ВОДОПАДИТЕ ИГУАСУ

Само ден след срещата ми с Пабло вече пътувах за автогарата за предстоящото над 20 часово пътуване до водопадите Игуасу. Бях си купил билета през Интернет и тъкмо си мислех че доста съм подранил, когато осъзнах че да си намеря автобуса си е цяло приключение. Автогарата в Буенос Айрес е огромна и вътре табла с разписанието на автобусите липсва. Питах поне пет човека и в крайна сметка се качих десет минути преди да потеглим. Автобуса се оказа двуетажен, стюарда погледна билета и ми посочи че съм на втория етаж, аз така и не намерих къде пише на коя седалка съм и седнах някъде навътре. След малко дойде една жена и ми каза че съм ѝ седнал на мястото, аз се извиних, а тя ми взе билета за да ми помогне с намирането на моята седалка. Погледна го и каза: – Охоо кой е късметлията – ти си най отпред!

Значи, казвам ви, едно дете по-малко щеше да се радва! Двадесет часа най отпред на двуетажен автобус в Аржентина! Уникално пътуване беше, невероятни пейзажи, преминахме и през гръмотевична буря, ядохме, спахме, дори сменихме климатичен пояс и в крайна сметка стигнахме сутринта на толкова различно място от където тръгнахме предния ден, че бях с усещането че съм в различна държава.

 

Порт де Игуасу бе мъничко градче и лесно и бързо си намерих хостел-а. Предвид мизерния такъв, в който бях отседнал в Буенос Айрес, този тук имаше и басейн и ми се стори че съм сбъркал адреса. Бях на правилното място обаче, хвърлих си раницата и отидох да намеря нещо за ядене. Лека-полека започна и да ми става ясна картината с храната в тая държава. Ако и вие сте вегетарианци, то нека ви кажа – тука такива като нас не се тачат много-много, даже никак. Като чуе че не ядете месо, първото нещо което ще направи сервитьора е да си сбръчка веждите и после да ви предложи някаква салата. Друго рядко ще се сети. Не че няма, ама не е свикнал да се замисля по тази тема.

Изядох една салата, но засищането дойде от еднолитровата бира дето я изпих. Платих и се прибрах. Тия хора тука нямат малки бутилки с бира и това е. Имах планове да се разхождам следобеда, ама бирата така ме зашлеви, че уж се опънах на хамака само за пет минути, а се събудих на здрачаване. През това време в стаята се бяха настанили още хора и докато си оправях леглото се заговорих с едно момче – Джошуа от Канада. Той тъкмо завършваше няколко месечното си пътешествие, оказа се че има и рожден ден, та се отнесохме в сладки приказки и бири до малките часове на нощта. Определено ще го помня с теорията за мекото произношение на испанския в Испания. Джо сподели, че според древна легенда някога в Испания живял крал, който имал дефект в говора – фъфлел адски много човечеца. И за да не се чувства неудобно, наредил на всички хора да започнат да фъфлят и те. Именно затова сега в Испания всички си подлагат езика като говорят! Пръснах се от смях. А представяте ли си да е вярно?

На следващия ден, зареден с енергия, се запътих и към националния парк с водопадите. Питах на рецепцията в хостел-а как да се добера до там, но това което разбрах от момичето което говореше само испански и то само супер бързо бе, че трябва да продължа на дясно след хост-ела, а аз това и без друго си го знаех.

И така, тръгнах надясно и се запътих към автогарата. Някъде по главната видях спирка и отидох да попитам хората на нея дали знаят нещо по моя въпрос. Там, двойка влюбени французи на възраст около 50те ми казаха, че и те са се запътили към водопадите и автобуса спирал на спирката. Таксиметровия шофьор, който следеше разговора ни с наострени уши през отворения прозорец на колата си, тъкмо това и чакаше. Веднага излезе с предложение за трима на цената на автобуса, на което ние не можахме да устоим и се метнахме веднага в автомобила.

Парка с водопадите бе на около 15км от градчето и предвижването до там не отне много време. Заедно с билета получих и карта от която ми стана ясно че ще ми отнеме почти целия ден за да разгледам всичко което трябваше да бъде видяно. Това бе добра новина понеже за този ден и без друго не бях планувал нищо друго за правене.

Водопадите Игуасу (“голяма вода” – дума от индиански произход) се намират на границата на Аржентина и Бразилия и представляват съвкупност от 275 водопада, и макар да не са толкова известни както Ниагара, всъщност са два пъти по пълноводни от него. Националният резерват предлагаше най-различни маршрути и места за наблюдение на този природен спектакъл – да погледнеш от далеч и да ти спре дъха, после по-отблизо и отдолу където водата падаше с такава сила и бе толкова шумно че и с цяло гърло да се дерях, пак щях да изглеждам като безмълвна риба на сухо. После пътеката ме отвеждаше малко по на високо и се озовавах между тях и на където и да се обърнех имаше само водопади. Накрая, с помощта на едно малко влакче, стигнах чак до върха, там от където пада цялата тази вода, там където парата се издига на 150м и само няколко секунди бяха достатъчни за да ми се намокрят и долните гащета.

 

Хубав ден наистина, а и то няма как другояче да бъде. Природата има свойството да отмива всичко от главите ни, та нали затова все тичаме при нея като се по-натоварим. А едно такова място, с такава зрелищна гледка щеше да ми “държи влага” месеци напред със сигурност.

реклама



ГАЛЕРИЯ ПОРТ ДЕ ИГУАСУ

« of 8 »

На следващия ден отидох да се поразходя из градчето – беше малко и много симпатично, движих се успоредно на устието на река Парана и в един момент се озовах на място на което реката се разделя на още два ръкава. Именно тук територията се дели на цели три държави и съвсем ясно можеше да се видят на отсрещните брегове Бразилия и Парагвай.

Дори имаше нещо като импровизиран ферибот – огромен сал на който можеше са се съберат точно две коли, течението го разнасяше бясно по реката, но тези хора бяха толкова добри в работата си че като по чудо всеки път улучваха отсрещния бряг.

 

Прескочих и до Bio Centro с представата че ще е нещо по различно от зоологическа градина, но единствената разлика беше че птиците можеха да излетят на свобода когато си поискат. Всички други земни същества бяха поставени в клетки, терариуми или огромни помещения заградени с мрежи.

На следващата сутрин имах полет за Салта. От хостела бяха така любезни да организират трансфер с микробус до летището и аз стоях готов отвън и го очаквах да дойде. Времето минаваше, а то така и не идваше, и в момента в който остана само един час до излитането на самолета ги накарах да звъннат отново на фирмата. Те ме изгледаха странно, след което се обадиха и ми казаха без грам притеснение че бусчето скоро ще дойде … Скоро … Бусчето дойде след още 10 минути, после тръгна да забира още хора от разни други хотели и хостели и в крайна сметка ни стовари 20 минути преди излитането на моя самолет. Аз вече бях преминал през преди инфарктното състояние и от студената пот бяха останали едва няколко капки на челото ми. Абсолютно безцеремонно прередих цялата камара народ пред гишетата, надеждата все още не беше умряла в мен и подадох паспорта си на служителката, като я попитах дали има някакъв шанс да се кача в самолета за Салта. Тя се засмя и каза че всички хора които прередих са за Салта и че нямало за къде да бързам, така или иначе самолета щял да излети на време с всички ни на борда. И наистина така беше, но как точно се случи не мога да ви кажа. В Южна Америка явно всичко бе възможно!

реклама



Част 3

 

Част 1   Част 4  Част 5

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *