АМРИТСАР И ЗЛАТНИЯ ХРАМ

Доста добре си поспах в самостоятелната ми стая, която се намираше в самостоятелната ми къща там някъде в “тъмна Индия”, любезно предоставена ми от Симран Пану и семейството му. Бяха пуснали човек в имота си, който всъщност почти не познават, но хората тук имат толкова големи сърца, че за тях това освен, че бе нещо нормално, но и бе въпрос на чест.

Симран ме събуди към осем, работникът който отговаряше за биволиците вече ги беше издоил, и ние отидохме да занесем мляко на леля му. Къщата ѝ се намираше в началото на Мехатпур и представляваше огромно красиво имение – такова като в индийските сериали. Лелята вече знаеше за мен и с нетърпение очакваше да ме види.

Разговорът ни потръгна не толкова гладко заради превода от Симран, но пък изневиделица се появиха двамата ѝ внука близнаци, които помогнаха доста с английския. Единият ѝ син бе певец и живееше в къщата със семейството си, а другият бе доктор в Бирмингам, Англия.

След като си поговорихме с тази мила жена, Симран ме остави в магазина на Маниндер. Предвид това, че говореше английски най-добре от всички, с него говорихме на дълго и на широко за щата Пенджаб и за културата им. Тук семействата сключваха брак сравнително късно за Индия – момчетата на около 26 – 29, а момичетата на 22 – 25. Интересно бе това, че браковете са договорени и младоженците в повечето случаи не се познават от преди това. На Запад това бе нещо немислимо и в главата ми нахлуха един куп въпроси по темата, предполагам на Вас също. Повечето отговори може да намерите в историята за сватбата на Маниндер година и половина по-късно, на която имах изключителния шанс и късмет да присъствам.

Маниндер

27 годишния индиец ми разказа доста и за философията на сикхите. Това е сравнително нова религия – само на 600 години. Тогава за територията на Пенджаб са се водели кръвопролитни битки между Индия и Пакистан. Един след друг са се раждали просветлени личности (10 гуру-та) които са имали паранормални способности и с тяхна помощ са отблъснали пакистанците от земите си. Гурутата са написали и свещена книга – гуру Грантх Сахиб, която Сикхите третират като жива личност и с голяма почит. В повечето аспекти, философията им доста ми допадна и ми бе наистина много интересно да слушам разказите на Маниндер за всеки един от гурутата.

реклама



По обед отидохме да си вземем храна от улицата, а малко по-късно стана и ясно, че днес ще затворим магазина по-рано от обичайното понеже момчетата бяха решили да ме заведат да видя най-свещеното място на сикхите – Златния храм, който се намира в Амритсар на около 150 км от малкото градче в което се намирахме.

Първо минахме през дома на Маниндер и докато той си вземаше душ се запознах с майка му. Тя бе много мила жена, дребна на ръст и с широка усмивка. Веднага приготви чай и извади бисквитки.  Маниндер скоро се появи и тръгнахме за дома на Симран. Там пък аз си взех душ, и след това момчетата ми вързаха тюрбан на главата. Тюрбанът бе неизменна част от философията на сикхите и тук, в Пенджаб, почти всички мъже бяха вързани с това осем метрово парче плат на главите си всеки ден. Младите момчета можеха да си позволят да не го носят и да имат модерни прически, но все пак след 30те тюрбанът също щеше да се превърне в част от ежедневното им облекло.

От Мехатпур взехме и Гъган и в този четири членен екипаж тръгнахме за Амритсар. По път спряхме в едно заведение за по фреш с подправки – освежихме се, подлютихме се, и продължихме. Ако не сте свикнали на трафика тук (то дали изобщо може да се свикне) е по-добре да не следите какво се случва на пътя. Гарантирам ви, че в рамките на всеки две минути ще бъдете свидетели на ситуация, която бихте сметнали за “фатална”. Предприемат се двойни, тройни и дори четворни изпреварвания, като често се налага да се излиза от рамките на шосето с цел да се не блъснете с някой насреща.

Пристигнахме привечер и отидохме на вечерна разходка из храма. На входа имаше тълпа от хора и заедно с тях изчакахме реда си за да си оставим обувките в “гардеробната”. С влизането вътре веднага се усети една топла и нежна вибрация, и заедно с музиката, която се носеше навсякъде, се почувствах така, сякаш се реех в облак. Слънцето се беше скрило отдавна и златната постройка в средата на езерото блестеше ослепително ярко осветена от прожекторите. Направихме една обиколка боси по мраморния под, след което отидохме да се нахраним. Храмът предлагаше безплатна храна 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Наредихме се на опашка за да получим празна чиния и прибори, след което влязохме в огромна зала с хора седнали по земята подредени в прави редици. Секунди след сядането ни, дойдоха хора с огромни тенджери, които за секунди напълниха чиниите ни с дал, ориз със зеленчуци, някаква сладка каша и няколко чапатита. Сипаха и вода в чашите ни. Хапнахме и отидохме да се настаним. Храмът предлагаше и безплатен подслон за гостите на града. Момчетата попълниха някакви формуляри и след половин час вече имахме стая с баня и тоалетна.

Вечерта бе много забавна. Симран ме учеше да пея някаква песен, аз не можех да запомня текста, и това което излизаше от устата ми бе явно толкова смешно, че всички се заливаха от смях. И така до късна вечер.

На сутринта станахме, оправихме се и отидохме да разгледаме храма на дневна светлина и да се помолим. Ето и малко повече информация за самото място.

Храмът е основан от гуру Рам Дас, четвъртият гуру на сикхите. Входът на комплекса минава през богато украсен свод с изящни инкрустации. Стихове от свещената книга Грантх Сахиб са изписани на вратата.  До храмът, който е двуетажна мраморна сграда, се достига по пътека известна като Бридж Гуру. Долният етаж, е в бял мрамор и стените са украсени с инкрустирани цветя и животински мотиви в стила в който е направено и в Тадж Махал. Архитектурата на Златния храм е смесица от хиндуистки и мюсюлмански стилове. Горният етаж е позлатен със над 100кг чисто злато и завършва с купол (Златния Dome) с формата на обърнат лотос насочен към Земята за да символизира загрижеността на сикхите към проблемите на този свят. С първите лъчи на зората, отражението на храма във водата дава ефирна атмосфера на комплекса. Когато слънцето се измества, храмът предлага безброй гледки, всяка от които са изключително красиви и завладяващи. Легендата за езерото гласи, че навремето то не е съществувало, а на негово място е минавала малка река. Четвъртият гуру я направил свещена и лековита, и в нейните води безброй хора са намерили изцеление на болестите си. До ден днешен всички поклонници идващи в храма задължително се обливат с водата от езерото. Ние също се потопихме за здраве в него. Понеже от няколко дни се оплаквах и от зъбобол, Маниндер предложи да се нажабуря с водата. Така и направих, и само за два дни болката отшумя и премина – явно наистина имаше някаква сила в нея.

реклама



Минахме и през музей в самата сграда на комплекса. В него имаше картини, които илюстрираха важни моменти от живота на гурутата и момчетата ми разказваха истории за тях. Беше много интересно. Също така можеше да се видят и прибори и оръжия които са били характерни за тогавашното време. Постояхме около час в музея и след това отидохме да се нахраним още веднъж в столовата. Интересно бе от къде се набират средства за заплащането на всички тези работници които приготвяха храната денонощно, миеха мръсните съдове, обслужваха хората, както и за самата храна. Момчетата казаха, че всичките хора които работят в храма го правят доброволно и безплатно, или така наречената “Сева”. За тях било голяма чест да дарят труда си за този свещен храм и дори се чакало доста време, докато дойде реда им да го направят. Храната също била закупена от дарения. Невероятно, нали?

Някъде в късния следобед напуснахме храма, както и Амритсар. Изживяването бе незабравимо! Идеята на момчетата да ме заведат там бе просто гениална. Та аз дори не бях чувал за Сикхите, а сега бях посетил меката им и то с тюрбан на главата. Благодаря Ви от сърце приятели! Нека гурутата озаряват живота Ви и Ви предпазват от беди. Вие сте прекрасни!

ПОСЛЕДНИ ДНИ В МЕХАТПУР И ТЕЖКОТО ПЪТУВАНЕ ДО ДЕЛХИ

И така, със всеки изминал ден ставах все по-близък с момчетата. Симран дори ми беше завещал един от моторите си, и аз редовно прескачах до съседното село или до градчето с него. Хората в Мехатпур също започнаха да свикват с мен. В началото често се случваше да ме заобикалят и да искат да си правят снимки с мен. Искаха да ме докоснат, да си поговорят с мен, но най им харесваше да се посмеем заедно. Дори и без причина – ей така да се усмихнем един на друг. Какво по мило от това, а и е напълно безплатно!

Работата с трактора продължи и през следващите дни. В един момент торт-та от нашите биволици свърши и Симран започна да взема от разни други домакинства. Така, един ден отидох в дом на негови приятели. Докато работниците пълнеха ремаркето, семейството любезно ни покани вътре в дома им. Запознах се с Шари – момче н 19г и малко по-голямата му сестра, майка им и баба им. Бащата бе собственик на магазин за хранителни стоки наблизо и беше на работа. Това бе и първото и единствено семейство, които не изповядваха сикхизъм, с което се запознах в Пенджаб. Бяха много щастливи да ме видят. Веднага извадиха всичко което имат за ядене и го наредиха на масата. Шари запали мотора и прескочи до магазина им, и след десет минути донесе една чанта с още лакомства и напитки. Беше много интересно. Разказвах им за Непал и земетресението, за България и за това колко мили хора живеят в Индия и как нямат нищо общо с хората на Запад. В края на нашия разговор от някъде извадиха една малка статуетка на Бог Кришна, както и друга статуетка на млади индийски младоженци с пожелание Кришна да ме пази, както и в най-скоро време да си намеря жена – защо не и от тук, и да се оженя. Много мило наистина! Предвид това, че на следващия ден си заминавах, се разделихме с обещанието да поддържаме връзка и с надеждата да се видим поне още веднъж в живота.

реклама



Последните дни с момчетата изкарахме в пътешествия с моторите, срещи с техни приятели, правене на щуротии и разбира се смях до сълзи. Бях загубил представа за времето. Тук никой не си даваше зор за нищо, никой не нервничеше, никой не бързаше за никъде. Хората бяха спокойни и се уважаваха един друг. И ако мислите, че това не се усеща във въздуха – грешите. Явно всички ние излъчваме невидими вълни и така образуваме един общ вълнови фон на цялото място където се намираме. Защо ходим в природата за да разпуснем? Нима не можем да си пуснем звуците на птиците в къщи? Не. Природата не е замърсена с лошите ни мисли и така ние лесно можем да се освободим от тях. Така бе и тук в Пенджаб. Хората предимно се усмихваха по цял ден, никой не гледаше с лоши намерения, и аз изживявах по цели дни изпълнени с щастие и радост без нито една отрицателна мисъл.

Симран казваше, че ще ми скрие паспорта и няма да ме пусне да си отида. Шегуваше се, че и без това вече мога да карам трактора, земя имал предостатъчно както и къща, само една жена щял да ми намери и изобщо не било нужно повече да се прибирам. Замислих се дали наистина да не остана. Не заради трактора, къщата и жената, а по скоро заради щастието. Тук бе толкова достъпно – всички го имаха и го раздаваха. И все пак усещах, че трябваше да се прибера. Вече бяха минали почти три месеца откакто тръгнах с еднопосочен билет за Катманду, бяха се случили толкова много неща, че бе невъзможно да си ги изброя на ум преди лягане, а и бях започнал да се изморявам от цялото това приключение. Взех си билет за България за след няколко дена и казах на момчетата, че ще отпътувам за Делхи на следващия ден. Те се опитваха да ме убедят, че няма какво толкова да видя в Делхи и дори останах още малко заради тях в Мехатпур, но в крайна сметка дойде деня да се разделим. Симран бе така любезен да се отбием с колата при всички хора с които успях да се сближа за да се сбогувам. Взехме Маниндер и тръгнахме. Трябваше да хвана автобус от Жаландер за Делхи, пътуването щеше да продължи повече от 10 часа и аз много исках да тръгна още преди обед, но Симран бе предвидил по път да спрем в техни близки на гости. Те пък от своя страна се бяха подготвили подобаващо. На масата имаше безброй различни индийски храни, коя от коя по вкусни. Разведоха ме из къщата си, дори ме запознаха с един дядо който бе на 107 години! Накрая започнах да нервнича и да мърморя, а и вече закъснявах доста подобаващо, та набързо се върнахме обратно в колата и продължихме към Жаландер.

На автогарата бяхме след дванадесет, и Симран на бързо намери автобуса за Делхи. Тръгвах след по малко от 15 минути. Прегърнах силно Маниндер, после Симран и през сълзи им благодарих за всичко което направиха за мен през изминалите дни. Те пък ми благодариха за това, че съм внесъл нещо ново и интересно в иначе еднообразното им ежедневие. Изкарахме си заедно повече от чудесно, но най-хубавото бе, че бяхме успели да станем приятели. Бях сигурен, че ще ги видя отново! Качих се и автобуса потегли.

Возилото бе от старите модели, но пък мястото ми бе до прозореца и полъхът от вън, макар и парещ, все пак правеше пътуването възможно. Бях потънал в дълбоки размисли за изминалата седмица в Мехатпур, и за това как се бях сблъскал с живота на местните, когато се чу някакъв странен звук и автобуса спря по средата на пътя. Постояхме така около десет минути, после кондуктора се качи и каза нещо на хинди, след което всички започнаха да слизат. Предполагах какво става, но все пак попитах за превод на английски. Един мъж се приближи и ми обясни, че автобуса е повреден и, че ще трябва да се спасяваме кой както може.

Трябваше да стопирам автобус от пътя. За съжаление не мога да чета на хинди и не знаех какво пише на табелите им. Кондуктора се притече на помощ. Каза, че ще се опита да спре автобус за Делхи и като ми даде сигнал трябва да се приготвя да се кача. В движение! Не знаех защо, но имах ли друг избор?

След около час чакане и безброй други автобуси, най-накрая се зададе и моят. Кондуктора ми каза да имам пълна готовност, автобусът намали и аз стъпих на първото стъпало. Раницата ми се подаваше навън, но и нямаше къде повече да мръдна на вътре. Автобуса бе препълнен до козирката. Натиснах се малко напред и влязох целия вътре. В тази поза продължих през следващия един час. Температурата вътре бе повече от 40 градуса, не можех да мръдна дори и да се почеша, но пък не бях ядосан. Даже ми беше смешно. Малко след това успях и да си сваля раницата от гърба, та съвсем ми присветна. Даже се заговорих със седящия човек срещу мен. Той каза, че след около два часа повечето пътници ще слязат в един голям град и че ще мога да седна, но ако се чувствам изморен той ще стане за да си почина малко. Беше много мило предложение от негова страна, но аз бях доста по-млад от него, а и не чувствах умора затова любезно му отказах. След четвъртия час наистина повечето пътници слязоха и аз успях да седна.

Пътуването доста се проточи, минаваше полунощ и аз все още бях в автобуса. По едно време големия град започна да се вижда в далечината. Нямах идея къде да сляза, затова реших да остана до последно и в крайна сметка рейса спря на някаква малка автогара.

реклама



Слязох и видях че навсякъде имаше спящи хора по земята. Едва ходех като внимавах да не настъпя някой. В далечината забелязах шофьори на “Тук-Тук” и се запътих към тях. Качих се на първия и му казах да кара към по-централна и осветена част от града и някъде където има хотел. И така, някъде към три през нощта вече лежах в поредната мизерна хотелска стая, и се унасях изморен от това трудно пътуване и от жегата в стаята. На сутринта може би щях да си намеря друга, но сега бях много щастлив че имам тази.

 

 Част 8

 Част 1  Част 2  Част 3  Част 4  Част 5  Част 6   

One Response

  • Уникален разказ. Много ми хареса. Утре ще изгледам и клиповете че е 3.30 през нощта и всички спят. 😁 Браво

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *