СПЕЦИАЛНИЯТ ГОСТ

Следващия ден започна с разместване на мебелите. Маниндер искаше да махнем всичко което се намираше в хола и да го опразним. Реших да не питам защо, щеше да е по-интересно да разбера сам, живеех в къщата, така, че нямаше как да пропусна. След като в хола не остана нищо, дойдоха група мъже и първо внесоха нещо като огромна маса, след което и дълги и тежки тръби и започнаха да строят някаква конструкция. Изгарях от любопитство, но бях решил да не питам затова отидох да се поразходя малко.

Къщата на чичото на Маниндер се намираше отсреща на улицата и двете семейства живееха като едно цяло. Не деляха нищо – нито колите и моторите си, нито храната си, дори и къщите си. Маниндер има първи братовчед – Манприйт, който наричаше брат. Обясни ми, че в Индия няма дума за първи братовчед – каза, че кръвната връзка е толкова силна колкото и при родните му две сестри.

реклама

Манприйт бе едно младо и интелигентно момче с което много бързо станахме близки приятели. Запътих се към къщата му за да го видя как е и да се разсея от случващото се в Маниндерови. Там обаче се натъкнах на нещо дори още по-смайващо. Двора на къщата им бе превърнат в кухня! Няколко мъже се бяха заели да режат огромни количества зеленчуци, други пък омесваха нещо с брашно, а трети загряваха мазнина в огромен тиган с помощта на някаква горелка с турбина. Нещо се случваше, или със сигурност предстоеше да се случи и аз нямах грам идея какво. Манприйт се появи и даде малко светлина по въпроса. Момчето каза, че днес свещената книга на сикхите –  Грантх Сахиб, ще бъде преместена от храма в дома на Маниндер. За нея съм ви обеснявал в прединя епизод, че е написана от десетте гурута по времето на превъплъщенията им на Земята и как хората се отнасят с голяма почит. Дори я наричаха гуру Грантх Сахиб и я третираха точно като такъв – стоеше винаги върху възглавнички, завиваха я с одеяло и не даваха насекомо да препари до нея. Затова и строяха тази платформа в къщи. Там щеше да бъде положена книгата!

На обед започна и церемонията по преместването ѝ. Маниндер си взе душ, преоблече се, и с няколко други мъже тръгнаха боси към храма. Набързо свалих маратонките и чорапите си и хукнах след тях. След като стигнахме, книгата бе внимателно положена на главата на Маниндер и след кратки напеви от страна на свещеника в храма, тръгнахме по пътя обратно. Един от мъжете държеше специален чадър над Маниндеровата глава, друг прогонваше мухите,  трети удряше периодично едно звънче, а аз вървях слисан зад тях и по този начин се върнахме пред къщата. Там майка му стоеше пред вратата и след кратък ритуал Маниндер влезе в дома си и постави книгата-гуру на специално построената за нея платформа. В къщата вече бяха дошли и много гости и всички заедно участвахме в церемонията по посрещането на специалният ни гост – шри гуру Грантх Сахиб.

Книгата бе в дома ни защото трябваше да бъде прочетена от първата до последната страница – така е прието тук в Пенджаб и всички на които им предстоеше сватба спазваха традицията. Четенето щеше да продължи цели три денонощия без прекъсване, като ангажимента бяха поели трима свещеника които щяха да се сменят. Ето и какво последва:

Тъй като книгата вече не бе в храма, а в дома ни, то и всички поклонници, които сутрин и вечер ходеха на молитва, сега идваха в къщата. Всеки един от тях биваше посрещнат подобаващо и след това задължително му се предлагаше храна. Затова бяха и готвачите в чичовата къща. Там момчетата готвеха по цял ден, дори не се прибираха по домовете си и спяха в гаража.

Тримата мъже, които пък четяха книгата, не си даваха никакъв зор. Те старателно напяваха всяка една строфа и по лицата им не се четеше някаква досада, а точно напротив – бяха въодушевени и жизнерадостни. Нощно време задължително имаше и един представител от семейството който да слуша прочита. Двете му сестри със семействата си се бяха пренесли в къщата, и кандидати за нощна смяна лесно се намираха.

реклама

В дома бяха влезли и допълнителни правила – всички трябваше задължително да сме с боси и с чисти крака, както и с покрити глави. Ако сте си помислили, че сутрешната и вечерна какофония по високоговорителите в селото временно е преустановила дейност – грешите. Звуковата инсталация бе преместена в къщата така, че всяка сутрин и вечер за по час предавахме на живо.

Опитах се да си представя всичко което се случваше тук само, че по нашите земи, дори си представих в моето семейство. Първото нещо което щеше да е сигурно –  МНОГО СТРЕС! Всички тези приготовления покрай свещената книга, всички гости и храната, която трябваше да се направи за тях, съчетани със безсънни нощи със сигурност щеше да докара семейството ми до нервни изблици. Тук обаче нямаше и следа от стреса. Живота си течеше със същото темпо, никой не бързаше за никъде, никой не се изнервяше и хората продължаваха да се усмихват. Даже заради това, че виждаха доста близки и приятели се смееха повече! И всичко си вървеше по реда на нещата – сякаш от само себе си. Трудно е да се каже как ставаше това, но предполагам главна заслуга имаше Приемането. Тук  определено всеки бе приел ролята си, както и ситуацията като цяло, и напрежението нямаше никакъв шанс.

ОЩЕ РИТУАЛИ И ЦЕРЕМОНИИ

Прочита на книгата трябваше да приключи на третия ден по обед. Очевидно бе, че нямаше просто да я затворят и да я върнат ей така, по всичко си личеше, че ще има специална церемония и по този повод. Понеже къщата на Маниндер няма голям двор, а този в къщата на чичото от три дена се бе превърнал в кухня, та съседите предоставиха техния, който пък трябваше да изпълнява ролята на ресторант. Наредихме широки маси, след което подредихме съдовете за ястията, чинии, чаши и разни такива неща. Забелязах, че готвачите днес имаха много повече работа – явно се очакваха доста гости.

Точно към финалните страници пристигнаха и трима музиканти на Гурбани – много приятна музика, която е неизменна част от Сикхизма и по текстове от свещената книга Грантх Сахиб. Къщата вече се пръсваше по шевовете от народ и церемонията най-накрая започна. Музикантите свириха и пяха поне час, после няколко пъти ставахме за молитва  и отново сядахме и накрая,  след финалните думи, книгата бе затворена. След като бе прилежно завита с одеяло и Маниндеровта глава бе подготвена да бъде достатъчно мека за да я пренесе, извървяхме обратния път до храма и я оставихме там където пребиваваше през повечето време.

реклама

Последва масово угощение! Готвачите бяха приготвили над десет вида гозби, имаше чапатита на пещ, прясно изцедени плодове и най-различни сладки неща. Докато всичките мъже сладко похапвахме, жените се бяха заели с подготовката на друг ритуал – Махияан. Бяха се наредили на земята и старателно рисуваха Ранголи – фигура приличаща на мандала от цветен пясък. Когато фигурата беше готова, сложиха до нея и специално столче, и привикаха Маниндер да седне на него. Майка му донесе някакво олио в една купичка, а в друга бе приготвила смес от брашно и куркума, и след като разпънаха едно голямо парче плат над главата му, жените започнаха да пеят и една по една мажеха косата му с олиото, а ръцете и краката с жълтата каша. Викнаха и мен, та и аз го омазах подобаващо. След това всичко набързо приключи. Оставаше още един ритуал за деня – този с рисунките от къна по ръцете на жените, но аз го пропуснах, понеже неочаквано се озовах в един автомобил пътуващ за някъде.

Ето и какво стана: Манджиндер, съпругът на по-голямата сестра на Маниндер, ме помоли да го придружа до родната му къща в Малсиня, за да закара родителите си които гостуваха в къщи. Градчето се намираше на около час и половина от нас и там пристигнахме някъде в следобедните часове. След като старателно ме разведоха из цялата им къща, както и в двора и зеленчуковата им градина, седнахме за по чай. Баща му беше много щастлив че им гостува “го̀ра” (бял човек) и ме разпитваше за родината ми и Европа. После отидохме и на кратка разходка из центъра на градчето. Там братът на нашия зет държеше магазинче за осветителни тела и разни електрически неща.

Манджиндер и аз 🙂

Накрая тръгнахме да се прибираме обратно за към дома. Манджиндер каза, че имал изненада за мен, и само спомена, че няма да се върнем по пътя от който бяхме дошли. Подкара колата по разни тесни пътища и взехме да минаваме през малки селца. По едно време взе да говори за някаква старинна крепост – явно ме водеше там. Каза, че била на повече от 400 години, и в миналото в нея са нощували самия владетел с армията си по път за Лахор и обратно.

Огромното красиво здание започна да се вижда в далечината и зетя заговори, че сега единствено оставало пазачите да ни допуснат да влезем в иначе добре охраняваната крепост. Преговорите протекоха чисто в индийски стил – още със слизането от автомобила, Манджиндер директно се запъти към един от мъжете. След като го прегърна и тръгнаха да се разхождат хванати през рамо, нашия не спираше да говори някакви неща от които другия се заливаше от смях. На няколко пъти чух думата “го̀ра” – явно се кикотеха на мой гръб, но разбира се това само ме радваше. За мен винаги е чест да стана повод за нечии усмивки.

Точно след три минути двамата с Манджиндер вече се разхождахме из красивата крепост. Видяхме спалните помещения за войската, това за владетеля, нещо като малък храм, както и уникално красивата градина. Благодарихме няколко пъти на охраната и продължихме към Смелпур.

Преди да се приберем обаче отидохме да проверим как вървят нещата с подготовката за утрешното празненство. Предпоследния ден от сватбата щеше да бъде нещо грандиозно – двата рода най-накрая щяха да се срещнат и да се запознаят, като домакин бе младоженеца. Той бе наел специален комплекс за сватби, където щеше да посрещне над 250 човека гости, и заедно с всички близки и роднини от неговата страна, общо щяхме да бъдем над 500 човека!

Сватбения комплекс бе в покрайнините на Мехатпур и там пристигнахме по здрач. В кухнята работата вървеше на пълни обороти. И макар тя да не изглеждаше като нашите на Запад, и далеч да не покриваше хигиенните изисквания, още тогава можех да се обзаложа, че от тук щяха да излязат уникално вкусни гозби.

Хареса ми ентусиазма с който работеха готвачите. Макар че им предстоеше да изкарат една 24 часова смяна и нощта тепърва да започваше, те даваха всичко от себе си. Раздаваха енергията си сякаш имаха безкрайно много. Каква ли бе тайната им?

Част 3

Част 1        Част 4