ХИМАЛАИТЕ, СУНИЛ И ПОСЛЕДВАЛИТЕ СВАТБИ

Следващите два дена след сватбата, красивата Харприйт изкара в спалнята. И за да разсея нечии погрешни мисли, ще добавя, че причината не бе Маниндер, а това, че тя бе твърде срамежлива, чувстваше се неудобно и ѝ трябваше малко време за да свикне с новия си дом и новото си семейство. Лаквиндер си бе взела отпуск от престижната си работа на университетски преподавател и бе останала в къщата за да ѝ прави компания. Аз отидох да спя при братовчеда Манприйт, но това продължи само два дена, защото бях обещал на моя пастир-спасител Сунил да се видим и нямах търпение това да се случи.

За целта трябваше да отида в съседния щат на север Химачал Прадеш, или по точно в Дарамсала, където той живееше със семейството си. До обед бяхме на посещение на Аджит в болницата в Жаландер. Човекът бе добре, и макар да имаше изморен вид, духът му се държеше на ниво. След това Манприйт ме закара на автогарата и моето над осем часово пътуване започна. Макар разстоянието да бе едва 170 км, щях да изкарам почти целия ден в автобуса. Качвах се високо в Хималаите, пътят бе изключително насечен и тесен, а автобусите…е за тях думи няма, ще трябва да ги видите с очите си.

Пристигнах късно вечерта и си взех стая в Багсу. Едва го разпознах – беше началото на февруари и там нямаше почти никой. Температурите бяха с 20 градуса по-ниски от тези в Пенджаб и първата ми работа след като пристигнах разбира се, бе да настина. Вечерите бяха мразовити, стаята не се отопляваше и се завивах със всичко с което можех. Денем се опитвах да се свържа със Сунил, но той не отговаряше нито на телефона си, нито на съобщенията ми в социалните мрежи.

реклама




На втория ден се разходих до мястото където преди две години се бях запознал с момчетата от Пенджаб. Намерих точното място където бях разпънал палатката и приседнах там за да поразмишлявам. Помислих си колко непредвидим е Живота. Дори да имах цялото време на Света за да изложа безброй бъдещи проявления по които Той би тръгнал, никога не бих предположил, че на това място ще се запозная с местни момчета, че после ще им гостувам и дори ще се върна след година и половина за сватбата на едно от тях. Живота е едно голямото чудо, и ние сме истински щастливци че сме част от него.

Положителните мисли приповдигнаха духа ми, а той пък от своя страна настиналото ми тяло, та започнах да чувствам прилив на енергия.

Бяха минали два дена в опити да се свържа с моя приятел, и тъкмо бях решил че на следващия ден ще се върна в Пенджаб, когато той взе, че се обади. Изкарахме целия ден заедно, като вечерта ме заведе в дома си на гости да се запозная със семейството му. Очарователната му съпруга Арти ме посрещна като дългогодишен приятел. Макар да бе изцяло заета с грижите за няколко месечната им дъщеричка Мисти, както и за палавия три годишен Рихан, тя бе намерила време да сготви вкусна вечеря, определено различаваща се от ястията с които бях свикнал да се храня в Маниндер. Вечерта прекарахме в приятни разговори, игри с децата и снимки като почти през цялото време фотограф беше Рихан.

Семейството на Сунил живееха далеч по скромно от това на Маниндер или пък на Симран. В къщата нямаше дори нормална баня, а само мъничко помещение без осветление където можеш да се освежиш с кофа топла вода. Кухнята пък нямаше никакво обзавеждане, дори и котлони, и за да се приготви храната Арти палеше огън вътре в самото помещение като опушваше всичко наоколо. Децата нямаха един куб играчки, даже изобщо, и въпреки това те бяха едни от най-спокойните деца които някога бях виждал. Младите родители пък изглеждаха толкова влюбени помежду си. Непрекъснато се прегръщаха и усмихваха един на друг. Нима преследването на материалните придобивки или личните постижения, тук на Запад, ни бе направило по безчувствени и слепи?

На следващия ден се прибрах в Пенджаб. До завръщането ми у дома оставаха по-малко от десет дена, дни които си мислех, че ще изкарам доста по-спокойно и лежерно. Но аз бях в Индия, а там нищо не върви по план.

Годеникът и Годеницата

Първото нещо, което забелязах след като се завърнах бе това, че Харприйт я нямаше. Маниндер се шегуваше че се бил изложил в леглото и тя си събрала багажа, но истината бе, че по обичай родители ѝ бяха гостували седмица след сватбата и я бяха взели с тях за три дена. На третия ден Маниндер и семейството му трябваше да отидат пък на гости и да си я вземат обратно. Нейното семейство проявяваше голям интерес към мен и аз също бях поканен в дома им, но в този ден бях на сватба. Може би причината бе в това колко добре танцувам Бангра, или пък просто това, че съм чужденец и съм атрактивен за тях, но след Маниндеровата сватба бях поканен на още четири сватби, както и на един годеж. Сами се досещате, че не съм присъствал на целия седем дневен фестивал на всяка една от тях, а само на фрагменти от него. В повечето случаи дори не познавах младоженците, и въпреки това те бяха много щастливи че съм приел поканата.

реклама




Малката племенница на Маниндер се разболя доста сериозно и той изкара няколко дни до нея в болницата. Братовчеда пък трябваше да ходи на университет в Жаландер, и аз прекарах няколко дни със стария ми приятел Симран Пану, а той както винаги е пълен с изненади. Така един ден по пладне каза, че ще отидем на гости на родителите на жена му. Зарадвах се, че ще пътуваме за малко и ще се запозная с нови хора. С нас дойде и братовчед му Навдийп, който по принцип живее в Америка и се бе прибрал на почивка. Пътувахме около два часа, домакините ни посрещнаха както си му е реда – с чай и много храна, и след като тръгнахме от там стана ясно, че ние изобщо няма да се прибираме. Така попаднах в някакво друго село на гости на Симранов братовчед, който пък живее в Англия и също се бе прибрал за малко. Човекът определено беше доста заможен – бе вдигнал огромна къща насред селото, такава като по индийските филми. В нея имаше още доста хора, все техни приятели, като се бяхме разделили на два лагера – мъже и жени.  След две чаши уиски и последвалата гала вечеря, се разбра, че отиваме на парти. Докато пътувахме с огромния джип към мястото на събитието се досетих, че най-вероятно става въпрос за сватба. Бях прав – беше вечерта на шестия ден, този в който след запознанството на двете фамилии се вихри парти в къщата на младоженеца. Аз разбира се не познавах никой там, но в Индия това далеч не е проблем. Даже напротив – само след половин час вече се вихрех на дансинга и се радвах на един куп нови приятели. Вечерта мина доста забавно, а на следващия ден се прибрахме в Мехатпур.

Времето до полета ми се скъсяваше, и след още няколко сватби и един годеж накрая дойде и деня, в който да се прибирам. Беше минал един месец – време в което аз живях при семейството на Маниндер и те споделяха всичко с мен: храна, вода, радости, тревоги. Бяха ме приели като пълноправен член и аз ги чувствах като такива. Обръщах се към родителите му с мама и тате, дори умело прилагах научените фрази на месния диалект и се опитвах да си говоря с тях. Нямаше да е лесно да се разделим. Щяха да ми липсват смеха на майка му и леля му, благия поглед на баща му и почтеността на чичо му и най-вече самия той – магнетичния Маниндер с цялото му същество. Бяхме станали като братя – разбирахме се с половин дума или само с поглед.

Вече съм сигурен, че расата и културата са просто едни прилагателни които нямат кой знае колко голямо значение. Едни притурки към нещо много по-голямо, което всички ние притежаваме и което ни прави еднакви. Вече мога да надникна в очите на всеки един от нас и да го видя. Не знам как се нарича – душа, енергия, божествена частица – вие си го кръстете. Но аз знам, че ние всички много си приличаме и споделяме еднакви усещания, чувства и емоции – било то положителни или отрицателни.  На това ме бе научила Индия и хората тук – един безценен житейски урок който ще съхранявам завинаги в сърцето си.

КРАЙ

Част 1   Част 2   Част 3   

ДРУГИ ЕПИЗОДИ

Ако пътеписите Ви допадат, може да следвате страницата на блога във Фейсбук от ТУК

Снимките от Сватбата на Маниндер може да разгледате в Галерията или като кликнете ТУК