АГРА И ХРАМЪТ НА ЛЮБОВТА

Пътуването за Агра започна в пет сутринта от Бодх Гая. Шофьорът ме чакаше пред хотела, метнах раницата и потеглихме. Беше започнало да се зазорява, и преминавайки през селцата на път за Гая, забелязах че хората вече са будни. Видях нещо което ме изуми: Мъжете се събираха на групи от по 5 – 6 човека и с канчета пълни с вода под ръка отиваха до отсрещната нива и приклякваха за да свършат сутрешните си нужди. И така, клекнали в кръг, без грам срам, съселяните провеждаха сутрешната оперативка докато в същия момент и вършеха нещо полезно – наторяваха земята. Откакто преминах границата и влязох в Индия тази държава намираше с какво да ме изненада непрекъснато. На където и да се обърнех се сблъсках с парадокси и невиждани и нечувани неща. И макар всеки ден да прибавях по нещо в графата “това е нормално в този различен свят”, Индия постоянно излизаше с “ново 20”. Да, определено ако искате да избягате от натрапчивите мисли на ума ви, то тази държава е един от най-добрите варианти за това. Тук битието ще привлича съзнанието ви непрекъснато и вие винаги ще сте приковани с настоящето. Изумително, нали?

реклама



В 5:30 на гарата в Гая имаше тълпа от народ. Освен чакащи пътници, там вече кипеше и оживена търговия като освен храна, можеше да си закупиш какви ли не неща като например пръчки от клони на дървета които така и не разбрах за какво служат.

Влакът дойде навреме и моето 900км пътешествие започна. Бях си взел билет за купе с климатик и капацитет от 4 пътника.

Пътуването мина комфортно, но влака доста закъсня и в Агра пристигнахме след полунощ. Аз отново нямах резервация за никъде както винаги, но и грам не се притеснявах защото бях сигурен че Живота вече е измислил вариант. Очакванията ми бяха оправдани веднага със слизането, къде един много приказлив мъж на име Раж веднага излезе с оферта за хотел, напълно уплътнен план за утрешния ден включващ всичките ми желания, плюс още много допълнителни, както и комбиниран билет за Дарамшала през Делхи. И това го скалъпи само за петнадесет минути. Какви търговци са индийците, а!

Следващия ден започна в седем сутринта. Трябваше да влезем в Тадж Махал по-отрано преди да е станало прекалено горещо. Раж ме чакаше в лобито и този път бе с автомобил за разлика от снощното Тук-Тук. Вътре имаше още едно момче и Раж каза, че той ще е моя гид за следващите два часа.

Още с влизането през главната порта Тадж Махал блесна насреща и ме остави без дъх. Не случайно е считана за най-красивата сграда и е в списъка със седемте чудеса на Света. Обезателно трябва да се види! Още по-интересно стана и научавайки историята за построяването ѝ която моят гид ми разказа. И така, ето какво се е случило: Местният император Шах Джахан бил женен за приказно красива жена Мумтаз Махал която му родила 14 деца. Не 4, а 14! Тя го придружавала навсякъде дори и по време на битки. И точно на една такава за голямо съжаление намерила смъртта си. В последните мигове преди да напусне този свят, Мумтаз Махал помолила съпруга си да и построи най-голямата и величествена гробница в света. Той трябвало да посещава гробницата всяка година на датата на смъртта. Шах Джахан бил дълбоко съкрушен от смъртта на съпругата си, но въпреки всичко удържал на думата си. 21 години отнело на занаятчиите докато построят това произведение на изкуството. То струвало толкова много, че дори докарало държавата до финансова криза. Направен е изцяло от мрамор със инкрустирани в него скъпоценни камъни. Уникално!

По късно Раж ме заведе в една работилница за да видя как става самият процес на инкрустиране в мрамора и изготвянето на малките скъпоценни камъни които така прилежно пасваха вътре и образуваха цели картини. Изисква се волско търпение и спокойствие. Нещо което ние, хората на Запад, не притежаваме.

Заведе ме и в един магазин за скъпоценни камъни. Там продавачът, с 24 каратова усмивка, редеше думите си в рими. Заговорихме се и той сподели че камъните имат магическо действие. Решихме, че ми е време да се обвързвам, и той каза, че имал най-подходящия камък по този случай – рубин. Лично той срещнал съпругата си след като започнал да носи рубинен пръстен. Казах му, че бюджета ми е много тесен и след хиляда пазарлъка накрая си тръгнах с едно дребно звездно рубинче за носене на врата. Пробвах да го нося два пъти вече, но и двата пъти като си го сложа и ми се схваща врата. Явно, още не ми е време за връзки…Какво да се прави – всяко нещо с времето си.

реклама



В късния следобед ми бе и автобуса за Делхи, като там само трябваше да намеря автогарата “Кашмири”, където да се кача на друг автобус с който щях да пътувам цяла нощ за Дарамшала в щата Химачал Прадеш. Разположен високо в Хималаите, там се намираше Маклеод Гандж – градчето в което политическо убежище бяха намерили Далай Лама и множество тибетци прогонени от комунистически Китай през 50-те години на миналия век. Много държах да ги видя, а и вече бе започнало да ми става прекалено горещо и исках да избягам малко на по-прохладно място. Толкова топло бях насъбрал през последните десет дена, че си обещах веднъж кача ли се в планината, да спя само на палатка поне за седмица.

Пътуването до Делхи мина нормално, само дето малко закъсняхме и времето до другия автобус започна да се стопява. Автобуса ме остави някъде там, в огромната столица, и аз веднага се метнах на поредното Тук-Тук и казах на шофьора да кара колкото може по бързо. Движението в Индия е нещо което трудно се описва с думи. Тук правила няма и вярата им в прераждането явно оказва съществена роля, понеже тръгнеш ли да се предвижваш си рискуваш живота буквално всяка секунда. В трафика участват коли, мотори, рикши, велосипедист, хора, крави и много други. Всеки се движи колкото може по-бързо и се предприемат двойни, тройни, дори четворни изпреварвания въпреки насрещния трафик. Всичко това е съпроводено с неспирния звук и от стотици клаксони.

Пътувах буквално с отворена уста. После ми стана смешно и започнах да се смея. Живота не познаваше никакви граници и твореше във всевъзможни посоки. И макар привидно движението да изглеждаше пълен хаос, всъщност цареше хармония. Никой не се блъскаше, макар и да се разминаваха на косъм разстояние, никой не се ядосваше, никой не псуваше. 

Пристигнах на автогарата 15 минути преди потеглянето на автобуса ми за Хималаите и тъкмо се успокоих, че съм навреме, когато разбрах, че съм във нов филм със заглавие “Къде е проклетия рейс?”. Автогарата беше огромна, информационни табла липсваха и макар непрекъснато да питах за моя автобус, продължавах да не го намирам.

Какво ли бе да изтървеш рейса си и да останеш сам през нощта в една огромна автогара в Делхи със спящи по земята хора навсякъде? Е, така и не можах да разбера, защото се качих две минути преди да тръгнем! Ура! Успях! Предстоеше ми нощно пътешествие из Индия. А след това? След това само Животът знаеше…

БАГСУ

Пътуването бе леко казано кошмарно – автобуса бе стар и раздрънкан, а седалката много неудобна, но най-големия проблем всъщност бяха комарите. Тези малки гадинки не ме оставиха да мигна почти през цялото време.

Към десет сутринта, след повече от 12 часа лашкане и друсане по пътищата най-накрая стигнахме до Дарамшала. Намирах се високо в Хималаите и температурата бе с 15 – 20 градуса по-ниска. Тъкмо се оглеждах за начин да се предвижа до Маклеод Гандж и една жена с две деца приближи към мен. Определено беше чужденка, и след като разменихме  по някоя дума стана ясно, че и тя е в същата посока и попита дали искам да си разделим едно такси до там. Качихме се и потеглихме нагоре. Оказа се че е от Франция и от 12 години живее в Индия. Също като мен е била в Непал по време на земетресението, но високо в планината. Разказа, че някои от селцата били толкова разрушени че било трудно да се разбере от хеликоптер дали е имало село или е просто някаква камара с камъни. Разказа как тя, заедно с будистките монаси, са местели камъни за да търсят оцелели.

По пътя вметна, че всъщност не отива в Маклеод Гандж, а малко по-нагоре в някакво село Багсу. Било много красиво и също имало къде да се отседне. Реших да я последвам и да слезем заедно. Колата спря и на раздяла французойката ми каза, че ако имам време ще е много хубаво да отида и да направя един курс по Випассана. Центърът в който се провеждаше курса бе точно до нас, и тя каза непременно да проверя. Не знаех какво представлява курсът, но го запомних и реших, че по късно задължително ще проверя за какво става въпрос.

реклама



След като останах сам се поогледах и видях насреща ми една гора. Нямах търпение да спазя обещанието си и да спя на палатка в дивото. Минах през едно магазинче и си напазарувах храна, след което навлязох в гората да си търся подходящо място. Не след дълго опънах палатката на едно хълмче, насред дърветата с невероятна гледка към Маклеод Гандж насреща. Извадих харната и в този момент разбрах, че съм заобиколен от маймуни. И то гладни! Стояха пред мен, зад мен, по дървета над мен. Вече знаех, че са агресивни и, че искат да ми вземат храната, затова реших да се отбранявам. Раж от Непал ми бе казал, че много ги е страх от тояги. Веднага намерих две и така удряйки с тях по дърветата, и издавайки застрашителни звуци, започнах да си браня територията. Маймуните се отдръпнаха и продължаваха да ме наблюдават от разстояние, но така и не припариха наблизо.

Цял ден се наслаждавах на прекрасния климат и температура, както и на красивото място на което бях, и доста изморен от среднощното пътуване още със залеза заспах. За всеки случай държах тоягите в ръцете си. Няколко пъти се будех през нощта от разни шумове доста близо до палатката ми, затова на сутринта реших че ще се преместя на по безмаймунско място. Погледнах на приложението ми и видях, че на около 3 – 4км има място за къмпинг. Тръгнах да го диря. Минах през Багсу – наистина много красиво селце, и на излизане попитах един продавач на сувенири дали знае нещо за къмпинга. Не бях сигурен дали ме разбира правилно, но той доста уверено ми каза, че съм тръгнал в грешна посока и ме упъти от къде точно трябва да мина. Приложението показваше съвсем друго, но аз реших да послушам продавача. Обърнах и тръгнах след неговите указания.

След около половин час Багсу беше доста зад мен, а аз се намирах на приказно зелено райско кътче. Дървета, и съответно маймуни, нямаше, а вместо това имаше зелени терасовидни полянки като най-отдолу се чуваше шума от река. Насреща бе планината и гледката бе покъртителна. Нямаше жив човек, бе тихо и спокойно и единствените звуци идваха от птички и от течащата река там долу. Ех, да е жив и здрав продавача, че ме упъти на това място. Явно бе “работник” в туристическата агенция на чиито услуги се радвах и бе свършил работата си брилянтно!

реклама



Оставих си раницата и отидох до реката. Водата бе чиста и бистра и определено ставаше за къпане. Имах нужда да си изпера и дрехите, но това можеше да почака един ден, дори два! Мястото бе много подходящо да поостана за повечко и да си почина малко на припек и на спокойствие.

Разпънах палатката, сложих чифт къси гащи и веднага скочих в реката. Водата бе студена предвид това, че се спускаше нейде високо от планината, но не бе проблем. Цял ден се плациках вътре, после се препичах на една голяма скала. Вечерта си събрах малко сухи клони и си запалих огън до палатката. Така, необезпокояван от нищо на това райско кътче, можех да стоя с месеци!

На следващия ден до пладне прах. Изпрах цялото съдържание на раницата, после сложих мокрите дрехи на една скала да съхнат и по обед съм заспал. Събудих се чак към пет следобед, с объркано съзнание къде съм и кое време на деня е – бях спал непробудно повече от четири часа. Всичките ми принадлежности, включително паспорта и парите, бяха в палатката към която дори нямах и видимост и се качих да проверя дали всичко си е на мястото. Там, до нея, заварих пет момчета. Бяха седнали на полянката до палатката и направиха знак да седна до тях. Запознахме се, всички бяха от щата Пенджаб на около 200 км на юг от тук, и бяха дошли за 2 – 3 дена на почивка. Искаха да знаят малко повече за мен и аз им разказах за България, после за приключенията ми в Непал и за оцеляването ми при силното земетресение което дори те бяха усетили преди около месец. Бяха доста впечатлени и поискаха да разменим контакти. Аз също исках, момчетата изглеждаха доста свестни, дадох им фейсбука си и им казах, че като се добера до Интернет непременно ще направим връзка там, а те от своя страна ме поканиха да им гостувам ако имам път към тях. На изпроводяк си направихме и някое друго селфи и момчетата заминаха. Тогава и през ум не ми е минавало че ще се видим отново. Да не говорим, че тази среща и запознанството ми с тях, всъщност се оказа ключова за по нататъшното ми приключение в Индия. Срещата, която се случи в този ден до палатката, дори стои в основата за повторното ми посещение в Индия! Не е ли изумителен начина по който твори Живота? На пръв поглед се случва нещо което изглежда незначително и случайно, а всъщност оказва огромно влияние по пътя по-натам. Харесвам израза “На този Свят няма нищо случайно”!

Част 4

 Част 1  Част 2   Част 5  Част 6  Част 7  Част 8

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *