БЛИЗО ДО ФИНАЛА

Както вече предполагам сте забелязали, до момента никъде не се говори за кого аджеба ще се жени моят приятел Маниндер. Това съвсем не е случайно. Не че се опитвам да скрия информация за булката, не – това съвсем не е така. Просто информация за Харприйт до този момент няма. Това е така защото тук, в Пенджаб, над 90% от браковете са уредени и младоженците не се познават преди да заживеят заедно. Да! И забележете, тук над 90% от браковете са успешни! Може би е просто съвпадение на цифри…Но нека ви разкажа как Маниндер и Харприйт стигнаха до сватбата. Пътят не е никак дълъг!

Още преди година и половина, когато бях тук за пръв път, моят приятел каза, че след година или най-много две, ще се ожени. Тогава го попитах от колко време е с приятелката си, а той се засмя и каза, че все още си няма такава. Попитах го как тогава ще се ожени, а той спокойно ми отвърна, че тогава ще е вече на 28 години и че за булката ще се погрижат родителите му, роднини, или някой близък приятел.

И така и бе станало. Негов приятел му показал снимка на Харприйт, той я харесал и родителите му уредили среща на която да се запознаят. След като се видели и на живо – среща, в която пламнала искрата на любовта, младата двойка са се виждали още едва четири пъти – като един от тях бил на годежа им. През цялото това време до сватбата всеки си живеел в къщата си и водел личния си живот както сметне за добре. Но това съвсем скоро щеше да претърпи пълен обрат. Не днес обаче. Днес беше шестия ден от сватбата, Маниндер бе наел огромен сватбен комплекс и се очакваше голямо празненство на което освен всички негови близки и приятели, щяха да дойдат и над 250 човека от страната на булката. Всички нейни близки и приятели без нея самата. Тя щеше да остане сама в къщи. Такъв бе обичаят тук в щата Пенджаб – един уникален щат от пълната с изненади Индия.

реклама




И така, гостите започнаха да идват към десет сутринта и всички ние се събрахме пред входа на комплекса за да ги посрещнем и поздравим. След това всички заедно се пренесохме към откритата градина, където по почти цялата ѝ дължина бяха наредени всевъзможни блюда с храна. Сервитьори не липсваха, но все пак най-удачно бе да се поразходиш сам и да сложиш в чинията си каквото сметнеш за най-добре. Храната далеч не бе само индийска! Предлагаха се различни видове омлети, паста и пица, и разни други вкусотийки от други части на Света. Имаше и месо. Предвид процента на вегетарианците тук в Индия, а и факта, че аз лично жена да яде месо така и не видях нито веднъж, бях малко изненадан. И все пак мъжете си позволяваха да консумират месо по няколко пъти в месеца, а какъв по-добър повод за това от една сватба!

Докато всички ядяха и пируваха в градината, във затворената част започваше представление. На сцената тъкмо започваше своя безспирен танц група танцьори на Бангра – танц типично характерен за Пенджаб. В десния ъгъл на същата сцена се подготвяше и младоженеца Маниндер. Той щеше да изкара почти целия ден там, седнал на един диван срещу прожектори и фотоапарати. Всички гости щяхме да минем и да се снимаме с него, и предвид числеността на хората тук, това щеше да отнеме часове.

В затворената част също имаше къде да се седне, и там се поднасяше храна, но тук можеше да си поръчаш и алкохол. Сикхизма стриктно забранява неговата употреба и по улиците в Пенджаб трудно може да се намери пиян човек, но по време на сватба, явно се допускаха изключения, и мъжете с охота си пийваха уиски – местно производство.

Аз бях сред приятелите му – все момчета на една възраст и бързо вдигахме градуса. От първоначалното ми очакване да бъда просто един незабелязан турист с фотоапарат на индийска сватба вече не бе останала и грам надежда. Даже напротив – със всеки изминал ден аз се превръщах във сензация. И ако до сега все пак всичко бе под контрол, то тук нещата започнаха да излизат извън границите. Всички искаха да се запознаят с мен, да си поговорим, и най-страшното – да си кажем наздраве. Звучи прекрасно, но когато става въпрос за десетки и дори стотици хора нещата идват малко в повече. Особено ако и трябва да се пие до дъно – а тук така бе прието.

В крайна сметка ако това бе моят принос за сватбата, аз на драго сърце приех да го дам. Запознавах се и си говорех със всички които срещнех. Ако ще се пие – пиех, ако ще се танцува – танцувах. Дори се качих и на сцената където танцьорите ме научиха на Бангра и започнах да се изявявам и там. На хората определено им харесваше, определено се забавляваха с мен, а какво по-хубаво от това – да направиш някого щастлив. Танцувах Бангра та се късах! Толкова много усмивки, толкова много щастие…

Привечер, когато не бе останал и един човек който да не се бе снимал на дивана с Маниндер, когато танцьорите приключиха с танците и на дансинга вече нямаше никой, всички се пренесохме в градината за да потулим появилия се алкохолен глад. Тъкмо похапвах нещо много вкусно и два пъти повече люто, когато братовчеда Манприйт седна до мен и каза, че в къщата на Маниндер след малко ще започне нещо което може би искам да видя. Предложи да ме закара.

В Маниндеровия дом имаше суматоха. Над 50 жени бяха насядали по земята в трапезарията в нещо като кръг, като в центъра седеше очарователната Лаквиндер – по-малката сестра на Маниндер. Тя държеше някаква тетрадка и старателно записваше нещо в нея. Застоях се загледан и разбрах, че в момента близки и приятели даряваха подаръци и пари за младото семейство, а тя водеше нещо като отчет. След като всички които бяха там дадоха каквото имат да дават, Лаквиндер стана и ме помоли да и помогна с изнасянето на един огромен вързоп от дрешника. Пренесохме го в центъра на кръга, тя го развърза и от него изскочиха безброй чисто нови дрехи които явно бяха приготвили за подаръци. Така жеста бе върнат след което жените се разпръснаха.

реклама




Отидох навън и видях, че в малкият им двор група мъже пренасяха звуковата инсталация от сватбения комплекс. Диджеят си строеше пулт до умивалника, а върху пералнята се появи огромна тонколона! Малко след това започнаха да идват и хората от днешното празненство. Не всички разбира се, по-скоро по-младите приятели на младоженеца и близки роднини. В Маниндер се очертаваше да има нощно парти.

Началото бе поставено със така нареченото Джагу. Музиката свиреше та се късаше, и всеки който поставеше тази причудлива джаджа на главата си трябваше да покаже чупки в кръста. Така нивото за забавлението рязко се покачи нагоре и само за десет минути вече и игла не можеше да падне на импровизирания ни дансинг. Дори поръчаха песен от Запада като хората ме заобградиха и аз затанцувах като истинска звезда. И така до полунощ. След това набързо всичко утихна и ние скоростно се отправихме в легнало положение. Трябваше да презаредим силите, защото следваше най-специалния ден от цялата седем дневна сватба. Утре най-накрая щяхме да видим Харприйт и да я доведем вкъщи!

ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН

В шест сутринта къщата наподобяваше на кошер с пчели – всеки се движеше хаотично на някъде, носеше нещо и същевременно говореше с някой, като в повечето случаи бе със себе си. Макар да знаех, че е твърде рано да се костюмирам, все пак реших да го направя за да не стана повод за някое закъснение.

На Маниндер му отне поне половин час за да се преобрази на принц, или поне на мен на такъв ми изглеждаше, а след това и още толкова за да му бъде омотано осем метровото парче плат на главата и след това украсено. Резултатът обаче беше възхитителен – младоженеца изглеждаше толкова добре, че всички не можехме да отделим очите си от него.

От вън се чу страшна шумотевица и аз излязох да видя какво става. Пред къщата се бяха наредили костюмирани барабанисти и макар да имаха диригент, изглеждаше така, че всеки свиреше различна мелодия. И все пак духът на всички рязко се приповдигна и всичко започна да се случва на още по-бързи обороти. Докато се усетя вече се предвижвахме към селото на булката. Младите щяха да се венчаят в местния храм, и там бе мястото където щяхме да видим Харприйт – повечето, включително и аз, за първи път.

Пътуването не отне много време, влязохме в храма, и набързо насядахме по земята – в ляво мъжете и в дясно жените. Маниндер седна точно срещу проповедника, който пък стоеше пред Гуру Грантх Сахиб – познатата книга, и не позволяваше муха да кацне отгоре ѝ.

По едно време се чу нещо зад нас и  всички извъртяхме глави назад към входа, където, съпроводена от най близките ѝ, нежно пристъпваше самата Харприйт. Това което си помислих най-напред като я видях бе колко е красива! Не защото е нашата булка, а защото тя наистина бе едно красиво земно създание. Всички бяхме замлъкнали, та ясно чувахме подрънкването на десетките гривни и накити по цялото ѝ тяло. Тя се изравни със Маниндер, след което приседна смирено до него без дори да го погледне. Церемонията веднага започна.

реклама




Следващият час премина доста подобно на това което се случва и при венчаването в християнските храмове. Само дето не се чете от Библията, а от Гуру Грандх Сахиб и тук липсват кумове. Вместо да се обикаля покрай маса, Маниндер и Харприйт направиха седем обиколки около свещената книга, после родителите им се разписаха в една тетрадка и с това церемонията приключи. Вече бяха семейство! И бе време да почерпят.

На този последен и най-важен ден домакин бе семейството на булката. Хората бяха наели още по-голям и лъскав сватбен комплекс от вчерашния, и до там пътувахме около половин час. Младоженците дойдоха минути след мен и явно предстоеше някакъв ритуал, понеже таз сутрешните барабанисти отново забумтяха кой както му дойде. Булката се мушна набързо във сградата, а младоженеца бе спрян от двете ѝ сестри и няколко приятелки на входа. Явно плащането на подкуп за булка е всеобща планетарна практика, понеже Маниндер олекна с няколко хиляди рупии за да влезе при жена си. Последва кратка пауза в която  младоженците се покриха някъде, а ние, най близката му свита, седнахме на маса и заваляха сервитьори със всевъзможни вкусотии.

Реших че ще ям по-късно и отидох на обиколка из комплекса. Вече бях събрал стотици познати и постоянно се спирах да се поздравим и поговорим. Тъкмо се връщах обратно в залата, когато ме застигна Лаквиндер – сестрата на Маниндер. Видът ѝ бе такъв, все едно бе видяла призрак, и плачейки ме попита дали знам къде е брат ѝ. Казах ѝ, че не знам, след което тя каза, че баща им не е никак добре.

Аджит

Аджит бе получил инфаркт и лежеше безпомощен до главния вход към закритата зала на комплекса. Около него се бяха натрупали хора и се опитваха да му помогнат. Отнякъде профучаха гуми и една кола спря точно до тях. Качиха болния мъж внимателно, братовчеда Манприйт се мушна бързо в колата и гумите изсвистяха отново.

Тръгнах да търся Маниндер. Намерих го да се преоблича в една стая. Вътре бяха още двама приятели и в началото се зачудих дали изобщо някой му е казал какво се бе случило с баща му. Малко по-късно стана ясно, че вече знае. Още преди почти две години, когато го опознавах, ми направи силно впечатление умът му. Оприличих го на гладко и спокойно езеро, където ако вълните олицетворяваха мислите, то в неговото езеро нямаше и една. Някак си този мъж бе винаги спокоен и изцяло пребиваващ в настоящето. Определено и сега владееше положението в този доста труден за него момент.

реклама




Последва церемония по позиционирането на младото семейство върху дивана. Явно днес процедурата щеше да е идентична като вчерашната, само дето този път младоженеца щеше да си има компания. Не след дълго дойде и добрата новина, че баща му е стабилизиран и е добре, което накара всички ни да си отдъхнем и да се отдадем на празника.

По натам нещата протекоха по обичайния начин – изобилие от храна, алкохол и много танци, веселие и смях, а за младоженците няколко часова фотосесия на дивана. В късния следобед най-накрая снимките приключиха и Маниндер и Харприйт се присъединиха към нас на дансинга, а след танците дойде и часът в който трябваше да се приберат у дома.

Прощаването на булката със семейството ѝ бе наистина много трогателно и просълзи всички ни. Младото момиче нямаше да се прибере в семейното гнездо тази вечер и всеки един негов представител минаваше да ѝ каже през сълзи нещо на ухото. Харприйт вече бе в автомобила и само кимаше, а очите ѝ се бяха превърнали във водопади. Накрая вратата се затвори и колата потегли. Към непознатото. На път към новият ѝ живот.

Част 4

Част 1     Част 2