чиста загуба на време и в крайна сметка затихва победен. Там някъде започнах да вдишвам от това на което му казвам свобода, ама от тая с главно С. И колкото повече времето минаваше, толкова по дълбоки вдишвания си поемах.

« of 6 »

Нямах резервация в Тилкара и тръгнах по главната да си търся хостел. Забих се в първия който видях, оставих раницата си на леглото и отидох до лобито да проверя какво има за правене тук. Градчето се оказа доста старо – на повече от 10 000 години, правейки го едно от на древните населени места в Аржентина. Най голямата забележителност са именно древните разкопки на селището – Покара де Тилкара, но там реших че ще отида на следващия ден. За днешния си харесах местност с името Гарганта дел Диабло (гърлото на дявола – исп.) Не можах да разбера какво точно представлява но и не ме интересуваше кой знае колко – нали щях да отида и да видя. Важното бе че звучеше предизвикателно!

Прехода се оказа няколко часов, но пък гледката наистина си я биваше – огромна пропаст дълбока поне 200м ширеща се докъдето ми виждаха очите. Реших да се надвеся и чак краката ми потрепериха. Малко по натам можеше и да се слезе донякъде в този каньон, като наградата беше един водопад до който се препичаха и пийваха мате разни хора. Още с наближаването видях две жени да ми отмахват и да ми говорят нещо. Приближих и ги разпознах – бяха майката и дъщерята от хостел-а в Умауака! Бяха се съблекли по бански и се препичаха. Сипаха ми мате и останах да си говоря с тях за малко – жените бяха много усмихнати и позитивни, говореха само испански и комуникацията ни беше истинско забавление както за мен така и за тях.

На другия ден отидох да се поразходя и из руините като на входа преминах през ботаническа градина в която 90% от всички растения бяха… кактуси – толкова много видове никога не бях виждал и съм убеден и че никога няма и да видя никъде другаде. Пукара де Тилкара се извисяваше на хълм и представляваше древно селище на Инките основано от племето Омагуака през около 12-ти век. Местните са се славели с добри познания в областта на селското стопанство, тъкането и керамиката, но също така са били и добри во̀йни. В селището са живели около 2000 души, като освен жилищни сгради е имало и помещения за животни, места за извършване на религиозни церемонии и места за погребение, но както вече споменах най интересен бе факта че тук са били намерени следи от хора живели много преди инките, а именно отпреди цели 10 000 години!

реклама



По Пабловия график, следващата ми спирка бе Пурмамарка. Реших да проверя за хостел предварително и това се оказа доста добра идея – цените за нощувка бяха три пъти по-високи от тези тук в Тилкара. Градчето беше доста близо, автобуси имаше от сутринта чак до късно вечерта, затова реших да отида там само на “екскурзия” и вечерта да се върна  и да спя обратно в хостел-а. Речено – сторено!

В Пурмамарка нямаше кой знае какво да се види – малко градче, даже селце, и на центъра един шадраван и голям пазар. Това бе всичко. Но не заради селцето бях дошъл аз, нито пък бях тръгнал да пазарувам или да гледам шадраван. Над къщите се издигаше Cerro de los Siete Colores или “Хълма със седемте цвята” и беше лесно да го намериш стига да вдигнеш поглед нагоре.

На края на селцето имаше едно възвишение и се качих на него за да видя цветния хълм в цялата му величественост и блясък. Природата беше сътворила нещо невероятно красиво, приседнах и се вторачих. Не знам колко време беше минало, но вниманието ми изведнъж бе привлечено от едно друго природно чудо – от тия с космите, изплезения език и размахващи с опашки. Дойде, поздравихме се и той реши да остане при  мен. Постоях още малко, след което тръгнах да слизам и кучето тръгна след мен – той напред и аз след него. Кръстих го Перу – от pero (куче – исп.) ама с у на края за българозвучност. И така Перу, за разлика от мен, очевидно имаше план за деня и аз реших да го оставя да ме води.

Първо ме заведе да си направим снимки на една огромна червена скала, а после тръгна през криволичеща и прашна пътека около крайните къщи на селцето. Тъкмо си помислих че ме води у тях, като в крайна сметка излязохме на едно друго възвишение, а от там гледката беше по зашеметяваща дори и от тази на седем цветната планина. Тук не просто се редуваха различно оцветени земни пластове върху скалите, тук по цялата долина се издигаха различно оцветени хълмове. Беше нереално, неземно, като в някоя приказка за друга Планета. Постояхме малко да се полюбуваме на гледката, след което с кучето решихме да се поразходим из самата долина. Отначало се движехме по утъпкан път между цветните хълмове, но изведнъж Перу рязко зави и тръгна да се катери по един от тях. Последвах го. Проблесна ми спомен че някъде в селцето видях табела че е забранено катеренето по скалите, но то тук и без това нямаше никой освен нас двамата затова продължих след кучето. След около половин час най накрая спряхме. От тази височина се откри такава зрелищна картина че трябваше да си припомня че ако искам да продължа да ѝ се радвам, трябва и да дишам.

 

Малко преди да се върнем обратно в градчето, кучето ме изостави. А тъкмо се бях запътил за храна – и за мен и за него. Не че не го намачках повече от необходимото, ама ми се искаше ей така за раздяла да му се порадвам още малко, а и да го нахраня. Живота обаче си го беше взел точно както и ми го предостави – напълно неочаквано и изненадващо. Следобеда изкарах на сянка под едно дърво в парка с шадравана в очакване на телефонно повикване. Исках да отида до Салинас Грандес – солници ширещи се докъдето ти стига погледа, но и там срещнах вчерашния проблем – трябваше да се съберем повече хора за бусчето. Бях дал номера си на шофьора, но той така и не звънна и в крайна сметка се прибрах. Нямаше причина да се ядосвам, бях направил каквото беше нужно. Отдавна съм проумял че не можем да получаваме всичко което искаме, а по скоро това което ни се предостави.

реклама



« of 10 »

Част 4

 

Част 1  Част 2    Част 5

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *