ПРЕСИЧАНЕ ГРАНИЦАТА НА НЕПАЛ С ИНДИЯ

Границата с Индия трябваше да пресека в Сунали – населено място на около 30км от Лумбини, и аз още в седем сутринта стоях на импровизираната спирка и очаквах автобуса, който щеше да ме закара до там. Той дойде с петнадесетина минути закъснение, метнах раницата на тавана и се намърдах в автобуса. Все още имаше свободни места и успях да седна, но само десет минути по-късно автобуса се пръскаше по шевовете от народ, и въпреки това не спираха да се качват още и още хора. Не знаех къде съм когато на една поредна спирка един човек отвън ме попита дали съм за Сунали. Отвърнах му положително и той каза, че трябва да слизам. Попитах един човек от автобуса за всеки случей, и той потвърди. Докато слизах, първия вече бе свалил раницата ми от тавана на автобуса и прилежно я бе настанил в една велосипедна рикша –  явно предвид това, че бях единствения чужденец в автобуса бе лесно да се досети кой ми е багажа. После мъжът обясни, че до самата граница има около 7км и, че той на драго сърце ще ме закара до там. След като спазарихме и цената не ни оставаше нищо друго освен да потеглим.

реклама

И ето, че лека-полека Индия наближаваше с всяка капка пот по челото на моя рикша шофьор, а аз сияех от вълнение и щастие зад него. По едно време той отби в ляво (в Непал, както и в Индия движението е от лявата страна) и каза, че ако все още имам непалски рупии то сега е момента да ги заменя за индийски. Платих му и обмених останалите.

С приближаването на границата пътят ставаше все по-тесен а наоколо все по-населено и гъмжащо от хора. В един момент той спря и каза, че има още няколкостотин метра които трябва да измина пеш. Благодарих и тръгнах. От ляво и от дясно имаше безброй сергии на които хората продаваха всичко за което можете са се досетите и имах чувството, че съм на пазар, а не на граничен пункт. По едно време видях нещо като арка на която пишеше “Добре дошли в Индия” и така се бях забързал да мина под нея, че чак не забелязах непалските граничните полицаи които тръгнаха да ме гонят. След като се увериха, че всичко с документите ми е наред ме пуснаха да продължа, като ми казаха, че стотина метра след границата трябва да отида и при индийските им колеги за да ми бият печат за влизане.

Пресякох границата и започнах да се оглеждам за полицаите но тях никъде ги нямаше. Наложи се да попитам хората за да ги намеря. Граничния пункт бе сред магазинчетата и сергиите и не се забелязваше лесно с просто око.

След проверката трябваше да си намеря автобус за най-близкия по голям град – Горакпур, и от там да се кача на друг за Варанаси. Това бе част от грандиозния план да стигна до Бодх Гая и да видя дървото под което Буда бе получил Просветление.

Докато търсех автогарата започнах да забелязвам някои съществени разлики между Индия и Непал. Тук бе доста по-населено, много по-мръсно и прашно. Още докато бях в Непал бях срещнал няколко туристи които идваха от Индия и всички те ми бяха казали, че да останеш повече от десет дена тук било невъзможно. Мизерията, жегата и мириса на урина по улиците правели престоя в Индия доста труден. За съжаление с такава нагласа влязох в тази страна и разбира се само това забелязвах. Докато се возех в автобуса за Горакпур видях поне десет уриниращи на улицата мъже, двама други пък които бяха влезли до кръста в един помиен канал, над двадесет просяка както и безброй бездомни, сред които и деца. Трафикът по улиците бе нещо невиждано и нечувано от мен до сега. Звукът от клаксоните не секваше и за секунда, а по улиците – коли, мотори, велосипеди, рикши, хора и животни – всички правеха каквото си искат.

Автобуса спря на нещо като автогара и аз започнах да търся друг за Варанаси. Такъв нямаше, и хората ми казаха, че автобуса, който търся, тръгвал от друга автогара. Запътих се към нея и тъкмо бях убеден, че съм се изгубил, когато две момчета ме настигнаха и ме заговориха. Бяха студенти в градчето и бяха тръгнали да се прибират по домовете си. Стана ясно дори, че автобуса който хващали отивал до Варанаси и първите два часа сме щели да се возим заедно. Моят пътеводител отново се бе намесил точно навреме и аз с най-голяма радост отговарях на вълната от въпроси които идваха от неговите двама пратеници.

Стигнахме до автогарата след доста ходене и си дадох сметка, че без тях щеше да е много трудно да я намеря. Качихме се в един разнебитен автобус и тръгнахме. Нямах представа след колко часа щях да стигна до Варанаси, само знаех, че е след много. Отново бях единствения чужденец в рейса, говорех на висок тон с възбуда и освен двамата ми спътника, разговора следяха почти всички в автобуса, дори забелязах, че и шофьора ме наблюдава с интерес в огледалото.

Не след дълго стана време и момчетата да слизат, благодарих им още веднъж и продължих пътуването си сам. Всеки път когато автобуса спираше някъде, освен нови пътници в него се качваха и разни продавачи на храна. Продаваха всевъзможни неща – от нарязани и подсолени краставици, ядки, до цели порции храна. Беше  доста удобно, за мен всичко бе ново, та не спрях да се тъпча почти през цялото пътуване. А то се оказа много продължително. Минаваше полунощ като престигнахме Варанаси, едва стоях на седалката, всичко бе започнало да ме боли. Не знаех нищо за града, дори нямах спомен и да съм чувал някога за него, нямах намерение да оставам тук, и идеята ми бе да си намеря подслон за през нощта и на следващия ден да продължа пътуването си до Бодх Гая.  

реклама

На автогарата обаче ме заговори един таксиметров шофьор. Няколко пъти ме накара да повторя, че нямам намерение да остана във Варанаси, и след като се убеди че чува правилно ми проведе 15 минутна презентация на града. Оказа се, че предвид древността му тук имаше множеството храмове. Свещената река Ганг минаваше тук, та Варанаси всъщност бе една много сериозна туристическа дестинация, която според него не бе редно просто да подмина ей така. Явно шофьора бе поредния пратеник от негово величество Пътеводителя Живот, та се метнах на моторната му рикша и казах да ме закара в някоя евтина къща за гости. Наложи се да събудим домакина на къщата предвид късния час, но това не му попречи да ме посрещне с широка усмивка. Стаята бе доста мизерна, но на мен това не ми пречеше и грам. Бях толкова изморен от над дванадесет часовото лашкане в автобуса, че заспах в мига в който допрях главата си до възглавницата.

ВАРАНАСИ

Беше толкова топло през нощта, че спах на вентилатор през цялото време. Имайки предвид и това, че ако си бях легнал на пода щеше да ми е доста по-удобно, се събудих леко поскърцващ.

Не знаех къде се намирам и проверих по GPS. Оказа се че реката Ганг е точно зад ъгъла. Реших, че това ще е първото нещо което ще видя след закуска. На покрива на сградата имаше нещо като ресторант и се качих да си поръчам нещо за ядене. Шефът на къщата за гости се оказа много точен човек и накратко ме светна за какво става въпрос тук, а после проверих и в Интернет. Ето малко повече подробности.

Градът бе един от най древните в страната и предвид броя на храмовете бе считан за религиозната столица на Индия. Мнозина индийски духовни водачи, философи, поети, писатели, музиканти са живели тук, включително Буда, Шанкара и Кабир. Буда е произнесъл първата си проповед близо до древен Каши(старото име на града), а Тулсидас написва във Варанаси своята версия на Рамаяна Рамачаритаманас.

Закусих и се запътих към реката. Минах през тесни мръсни улички като лабиринт, погледнах през отворените врати на някой от къщичките и видях бедността съчетана с щастливи детски очи. Миризмата на урина бе смесена с тази от съхнещите кравешки изпражнения които бяха оформени като фаянсови плочки и бяха прилежно залепени по стените на къщите им. По късно, изсъхнали, щяха да бъдат използвани като гориво за готварските им печки.

Стигнах до Ганг и видях огромната река, мътна и мръсна, на брега на която един до друг бяха наредени горящите мъртви тела, търсещите спасение от горещините бездомни крави, и безброй поклонници които  загребваха и пиеха вода от шепите си.

Усещах надигащия се в мен конфликт, ума ми бучеше все по-силно и силно, давайки мнение на всичко което не му харесва. Седнах на стъпалата до мен и притворих очи. Дадох си сметка, че ако продължавам така да се съпротивлявам на всичко което виждам няма да стигна до никъде. От както бях пресякъл границата усещах страшен дискомфорт тук, и това не можеше да продължава така. Имах два варианта: или напусках държавата много скоро, или трябваше да променя начина по който реагирам на случващото се тук. Вариантът да остана, въпреки вътрешната ми съпротива, бе немислим.

Ако се приберях щеше да е ненаучен урок – нищо лошо в това, Живота щеше да ми даде още безброй възможности, но знаех, че мога да се справя още сега. Беше толкова лесно – единственото което трябваше да направя е да я приема. Да приема Индия такава каквато е. Тя е късче от Планетата, част от Творението и отказвайки да я допусна в съзнанието си, всъщност бе равносилно да не харесвам напълно Твореца. Да не харесвам самия Живот! Това бе  абсурдно – та аз съм влюбен в Него! И както когато сме влюбени в някой харесваме цялото му същество, така би трябвало и да е за Живота като цяло. И макар Индия на пръв поглед да приличаше на чифт смърдящи крака, това бяха Неговите крака, бяха краката на Този, на който дължа цялото си съществуване. Отворих очи, станах и тръгнах. От този момент нататък всичко придоби съвсем ново измерение.

реклама

Слънцето се вдигаше бавно и стремително нагоре и заедно с него и температурата на въздуха. Разходих се малко из града но в крайна сметка жегата започна да ме удря и се прибрах малко след 12 на обяд. Привечер направих още една разходка покрай Ганг и после отново се върнах по централните улици. От ляво и от дясно на пътя продаваха храна която готвеха на място и аз исках да опитам от всичко. Тези хора бяха “изобретили” подправките и определено знаеха как да боравят с тях. Макар и доста пикантно, всичко беше изключително вкусно.

На следващия ден реших, че ще пътувам за Бодх Гая. Разстоянието беше огромно и държах да продължа пътешествието с влак. След закуската си приготвих раницата и отидох да си оставя ключа. Там обаче домакинът ми обясни как стоят нещата с железопътния транспорт. Имаше над шест вида класи- от без седалки във фургон натъпкани като животни до легло с климатик.  Каза, че за днес било невъзможно да се сдобия с някакъв по различен билет от първия споменат и, че ако почакам още един ден, той щял да уреди нещата. В офиса бе и един господин с мустак който пък излезе с оферта да ме разкарва цял ден по храмовете с една рикша-мотор (по известни като “Тук-Тук”) за не чак толкова много пари и аз веднага се навих. Оставих раницата и се метнах при него.

Изкарах един много забележителен ден. Предвид това, че Варанаси е най старият оцелял град в Света, имаше доста какво да се види. Мустакатия шофьор не спря да ме пренася от храм на храм почти през целия ден, като беше така добър и да ми разказва по малко за всеки от тях. Спираше насред улицата за да сляза и изчезваше ей така, без да се разберем нито за час нито за време, и някак си винаги когато излизах от храма се появяваше пак там, спираше да се кача и продължавахме към следващия. Посетих светилища на лорд Шива, на Буда, на Кришна, на Ганеша, един в който сякаш на почит бяха маймуните, един в който имаше нещо като куклено шоу. Във всеки от тях си оставях предварително обувките на входа и влизах бос. Така бе прието. Във всеки един от тях цареше тишина и спокойствие, и молещите се хора падаха на колене пред Божественото. Хората бяха наистина религиозни, и тук използвам думата религиозни като имам предвид вярващи. В очите им можех да видя с каква огромна степен тези хора вярват в една по-висша сила. И именно силната им вяра бе корена на това как индийците изживяваха Живота. Най големия парадокс с който се сблъска ума ми бе как бе възможно в една такава бедност да процъфтява щастието и радостта. Сякаш напук на глада и мизерията тези хора не спираха да се усмихват и да сияят от щастие. И усмивките им не бяха престорени като тези на продавачките в МОЛ-овете при нас. Не. Тези на индийците бяха истински. Сякаш тези хора пребиваваха в един по-различен свят, свят в който физическата материята не бе толкова важна, свят който не бе запълнен с преследването на мечти, а по скоро с пребиваването и изживяването на момента. В Живота единственото сигурно нещо е Промяната, и индийците бяха сигурни, че дори и ако не в този живот, то в следващия няма да е същото, а и това им състояние е нищо повече от една опитност на духа им.

реклама

Към края на голямата ни разходка моят човек ме закара да видя и как се правят шаловете от кашмир. Вкараха ме направо в производството да разгледам и да поговоря със работниците. Някой от влакната с които работеха бяха по тънки и от косъм. После ми предложиха чай и разгледах част от готовата продукция – много бяха хубави, но и цената им си я биваше. Пътувам с доста тънък бюджет и колкото по-малко харча толкова повече щях да съм в самото приключение, затова рядко си позволявам да  купувам нещо ей така, та си тръгнах с празни ръце. Вечерта изпратих залеза на брега на Ганг, беше и пълнолуние и се получиха уникални снимки.

Влакът за Гая на другия ден тръгваше някъде към десет сутринта и аз още в осем бях готов със закуската, и тъкмо се чудех, как ще се придвижа до отдалечената гара, като видях вчерашния шофьор да паркира. С поглед се разбрахме, че ще ме закара и даже подраних за влака. Имах билет за някаква средна класа в която във вагона не се допускаха повече хора от броя на седалките плюс рафтовете за багаж на които необезпокоявани си лежаха по двама човека от всяка страна. Навън бе толкова горещо, че бе по-добре да пътуваме на затворен прозорец – в противен случай горещия въздух отвън направо ни изгаряше. По едно време хората в купето ме заговориха – искаха да знаят кой съм, от къде съм и разни такива неща. Гледаха ме с интерес и ми се усмихваха, прегръщаха ме, държаха ме за ръцете. Малко по-късно дори човекът до мен извади слушалката от ухото ми и си я постави в неговото, след което, поклащайки главата си както само хората в Индия могат, каза: “ Я да чуя какво слушаш, мистър”  За модерния ни западен свят това бе почти скандално, бе “нарушаване на личното пространство, или какво ли още не, но тук всички се държаха сякаш са едно цяло. Ставах все по-чувствителен за вибрацията на тази древна страна и колкото повече я усещах, толкова повече потъвах в топлината и добронамереността ѝ.

 Част 2

  Част 3  Част 4  Част 5  Част 6  Част 7  Част 8

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *