ДЪРВОТО БОДХИ

С такава приятна компания пътуването до Гая мина неусетно. Сметнах, че не са ми нужни повече от няколко дена да разгледам мястото, затова още с пристигането на гарата си взех и билет за Агра след два дена – не можех да пропусна прословутия Тадж Махал. Пътуването щеше да е над 12 часа, затова се оръсих малко повече и си взех място във влака за по-висок клас.

От гарата в Гая трябваше да се придвижа до Бодх Гая където бе и самото свещено дърво. Разстоянието бе около 15 км и се огледах за Тук-Тук. Качих се при първия който видях и потеглихме. Някъде по средата на пътуването шофьорът се обърна и ме попита дали имам нещо против да спре на една чешма за да пие вода. Кимнах положително и докато го чаках да се освежи, до рикшата спря едно момче със скутер. Попита ме дали отивам в Бодх Гая и дали имам място където да отседна. Казах му, че мислех да търся на място, и той предложи да разгледам новопостроения хотел на негов приятел – бил доста близо до храмът в който е и дървото Бодхи. Съгласих се, и казах на шофьора да кара след него.

реклама



Хотелчето беше нормално, стаята бе прилична и платих за две нощувки. Благодарих на момчето със скутера и той замина. Часът минаваше четири следобед и влязох да си взема душ, после излязох да се поразходя, да хапна и да разгледам градчето. Бях толкова гладен че прекалих с храната. Ама пък и тя бе токова вкусна, че не успях да спра навреме и преядох. Тръгнах да се разхождам за да ми поолекне. Навсякъде имаше много хора, чуваше се силна музика, както и глас от мегафон който говореше нещо на хинди. От ляво и от дясно бяха вдигнати храмове от различни националности – кой от кой по-красив. Тъкмо се бях загледал в една сергия със сувенири когато някой ме докосна по рамото и аз се обърнах да видя кой е. Беше Сибу – момчето със скутера. Предложи да се поразходим малко заедно и да поговорим. Той бе едва на 23 години, като 14 от тях бе изкарал като будистки монах. Родителите му го дали в манастир още докато бил невръстно хлапе. Когато станал на 22 обаче решил, че иска да отдаде живота си на другите вместо да се фокусира в работата по личното си осъзнаване, и напуснал манастира. След това той и още един човек, наели малко помещение в едно бедно отдалечено село и се заели да обучават местните деца които растели неграмотни, поради невъзможността родителите им да ги пратят на училище. Определено Сибу бе едно изключително момче, и аз много се радвах, че Живота бе пресякъл пътищата ни.

Попитах го дали през цялата година има толкова много хора в градчето, а той се засмя и каза, че цялата тълпа е заради празника. Попитах какъв празник, а той ме погледна учудено и каза:

– Нима не си дошъл специално днес заради празника?

Обясних му, че се движа абсолютно без график и, че даже трябваше да съм тук по-рано, но се позабавих малко във някакъв град Варанаси който се оказа свещената столица на Индия.

– А защо си дошъл тук? – попита той.

– Защото усещам Буда като приятел с който винаги мога да поговоря когато затворя очи. Вече бях на родното му място в Непал, а сега искам да видя и дървото под което е получил Просветление – отговорих.

Сибу се засмя и каза:

– Е, това означава, че твоят “приятел” Буда те е поканил на Рожден Ден без да знаеш, защото днес е деня в който се е родил, както и деня в който е получил Просветление!

Това наистина много ме зарадва. През цялото време до сега винаги съм си говорил мислено с Буда за какви ли не неща – понякога сериозни, понякога тъжни а често и много смешни, но никога не съм получавал обратна връзка от него. Въпреки всичко винаги съм бил сигурен че комуникирам точно с него и сега за пръв път сякаш получавах сигнал. По всичко изглеждаше, че наистина ме бе поканил на тържество и изгарях от щастие.

Сибу предложи да влезем в храма с дървото Бодхи. Мислех да изкарам утрешния ден там, но сега вече обстоятелствата бяха други и тръгнахме към входа. Той се познаваше с хората от пропуска и веднага минахме без да се бавим. Слънцето тъкмо се скриваше и бе започнало да се здрачава. Целият комплекс бе украсен с безброй светлини и с настъпването на мрака те започнаха да се открояват все повече и повече. Сибу бе доста добре запознат със комплекса и ми разказваше надълго и нашироко за всяко място в което пристъпвахме. Усещах се толкова щастлив за това което преживявам в момента и мислено изпратих дълбоки благодарности на Буда за тази невероятна изненада и му отпратих поздравления за големия празник.

реклама



Стигнахме до дървото Бодхи. На повече от 2600 години, и все още живо, то изглеждаше здраво и свежо като някой от клоните бяха подпрени със специални подпори. В огромната му корона дори кипеше живот и се надпяваха птици и се гонеха катерички. Беше заградено със преграда до която медитираха поклонници. Най ниските клони бяха метри над главите ни и аз споделих разочарованието си със Сибу, че имах мечта да отнеса листо от дървото – желание което явно нямаше да се осъществи. Той каза, че единствения вариант бе да изчакам някое листо да падне сам
о̀ и да имам късмета да го хвана преди останалите хора. Звучеше ми трудна мисия и просто приех, че няма да стане.

Беше започнало да се здрачава и целия комплекс засия от многобройните лампички. Беше изключително красиво и не ми се тръгваше, но Сибу настоя и каза, че след малко ще затворят за посетители, а и на следващия ден пак можех да дойда.

Докато вървяхме към хотела той ме попита дали искам утре да отида с него до училището което бяха направили с приятеля му и да се запозная с децата. Каза, че те ще бъдат много щастливи да се запознаят с чужденец и много ще се радват ако им поговоря малко за родината си. Без да мисля приех предложението му – та то звучеше толкова вълнуващо! Той се усмихна и каза, че ще ме чака сутринта в осем пред хотела, след което се разделихме.

ДЕЦАТА

Сибу беше подранил с около десет минути, също както и аз, та в осем сутринта вече се бяхме метнали на скутера и се носехме по прашните улици на Индия. Излязохме от градчето и поехме някъде по черните пътища. След около тридесет минути най-накрая пристигнахме. Сградата беше съвсем малка и още отвън се чуваше детския глъч. Влязохме в една голяма стая разделена на две чрез завеса. От едната страна бяха съвсем малки деца, а от другата по-големите. Още като ме видяха настъпи пълно мълчание, след което Сибу ме представи на колегата си и на децата. По-големите веднага ме извикаха да седна при тях. В училището липсваха чинове и столове, всъщност нямаше никакви мебели и всички стояха седнали на земята. Бяха им купили униформи, та децата изглеждаха доста спретнати. По стените имаше закачени обучителни табла с азбуката на английски и хинди, както и разни картинки на растения и животни и кратки обяснения под тях на английски. Обучаваха ги да четат и пишат, преподаваха им математика, география, история.

реклама



Децата направиха място да седна и веднага ме обградиха. Бяха толкова щастливи! Всички искаха да ме гушнат, да ме пипнат да ми кажат нещо. Едно по-голямо момче говореше най-добре английски от всички, и веднага го назначих за преводач. Очевидно и другите деца разбираха малко, затова говорех бавно и повтарях за да няма неразбрали. Децата ме разпитваха за живота ми, за родината ми, както и за местата където съм бил. Разговаряхме дълго и аз се притесних, че преча на учебния им план. Повиках Сибу, но той каза, че учебен план няма и, че днес е повече от специален ден за тях и те със сигурност ще запомнят всичко което им кажа. И така влязох в ролята на учител и говорих за климата на България, за релефа за икономиката, после рисувахме заедно и накрая те ме научиха на една песен и я изпяхме няколко пъти. Постоянно си раздавахме усмивки и те започнаха да ме чувстват още по-близък. Едно от тях отиде при Сибу и го попита нещо, след което Сибу ми каза, че децата искат да ме заведат на едно много специално място. Излязохме навън и започнахме да се движим през селцето им. Подминахме го и продължихме през полето, като две деца държаха дланите ми, а няколко други се бяха хванали за ръцете ми.

Заведоха ме до едно огромно вековно дърво. Казаха ми, че за тяхното село това дърво е свещено, и че често идват тук за преклонение. Сетих се за филма Аватар. Там местните същества също си имаха свещено дърво чрез което се свързваха с Източника на Живота.

Изкарахме около час под дървото – говорихме, снимахме се, пяхме и накрая седнахме да се помолим. Беше незабравимо! На връщане някои от децата искаха да ми покажат домовете си. Влязохме в къща която всичко на всичко имаше само една стая. В нея членовете на семейството – родителите му, братчето му и баба му правят всичко: готвят, спят, почиват си. Нямаше легла и детето каза че спят на пода. Вода пълнеха от единствената чешма в селцето. За пръв път виждах такава бедност, но децата разказваха за домовете си и начина си на живот с блясък в очите и с широка усмивка. Определено не чувстваха притеснение, за това набързо мислите ми за съжаление не намериха почва и се изпариха. Да, определено има много какво да научим от Индия.

Върнахме се в училището и влязох в стаичката на Сибу и колегата му. Училището се издържаше главно от дарения и исках да помогна с нещо макар и малко. Беше май месец и температурите денем достигаха 45 градуса. Сибу сподели, че имат нужда от вентилатор и аз поех инициативата да закупя един. Също така обещах на децата да им купя футболна топка и още с връщането ни обратно в Бодх Гая отидохме на пазара и купихме нещата. Поддържам връзка със тях и ако някой от вас има възможност и желание да направи дарение за това малко училище и тази прекрасна кауза, то нека ми прати и-мейл за да му предоставя данните. Те много ще се зарадват!

реклама



Остатъка от деня изкарах по храмовете. Мястото, в което бе разположен Бодх Гая, е свещено, и всички страни в които будизма има силно влияние бяха вдигнали светилище в знак на почит. Посетих будистки храм построен от Япония и Китай, от Тайланд и Виетнам, както и от Непал и Шри Ланка, след което отново се завърнах в Махабодхи – храмът в който е дърво на Буда. Останах там до свечеряване – разхождах се, медитирах, стоях и наблюдавах поклонниците.

Със Сибу

Някъде към девет вечерта, вече прибрал се в хотела, някой почука на вратата на стаята ми. Тъкмо си приготвях багажа защото сутринта в пет имах уговорена среща с един шофьор на Тук-Тук който да ме закара на гарата. Отворих и видях насреща Сибу. Поканих го да влезе, той пристъпи и седна на леглото. Каза, че имал подарък за мен и започна да бърка в пазвата си. От там изкара три изсушени листа и ми ги подаде. Бяха от дървото Бодхи. Монасите събирали листата паднали през нощта и ги съхранявали. Той бе отишъл вечерта и ги бе помолил да му дадат едно, а те му бяха дали три. Не знаех какво да кажа в този момент… Прегърнах го силно и му благодарих от цялото си сърце, а той се усмихна и каза, че ние вече сме братя и, че такива постъпки са нормални за такива като нас. След това се сбогувахме и излезе. След тази среща и този най-скъп подарък за мен едва успях да заспя и дълго се въртях в леглото замислен над невероятното двудневно преживяване за което отново главната заслуга имаше негово величество Живота.

 Част 3

 Част 1   Част 4  Част 5  Част 6  Част 7  Част 8

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *