ИЗГУБЕН И НАМЕРЕН

Три дни лежах под слънцето, киснах се в реката и взех, че изгорях. Кожата ми пареше и само мисълта да изкарам още един ден на припек ме ужасяваше. Затова реших, че е време да се поразходя малко. Проверих на приложението в телефона си и видях един двудневен преход в планината. Кракът ми бе спрял да ме боли и бях готов да се върна на трасето отново. Сгънах палатката, метнах раницата и потеглих. Прехода се оказа доста сериозен, до два следобед качвах супер стръмен баир и водата ми свърши. Малко след това почнах да губя и без това оскъдната маркировка и в крайна сметка тръгнах на посоки. След около час вече тотално се изгубих. Бях много жаден и седнах на един камък да реша какво да правя. Тогава дочух звука от звънчета. Навремето ходех с дядо ми да пасем овцете и веднага направих асоциация какво означава това. Не след дълго се появиха и няколко кози. Щом има стадо трябваше да има и пастир – казах си. Така и беше, след малко видях млад мъж придружен от куче, станах и се запътих към него. Дадох си сметка, че шанса да говори английски е минимален, но все някак си щяхме да се разберем. Поздравих го и се оказа че  всъщност човекът говори английски. Казваше се Сунил, и бе по заместване на баща си за няколко дена.  Живееше в Дарамшала, семеен и образован човек. Веднага ми показа от къде мога да си налея вода, че вече бях примрял от жажда.

реклама



Той каза, че не съм се отклонил кой знае колко от маршрута и че е вече късно да продължа напред защото подслона е далеч и със сигурност няма да мога да стигна до него преди залез. Предложи да разпъна палатката си в неговия кози лагер, който бе наблизо, и да изкараме вечерта заедно. За мен предложението бе атрактивно и интересно, и се съгласих на мига. Сунил имаше още работа със стадото и ме остави в лагера да се настанявам. Каза, че ще дойде преди залез и замина с козите на някъде.

Привечер до мен премина друго стадо с двама пастири. Единият мъж бе на около 50, а другия на половина по млад – най вероятно му бе син. И двамата не говореха английски, но по-възрастния мъж бе много развълнуван от срещата ни и държеше да го последвам.  Направи знак с ръка след което каза “чай” . В българския език думата за чай явно бе същата като в хинди, та веднага разбрах къде ме води.

На едно малко хълмче над лагера, той и синът му си бяха направили подслон. Веднага запалиха огън и сложиха водата да завира направо върху горящите дънери. Синът му се зае с издояването на козите, та малко след това към чая бе добавено и мляко. Под една камара с камъни двамата мъже складираха хранителни продукти – брашно, ориз, чай, подправки и разни други неща. Чаят стана набързо, и докато го пиехме и комуникирахме единствено с усмивки, в далечината се появи и Сунил. Благодарих на хинди за гостоприемството и се разделихме.

Сунил и аз

Сунил, запали огъня и ме назначи в поддържането му, докато той издои всички кози. Имаше едно дребосъче, което нямаше майка, та той го хранеше от бутилка с биберон. Толкова се бе превързало към него, че го следваше неотлъчно. Като свърши работата си, дойде и от подобна камара с камъни извади брашно и започна да меси тесто за чапати. Извади и една ламарина и я постави на огъня да се нагрява – по късно на нея опече питките. В друг съд почна да приготвя пък мляко с ориз. Вече се беше стъмнило когато вечерята бе готова. Хапнахме много добре и вечерта премина в интересни разговори и много смях.

реклама



Към три през нощта се събудих от гръмотевица. Малко по-късно последва такава буря, че едва не ме отнесе заедно с палатката. Дъжда не спираше да вали като из ведро и евтиния ми подвижен дом започна да пропуска. Накрая така протече, че извадих от раницата си листата от Бодхи и камерата и ги обезопасих защото бе ясно, че в палатката ще се плува. По едно време стана светло, а дъжда не спираше да вали и отидох да проверя как е Сунил. Неговият подслон се състоеше от четири кола и разпънат найлон отгоре им. Човекът беше вир вода, и със смях сподели че козите толкова се уплашили от бурята, че решили всички заедно – около 150 броя, да се подслонят при него! И така той бе изкарал нощта опитвайки се да оцелее от скупчилото се под навеса стадо! Голям смях!

Времето нямаше изгледи да се оправи и Сунил каза да не предприемам никакви действия докато не спре да вали и не изгрее отново Слънцето. Било хлъзгаво и опасно за преход, затова най добре бе да остана при него.

И така, живях там още цели три дена! Няколко пъти гостувах отново на другите двама мъже, помагах на Сунил с козите и огъня, четях, медитирах и чаках времето да се оправи. На третата вечер, отново заедно пред огъня, за пореден път заваляха едри капки. Вече доста изморен той вметна, че и тази нощ нямало да спи.

-Е то почти не е спирало, какво имаш предвид? – попитах аз.

-Ами когато вали по силно идва “ The Leopard” (Леопарда)!

-Идва кой???? – направих се аз на глух.

-The Leopard! Нали знаеш – голямата котка! – каза ясно той.

-Това някаква шега ли е?

-Нее, не се шегувам. – каза той

-А ти виждал ли си тук леопарди? – попитах аз.

-О, много пъти! Леопарда идва, взема някоя коза и заминава да я яде.

-А кучето? Няма ли да тръгне след леопарда?

-Кучето да не е лудо! Кучето само лае и бяга, да не се е побъркало да тръгне към леопарда!!!

-Но моята палатка е сред козите… – казах му.

-Е, ти няма от какво да се притесняваш – разясни ми той – Леопарда идва за коза, не за теб.

-Че от къде може да съм сигурен че на леопарда няма да му се прияде мен, като мине покрай  палатката ми?- попитах аз.

-Е, няма как да сме сигурни в това – заключи Сунил.

-Е, в такъв случай и аз няма да спя тази нощ!

Малко след това си легнах в палатката. Кучето бе разбрало, че ме е страх и бе дошло с мен. Легна до главата ми, но от външната страна. Доста се повъртях преди да заспя.

На следващия ден, неизяден от леопард, станах и видях, че на небето няма и един облак. Разбрахме се да остана в лагера до към десет – тъкмо да изсуша мокрите си дрехи на слънце, и след това да продължа прехода си. Сунил отиде с козите на някъде и като се завърна всичко вече беше сухо. Опаковах раницата и беше време да си кажем довиждане с моят спасител. Обещах му да не се забравяме и да поддържаме връзка в Интернет, а дай Боже и да се видим отново някой ден!

Тръгнах нагоре като от време на време поглеждах зад себе си да видя нали случайно някой леопард не ме следи. Нямаше никой. На върха на билото срещнах момче с което си разменихме няколко думи относно пътеката. От него разбрах, че ми оставаше още малко до подслона.

Продължих, но бях застигнат от облак. Той се настани удобно на върха до мен и намали видимостта до нула.  Не виждах и на метър пред мен и се зачудих какво да правя. Изчаках малко но облака не си отиваше, затова реших да продължа и да карам все по билото. Не след дълго пред мен се появи очертанието на една къща. Реших да почукам, и на вратата се появи един мъж който изглеждаше доста страшно. Човекът имаше някаква деформация на лицето от която чак тръпки ме побиха.

-Отдавате ли стаи под наем в къщата? – попитах аз.

-Да, цената е 1200 рупи. – каза той. (Цената бе превишена повече от 3 пъти)

-Но това е твърде висока цена и това го знаем и двамата. – казах аз.

-700! – отсече той.

-Все още цената е висока за стая насред нищото – изкоментирах.

-Е, може и за 300 рупии, но ще е в споделена стая – предложи човекът от къщата на ужасите.

-О, нима в къщата има още хора? И със кой трябва да си споделя стаята? – попитах аз.

-Ами с мен! – отсече той.

В този момент аз бавно пристъпих назад няколко крачки, след което направих кръгом и се отдалечих. Чух го да споменава нещо от сорта, че в тази мъгла ще се изгубя и няма да оцелея, но това далеч бе по изгодно от това да споделя стая с него.

След петнайсетина минути облака най накрая се настоя, стана и замина на ново място. Бързо се ориентирах и малко по-късно вече бях в подслона. Тъкмо си поръчах нещо различно от козе мляко за ядене, когато зачука градушка. Ама едра! Ако бях се позабавил съвсем малко кой знае къде щях да се скрия от нея, но сега похапвах на сигурно място под един навес.

И така, на малко по-сигурно място от леопарди и зловещи хора с изкривени лица търсещи … не искам да знам какво търсещи, там в подслона можех да остана за през нощта, и на следващия ден сутринта да се смъкна до Багсу. Месните обаче ми казаха, че ако побързам,  все още имам време да стигна още сега преди да е залязло слънцето. След всички преживявания покрай пастирите, толкова ми се искаше вече да си взема стая и горещ душ, че направо станах и тръгнах. Дори без малко да се сблъскам с онова същото момче с което се бяхме разминали по пътя. То се бе изплашило от облака и бе тръгнало да се връща. Решихме да се спускаме заедно. Беше интересен разговор – Йоан бе от Белгия и с блясък в очите сподели, че в Индия идва за вече осми пореден път. Говореше за една магия с която го привлича тази мистична страна – магия която и аз бях започнал да усещам и, че сега не може да спре да се връща тук отново и отново. Родителите му всеки път го питали защо отново отива в Индия, и понеже наистина е трудно да се даде отговор на този въпрос, момчето им бе обещало следващия път да ги вземе с него за да се опитат да го разберат. Аз пък от своя страна му разказах за вълнуващите си преживявания в Перу и по конкретно за Аяхуаска. Той слушаше с огромен интерес и каза, че в най-скоро време задължително ще отиде и ще пробва отварата лично.

реклама



Към пет следобед стихнахме Багсу, и след като разменихме контактите си, се разделихме. Намерих си прилична стая в къща за гости на добра цена и стоях в банята повече от час. После заспах на удобното легло под завивките и слушах как навън гърми и трещи. Интересно е как едва когато останем без удобствата си за няколко дена, оценяваме тяхното присъствие когато се завърнат, нали?

ГРАДЪТ НА ДАЛАЙ ЛАМА

На следващия ден отидох да се поразходя до Маклеод Гандж – мястото което сега бе политическо убежище на Негово Светейшество Далай Лама 14-ти и хиляди тибетци. След окупацията на Тибет от китайците през 1949г, този древен и свещен народ бе останал без Родина, и бяха намерили сигурност тук в Индия. Градът бе на 15 минути пеш от Багсу и по трасето се заговорих с някакво местно момче. Той каза, че нямал какво да прави и тръгна да се шляе с мен. Радвах се на неговата компания – беше местен и ми разказваше надълго и на широко за тукашните неща. Заведе ме в храма на Далай Лама и къщата му, после в тибетския музей както и в магазинчетата на някакви негови приятели, и така до обед беше много интересно и забавно. Купих картички и вечерта ги надписвах, слушах музика и танцувах сам в стаята.

На другия ден сутринта отидох до Маклеод Гандж да пусна картичките и там срещнах Йоан. До обед се разхождахме заедно – градчето бе много интересно. Индийците са рядко срещани и по улиците и в магазините са главно тибетци. Продаваха много неща – кое от кое по-интересни. Разбрахме се вечерта да се видим и аз се прибрах в къщата за гости. Там, на последния етаж, бе лобито и ресторанта. Отидох да платя за още една вечер и се запознах с управителката – Лина. Седнахме на една маса да си поговорим и останахме на нея чак до вечерта. Нали и вие имате такива срещи с непознати хора с които сякаш се познавате от години и можете да си споделите всичко? Хора с които сякаш вибрирате на сходни честоти и имате еднакви разбирания за негово величество Живота.

реклама



Йоан отмени срещата ни, но пък Лина ме покани на вечеря. На нея освен нас двамата имаше и един много ексцентричен италианец – Карло. Вечерта изкарахме с уникално добре сготвената храна от Лина, невероятно смешните разкази от мен и Карло, доста качествена трева и разбира се смях до сълзи.

Сутринта реших, че ще се изнеса от стаята и ще се върна за няколко дена на същото приказно място близо до реката и да остана на палатка отново за няколко дена. Бях проверил и курса по Випассана в Интернет. Оказа се, че е доста древна медитативна практика, която се е практикувала по Земята преди хиляди години, но била забравена. Буда бил този който я върнал обратно на човечеството и сега била отново достъпна. Курсът се провеждаше за 10 дена, в които си в пълно мълчание. Определено исках да изкарам Випассана курс, но за съжаление квотата в центъра, тук в Багсу, вече бе запълнена. Това не ме отказа, и аз подадох запитване до най-близкия друг център до мен – този в някакъв град на юг на име Хошиарпур. Те ми бяха върнали запитването с положителен отговор, и бяха заявили, че ме очакват след една седмица, когато е и началото на новата група.

Разпънах палатката, но за съжаление през следващите два дена бе главно облачно. Това не ми пречеше да си почивам, да чета и медитирам, вечер си палех огън и готвех разни неща на жарта. На втория ден, група ученици с двама преподаватели разположиха детски лагер в близост до мен. Разпънаха три големи палатки, разхождаха се из местността, имаха открити уроци и разни такива неща. Вечерта учениците се бяха скупчили покрай мен, заинтересовани от моите приключения, и дори ме поканиха на вечеря в техния лагер.

През нощта обаче се изви страшна буря. Имах усещането че гръмотевиците падат на метри от мен. Вятъра духаше толкова силно че палатката се разкачи и въпреки че тежах 80кг с раницата, бях стигнал до заключението, че всеки момент ще полетя към пропастта в реката. Тъкмо се чудех какво да правя когато от детския лагер над мен захвърчаха кухненските им съдове. Чувах как дрънчат докато се търкалят по склона надолу. Тогава  една тенджера под налагане се търколи до палатката, фрасна ме по главата и се спря. Изведнъж всичкия ми страх се изпари и започнах да се смея. Ама голям смях на глас, не можех да спра. Колкото повече духаше вятъра и ме местеше заедно с палатката- толкова по смешно ми ставаше. Тенджерата отпуши такава смешна вълна, че не знаех какво става.

Като стана светло дойде учителя и каза, че една тяхна палатка била изхвърчала от лагера – за щастие били преместили децата от нея преди това да се случи. Каза, че били сигурни, че аз съм изхвърчал също, и беше учуден от това че още съм там. Разказах му за тенджерата и се посмях и с него.

Веднага събрах палатката и се върнах при Лина. Тя се появи към десет сутринта и решихме да се разхождаме цял ден из местността. Беше добре запозната с района и реши, че ще ме води на някакво езеро. После отидохме и до Нади – малко селце с невероятна гледка към Хималаите. Ядохме люта плодова салата ( тука всичко е с подправки, дори и плодовете) и тръгнахме да се прибираме. Минахме през Маклеод Гандж и напазарувахме зеленчуци и плодове – вечерта се очертаваше да има парти в ресторанта.

Събрахме се бая народ – всичките все откачалки. Цяла вечер на уредбата свири българка естрадна музика – по едно време дори се разтанцувахме на Васко Найденов. Прекрасна последна вечер в тази част на Индия. На следващия ден заминавах за Хошиарпур и там освен с друг климат, Живота щеше да ме сблъска и със съвсем друг вид преживяване.

 Част 5

  Част 1  Част 2  Част 3   Част 6  Част 7  Част 8

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *