НА ГОСТИ НА МОМЧЕТАТА

В последния ден от курса по Випассана получихме вещите си обратно, както и достъп до Интернет. Беше ми интересно къде се намирам и докато проверявах на приложението, реших да видя дали момчетата, които бях срещнал в лагера ми в планината, са близо. Оказа се, че са на по-малко от 100 км. Реших да се свържа с Маниндер – момчето с което си бяхме разменили координатите, и да го попитам дали поканата му за гостуване е все още валидна. Той отговори почти веднага и каза, че много ще се зарадват всички, ако наистина отида за няколко дена на гости.

Не знаех абсолютно нищо за тези момчета. Бях ги видял веднъж преди това, и то само за 15 минути, в които говорех главно аз. Определено ми предстоеше ново предизвикателство и със сигурност пълно с изненади. Нямах търпение!

Маниндер ми обясни, че от Хошиарпур трябва да хвана автобус за Жаландер – вторият по големина град в щата Пенджаб след Лудиана. Сложното пътуване до тях протече ето така:

Аз, едно момиче от Испания и едно индийско момче родом от Лондон, с които изкарахме курса по медитацията, се метнахме на едно Тук-Тук и отпрашихме (буквално) от центъра в посока автогарата на Хошиарпур. И двамата бяха много забавни и постоянно ръсеха бисери относно преживяването ни, та едва си поемах въздух от многото смях. На автогарата се сбогувахме, и аз се метнах на автобуса за Жаландер. Той потегли почти веднага. Тук искам да вмъкна само, че в Индия повечето автобуси не се движат по график. Потеглят в момента в който се напълнят. И предвид популацията на държавата, това се случваше доста бързо. Никога не съм чакал повече от десет минути да тръгне автобус. Наистина много яко!

Маниндер ми беше дал телефонния си номер и тъкмо се чудех от кого да поискам едно обаждане, когато двойка индийци седящи на седалката зад мен ме заговориха. Бяха на средна възраст, много симпатични и усмихнати хора. Аз отново бях единствения чужденец в автобуса и те бяха проявили любопитство и искаха да знаят повече за мен. Разказах им това онова, и после ги попитах дали мога да използвам телефона им. Те се съгласиха, и от разговора ми с Маниндер разбрах че, в Жаландар ще трябва да се прехвърля на още един автобус за друг град на име Накодар, както и, че трябваше да му се обадя отново като сляза от автобуса.

Автогарата в Жаландер беше доста голяма, всички автобуси си имаха асистенти които освен, че продават билети, ами и се надвикват един през друг кой за къде пътува. Това което в крайна сметка чувах бе една огромна какафония от кряскащи жабоци в размножителен период. На всичкото отгоре имаше стотици пътуващи хора, толкова много, че бе трудно да се разминавам с тях.

Отидох при един продавач на храна да си взема нещо за ядене. Попитах го дали може да ползвам телефона му, и той също се съгласи. Дори сметна, че е по-добре той да говори с Маниндер. След краткия им разговор, продавача заряза сергията си, тръгна и каза да го последвам. Прекосихме цялата автогара чак до другия и край, където ме качи на автобуса за Накодар. Докато му изказвах хилядите си благодарности, той дори не ме изчака да свърша, а просто присви двете си длани една към друга като за молитва, поклони се леко, направи кръгом, и изчезна в тълпата. Останах дълбоко замислен!

реклама



В автобуса явно липсвах само аз, защото в момента в който се качих, той потегли. Имаше 4 – 5 свободни седалки, които много бързо се заеха предвид, че там автобусите спират на всеки 2 – 3 минути за да качат още и още пътници. В един момент станахме толкова много, че правостоящите буквално бяха залепени един към друг. Въпреки това хората си говореха с усмивки на лицата, и никой не се сърдеше.

Накодар се оказа на около 30 – 40 минути, и от автобуса бях посрещнат от група шофьори на таксита. Обясних им, че нямам нужда от услугите им предвид това, че чакам приятели да дойдат да ме вземат. Бяха заинтересовани как така имам приятели в този край на държавата, предвид това, че туристи рядко се мяркат тук. Отговорих им, че в Живота всичко е възможно, а също така го помолих за телефонен разговор. И той нямаше нищо против.

И така, мили хора, когато пътувате за Индия определено можете да оставите телефона си вкъщи. Та нали хората тук също имат телефони, защо ви е да се обременявате с вашият!

Маниндер каза, че пристига след малко, и наистина след около пет минути на автогарата спря бяло Сузуки Марути в което бяха той и Симран – още един от петте момчета, с които се запознах преди три седмици. Качих се в колата и заминахме…на някъде….за какво ми е да знам на къде.

Определено напускахме града и все пак попитах къде сме се запътили. Маниндер говореше по-добре английски от двамата, но пък Симран беше по- приказливия, та с малко помощ от приятеля му стана ясно, че отиваме в друго по-малко градче на име Мехатпур. Градчето се оказа доста наблизо и там най-напред спряхме да пийнем по сок от прясно изцедени плодове. Беше ранен следобед, температурата навън превишаваше 40 градуса и сока дойде много на място. Забелязах, че в него също имаше няколко подправки, та му придаваше нестандартен но пък хубав вкус.  Момчетата държаха да платят и моя сок под претекста, че съм им на гости и така било прието.

Със Симран

От там спряхме пред магазин за семена и пестициди, на който горд собственик бе Маниндер. Влязохме вътре и само след по малко от десет минути дойдоха и останалите три момчета – Гъган, Пари и Варун. Така, отново бяхме аз и петимата другари. Всички бяха на възраст между 26 и 28 години.  Много се зарадваха да ме видят отново и то на тяхната територия. Не можеха да повярват, че съм дошъл в тяхното малко градче. Аз също не можех да повярвам, но пък какво толкова. Всички знаем, че спонтанните и непредвидени ситуации са и едни от най-интересните и запомнящи се. Това което се случи през следващите дни бе поредното доказателство за това.

Гъган, Варун и Пари бяха заети и постояха само за малко. След като тръгнаха, отново се качихме в колата и отидохме до огромна фабрика за тухли. Фабриката бе собственост на семейството на Маниндер. Момчетата искаха да ме разведат в нея и да ми покажат как се правят тухлите. На мен, разбира се, ми беше повече от интересно да разгледам.

Тухлите най-напред се замесват от глина и вода и с помощта на калъпи и много работници се оформят и оставят да изсъхнат. Веднага приклекнах до един човек, който набързо ми предаде урок, и аз скалъпих две тухли. Докато ги наблюдавах преди това с каква сръчност и бързина работят си помислих, че е фасулска работа, но всъщност далеч не е така. Хората получаваха заплащане на бройка и бяха се превърнали в истински машини за правене на тухли. Също така и живееха там. Нямаха работно време и можеха да работят когато си пожелаят през денонощието.

След като мине седмица и тухлите изсъхнат следва да бъдат опечени. Целият процес е на открито, дори и самите пещи. Ето как става това. Тухлите се нареждат по специална технология около един висок комин. Редят се така, че между тях да има празни пространства както за запълване с въглища, така и за дима да стигне до комина. След като бъде наредена една част от тях, въглищата се изсипват отгоре през специално оставени отвори и се запалват. Температурата на която работят хората отговорни за този процес е изключително висока, а и предвид дневните температури които достигат понякога и 48, условията са наистина много тежки.

Докато тухлите се пекат, други нови се нареждат до тях около комина и така, докато стане един пълен кръг около него, първите вече са готови и на тяхно място се поставят нови. Така пещта работи денонощно и в някой от секторите винаги има печащи се тухли. Изумително нали?

реклама



След фабриката минахме да оставим Маниндер до магазина му, и той каза, че през следващите няколко дена ще гостувам в къщата на Симран. Тръгнахме двамата към дома му.

Симран караше някъде извън Мехатпур, по някакъв не асфалтиран път, и в главата ми една през друга прескачаха мисли с идеи къде ли отиваме, и как ли изглежда дома му. Не след дълго спряхме пред огромни порти. Вратите се отвориха и колата влезе в имота. Насреща блесна огромна красива къща, до която бе построена и още една – дори по-хубава от първата която видях. Наоколо имаше и други малки постройки, сайвант под който кротко стоеше лъскав трактор. Слязохме, и останалите членове на семейството дойдоха да ме посрещнат.

Симран имаше прекрасна съпруга и малко симпатично момче на около 2 – 3 годишна възраст на име Метаб. Също така, в домът живееха родителите му и възрастната му баба – всички все усмихнати и много приветливи хора.

Поканиха ме на обяд в къщата в която живееха, и ми казаха, че след като се нахраним мога да се настаня в другата къща, като Симран гордо заяви, че тя цялата е на мое разположение. Уау, помислих си, намирам се в една от страните с най-голяма бедност и попаднах на заможни хора… 

Къщата която семейство Пану ми бяха предоставили.

За пръв път ядох домашно приготвена храна и искам да ви кажа, че беше много много вкусна!  И люта! Баща му също говореше английски, беше интересно да разбере повече за мен, и аз на драго сърце отговарях на всичките му въпроси. След това пийнахме чай с домашно приготвени бисквитки.

В късния следобед дойде Маниндер и отново потеглихме нанякъде. След около 20 минути спряхме пред друг заможен имот този път с кравеферма. Домакинът ни посрещна и ни разведе из фермата му. Имаше над 20 крави и телета, и ги гледаше с много любов. Беше монтирал дори водна инсталация с която да охлажда животните през горещите летни дни. След това седнахме в зелената му градина на по чаша чай. От там се върнахме в Мехатпур и си взехме улична храна. На улиците в Индия се продава голямо разнообразие от най-различни неща за ядене. Всичката храна се приготвя на място от естествени био продукти и е много вкусна. Над 80% от населението са вегетарианци като мен, и никога не съм намирал затруднения относно какво ще се яде.

В крайна сметка слънцето се скри и на деня му се виждаше края. Имайки предвид, че сутринта все още бях в центъра по Випассана, и това къде се намирах вечерта, както и всички неща които се бяха случили в този ден, то той определено се нареждаше в челните класации по динамичност и интерес от всички които съм имал изобщо.

реклама



Дълбок поклон пред Живота в знак на благодарност! Това е нещото което ми идваше да направя ако той се бе въплътил в тяло и стоеше пред мен. Всъщност дали той не се превъплъщаваше във всеки един от нас? Всички духовни учители казват, че разгадаването на мистерията на Живота е една невъзможна задача, но пък вечното търсене, в разбулването на тайните му, е едно от най-интересите занимания с които можем да се захванем. И наистина е така! Знам, че никога няма да го разгадая, но пък и никога няма да спра да правя опити!

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА С МОМЧЕТАТА ПРОДЪЛЖАВАТ

През нощта имах малък проблем с комарите, но още в Непал си бях купил препарат срещу тях и набързо си го разреших. Няколко пъти се будех и заради горещината, но в Индия почти навсякъде има монтирани вентилатори по таваните които могат да ти спасят живота. Всъщност вентилаторите там са толкова важни, че в домакинствата имат акумулатори които да ги захранват в случай на прекъсване на електричеството.

Вечерта, преди лягане, със Симран си поговорихме и разбрах, че семейството му се препитават главно със земеобработване. Тук земята се използваше целогодишно и  те рядко скучаеха. На сутринта се разбрахме да ме събуди и да му помагам в работата с каквото мога. Още в шест бяхме на крак, пихме чай и се захванахме за действие.

С работниците

В постройка до къщата семейство Пану отглеждаха няколко биволици. Тор-та от тях използваха за производството на биогаз, както и за наторяване на земята. Група работници ни чакаха пред торището в готовност за работа. Симран изкара трактора, закачи едно ремарке и мъжете започнаха да го пълнят с тор. Земята им се намираше срещу дома им, и когато мъжете бяха готови отивахме да я разпръснем по нивата. Симран ми предаде кратък урок как се кара трактора му, а и аз опит имах, та на бързо го замених. Следващите няколко курса дори ме остави сам да се оправям. Трактора имаше музикална инсталация – последна дума на техниката, и небезизвестните и мелодични пенджабски ритми се чуваха на километри разстояние. Наистина много забавно! Докато чакахме момчетата да напълнят ремаркето, Симран постоянно намираше какво да правим – я ще прескочим до Маниндеровия магазин да го видим, или пък ще отидем във фуражния цех наблизо за по чай и клюки.

След като приключихме с работата, решихме да си вземем вана. Въпросната “вана” се намираше при биволиците и всъщност представляваше правоъгълна циментово корито в което животните пиеха вода. Бе толкова горещо, че скочих без много да се замислям. После, докато се подсушавахме аз си свалих гащите и останах гол. Симран веднага ми се накара, че тук това не е прието, и макар да бяхме само двамата и в присъствието на биволиците, не бива да оставам чисто гол. Тогава ми се строи доста странно, но една година по-късно, докато четях “Шантарам” ми се стана ясно, че в Индия голотата не е се толерира и дори когато се къпят в банята сами, повечето индийци са с къси панталони.

реклама



Следобед разглеждахме албумите от сватбата му със жена му Манприйт, и гледахме част от видеото. Казаха, че сватбата е продължила цели седем дни! Уникално, ще ми се да бях и аз там.

Привечер отидохме и забрахме Маниндер от фризьорския салон. После ме заведоха в близкия храм. Над 90% от жителите на щата Пенджаб изповядват Сикхизъм. Аз лично не бях чувал за тази религия преди това и ми бе безкрайно интересно да слушам Маниндер и разказите му за десетте гурута в които вярват.

И двете момчета имаха мотори Ройял Енфийлд Булет и вечерта изкарахме препускайки по пътищата с тях. Само за два дни тези хора бяха успели да ме предразположат толкова добре, че имах усещането че се познаваме от години. Никога преди това не бях усещал тази близост токова скоро. Радвам се на много скъпи и истински приятели, но с всички тях сме извървели дълъг път на взаимоотношения докато стигнем този ни статус. С тези двамата обаче изпитвах същите чувства на доверие и любов и то толкова скоро. В Индия определено имаше някаква магия, някаква специална вибрация – толкова висока, че ме караше сякаш да се разтворя и да се слея с всичко наоколо.

 Част 7

 Част 1  Част 2  Част 3  Част 4  Част 5   Част 8

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *