ПОКАРА

Този път си бях взел билет за по-луксозен автобус. Седалките бяха далеч по-удобни, в автобуса не се допускаха повече пътници от боря на местата, дори имаше и климатик. Предвид планинския релеф на цялата държава когато и да погледнех през прозореца оставах без мисли. Музиката от телефона ми още повече нагнетяваше вибрацията ми, та пристигнах в Покара в изключително добро настроение. Пет минути по-късно вече се возех на един мотор из града. От къде се взе моториста ли? Ами чакаше ме на автогарата и със слизането ме викна да поговорим. Каза ми, че имал семейно хотелче, цената беше добра така че защо трябваше да ходя и да търся сам.

Хотелът наистина беше много хубав, имаха дори и куче което обича да го мачкаш – веднага се запознах и с него. Остатъка от деня изкарах в опознаване на града, кръстосвайки главните улици, и уж нямаше да се движа много, а се прибрах по тъмно.

ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО

Следващия ден, 25.04.2015 ще помня най-вероятно цял живот. Няма да го помня само аз, ще го помним всички които бяхме в Непал тогава. Всички ние имаме своята история за този паметен ден, и за голямо съжаление за над 10 000 от нас този ден ще бъде запомнен като последния им такъв на Земята. Ето я и моята история за него.

Още от сутринта стана ясно че времето няма да е от най-приятните. Беше първия ден в който реших, че ще дам почивка на болния си крак и това с облаците навън не ме притесняваше кой знае колко. Само прескочих до съседната улица да си взема нещо за закуска и се върнах обратно в стаята. Малко преди обед бях седнал на леглото, когато чух силен звук от прозореца и само две секунди по-късно усетих, че цялото ми тяло заедно с всичко в стаята се движи напред и назад. Беше земетресение. Да, беше земетресение, беше доста силно, и вече 10 секунди не спираше да тресе. Погледнах през прозореца и видях как короните на дърветата се движеха сякаш някакъв великан бе хванал стъблата им и ги друсаше колкото сила има. Видях как всички птици с крясъци се отправяха към единственото сигурно място тогава – във въздуха. Имаше и други крясъци – много по-зловещи, крясъци които ме караха да настръхвам от ужас защото ми бяха добре познати. Крещяха изплашени хора. Вече беше минала половин минута и земетресението не спираше, дори и не намаляше. Стените в хотела се огъваха и пукаха и в този момент си дадох сметка, че може би сградата ще рухне. Все пак обаче в мен бе останала вяра, че това няма да се случи. Започнах да се моля земетресението да спре. Цялото ми съзнание бе насочено в тази молитва, дори в един момент чувах как се моля на глас: – Моля те спри, Моля те спри… Земетресението спря на петдесет и осмата секунда и едва тогава дойде и първата мисъл да напусна помещението.

реклама

Хотелът имаше двор с няколко маси и там заварих по-голямата част от всички които го пребивавахме. Стояхме седнали с безброй мисли в главите ни, но единственото което излизаше през устата ни бяха думите “доста силно земетресение”.

Все още имаше Интернет и аз се опитвах да разбера къде бе епицентъра и каква бе мощността. Влязох във Фейсбук и успях да напиша пост на стената си, че съм добре. Последва второ земетресение, отново доста силно, но не чак толкова продължително. Спряха тока и Интернет-а. Реших, че на- сигурното място е някъде далеч от сгради, затова тръгнах към езерото. По пътят видях, че всички хора бяха излезли по улиците и не смееха да се приберат по къщите си. Имаше  един рухнал строеж, но други съборени постройки не видях. Покара видимо бе преминала земетресението без много щети и жертви, и се надявах това да е така и навсякъде. За съжаление обаче истината бе друга.

Епицентъра на земетресението бе някъде между Катманду и Покара. Дори Покара бе по-близо от Катманду. Но земните пластове явно са така устроени, че при нас щети кой знае колко нямаше, но в Катманду картината бе различна. Смъртта там бе застигнала хиляди хора, много сгради бяха разрушени включително и паметници на културата. Градът бе блокиран и тънеше в печал.

Ето на това му се вика да се отървеш на косъм. Ако бях останал един ден повече, всичко щеше да е съвсем различно. Но аз бях напуснал Катманду предния ден заради пустия ми крак който отказваше да се оправи. Пустия ми крак който може би бе спасил живота ми!

Прибрах се в хотела привечер и се присъединих към всички които бяха на двора. През целия ден земята бе продължила да се поклаща понякога по-силно, понякога по-слабо и хората коментираха, че ще останат да спях навън. Аз обаче се прибрах в стаята си и си легнах. Ток все още нямаше, бе тъмно и зловещо и се повъртях доста в леглото. Унасях се и се будех от собствения си пулс който поклащаше леко тялото ми, а аз си мислех, че е поредното земетресение.

На следващия ден реших да отида и да посетя местния музей. Докато се придвижвах до там пеша със слушалките в ушите бях застигнат от едно момче което ме задърпа за рамото. Спрях се и се обърнах. Докато момчето произнасяше думата “земетресение”, усетих как цялата земя под мен се движи. Жиците се поклащаха застрашително и аз се отдръпнах на по-сигурно място. Земетресението спря и все пак реших да продължа.

Музеят се оказа доста впечатляващ. В него имаше различни национални облекла от миналото в зависимост от района в който са живели, с история за бит и култура. Също така имаше и множество глинени и метални съдове, и разни прибори на труда. По-натам бяха направили и макет на снежния човек Йети и аз веднага щракнах едно селфи с него. Намерих и табло на което с пощенски марки бяха отбелязани всички експедиции до връх Еверест. Бързо намерих и тази от 31.05.1984 отбелязваща българската експедиция с Проданов.

Интересен бе и надписа който предупреждаваше за наближаващо земетресение. На него ясно пишеше, че последните изследвания показват, че на всеки 70 години на територията на Непал се случва по едно голямо земетресение и, че точно сега трябва да сме готови за поредното… Е, то вече се случи. Вчера.

От брега на езерото се виждаше някаква ступа в далечината на хълма. Попитах местните какво е това и те казаха че това е “Шанти Погода” или “Храм на Мира” и, че до там се стига за 2 – 3 часа ходене. Звучеше ми като план за следващия ден.

Ходенето наистина не бе малко, а и температурата се покачваше със всеки изминал ден, та се поозорих докато стигна. Малко преди пладне бях вече там. С влизането разбрах, че в Света има общо осем Будистки Храма на Мира и два от тях са в Непал – този, и още един в Лумбини. Храмът бе построен на върха Ананда и гледката от там бе зашеметяваща. На ступата трябваше да се пази тишина и дори имаше назначена жена която да прави забележка на всеки който говори. Забележката включваше два компонента: слагане на показалеца пред устата и после издаване на звука “Ш-Ш-Ш-Ш-Ш!!! “ Много смешно. Как ли обясняваше професията си тази жена като я попитат какво работи?

Неусетно бе минала една седмица в Покара, кракът ми започна да се оправя много бързо след земетресението (доста случайно) и аз усетих, че е време да напусна града, дори и държавата. Имаше още едно място в Непал което много държах да посетя преди да отида в Индия. Мястото бе много специално защото там преди почти 2600 години се бе родил Буда. Казва се Лумбини, намира се на границата на Непал с Индия и за да стигна до там трябваше да пропътувам цял един ден с автобус.

ЛУМБИНИ

Пътуването беше интересно. В един момент планинският релеф свърши и започнахме да се движим из равнина. Не бях виждал равни полета повече от месец и не можех да им се нарадвам. Със слизането от планината температурата се бе покачила с най-малко десет градуса. Така се зарадвах на парещото слънце, че изведнъж забравих за това, че вече едва издържах седнал на неудобната седалка в автобуса. Всичко бе започнало да ме боли и вече копнеех това пътуване да спре.

Цветът на кожата на местните също се бе променил. Бе станала много по-тъмна. Видях и по-различни облекла, по-различни къщи.

Към края на пътуването в автобуса бяхме останали едва няколко пътника, като почти през цялото пътуване аз бях единствения чужденец. Това изобщо не ме притесняваше, за толкова много време в Непал вече се бях убедил, че този народ е изключително дружелюбен.

реклама




Пристигнахме малко след 17 часа и аз слязох в малка населена местност, точно пред вратите на комплекса в който бяха и руините от родния дом на Буда. Умирах от глад и се забих в единственото заведение където се натъпках с нещо което така и не разбрах какво беше.

В селцето имаше около три-четири къщи за гости и аз си избрах една с името “Седем стъпки”. Сградата бе нова и стаята беше доста прилична. Взех си душ и си легнах рано. По някое време през нощта докато спях усетих, че някой ме докосва по гърба. Събудих се без да правя резки движения – исках да се уверя, че не сънувам. След минута вече бях сигурен, че наистина някой ме докосва по гърба. Вечерта видях един много симпатичен гущер в стаята и реших, че се е позиционирал върху мен и реших да се обърна за да се уверя. Не бе гущера, а беше пердето което се вееше почти на 90 градуса заради силния вятър отвън. Станах да затворя прозореца и видях мълниите от приближаващата буря. Много обичам да наблюдавам пролетните бури и останах да видя какво шоу ще предложи тази.

Беше си звяр. Вятъра вееше толкова силно чак си помислих че ще събори хотелчето. Мълниите падаха една след друга, а водата се лееше с литри на секунда. Голям спектакъл беше. След като отмина легнах отново и се събудих чак на сутринта.

Бурята бе направила утрото свежо и прохладно. Влязох в комплекса някъде към десет сутринта и започнах да ходя по красива цветна алея на която не и се виждаше края. Комплекса се ширеше на няколко квадратни километра и разстоянията тук бяха огромни.

Бях изключително щастлив че се намирам на родното място на Буда. През годините бях проучвал няколко религии и философски гледни точки за Живота като цяло,  и определено във вижданията на Буда усещах най-малко съпротивление, та той се бе настанил на централно място в сърцето ми.

Ето на кратко неговата история: Сидхарта Гаутама (Буда) бил роден тук някъде около 580г преди н. е. в императорско семейство и родителите му спазили заръките на тримата мъдреци, които присъствали на раждането му, а именно да предпазват подрастващия принц от болката и страданието. Така младия принц растял в пълно щастие, със задоволени нужди, дори обслужващият персонал бивал редовно подменян в случай, че някой от тях се разболеел или напредвал с възрастта. Когато станал на 29 години, той решил да излезе тайно от двореца и за първи път видял в три последователни дни един застаряващ човек, един болен, и един мъртвец. Това го разтърсило и му помогнало да осъзнае, че в живота няма нищо постоянно и че дори най-радостните преживявания и най-добрите условия един ден ще изчезнат. Вече бил женен, дори имал и дете, но това не го спряло да напусне двореца в търсене на въпроса който не излизал от ума му, а именно – Защо има страдание? Той искал да намери трайно щастие и смисъл в Живота които са неподвластни на никакви външни условия. Написал прощално писмо на съпругата си и заминал.

В следващите шест години Сидхарта Гаутама учи при най добрите учители в Индия и пробва най-различни техники за ума, дори подлага тялото си на аскетизъм и почти не умира от глад, но така и не достига до това което търси. Накрая сяда в дълбока медитация под едно дърво в днешна Бодхгая (което имах щастието да видя с очите си след като отидох в Индия) и постига състоянието на пълна реализация, наречено Просветление. То представлява трансформацията на всичко, което замъглява яснотата на ума, и пълното развитие на неговите присъщи съвършени качества.

Там, под дървото, Буда достига до Четирите Благородни Истини, които завещава на света.  От този момент нататък, в продължение на 45 години той скита и проповядва своето учение.

След като видях с очите си къде точно Буда се бе появил на този свят, реших да се поразходя из комплекса. В него има построени храмове от почти всички държави в които будизма се е настанил трайно с сърцата на хората. Атмосферата бе изключително топла и приветлива и усещах себе си вибриращ на много високи честоти. Седнах под едно дърво да медитирам. За съжаление Просветление не получих – явно имаше още път за извървяване, затова станах и се заех със следващата стъпка която Животът щеше да предложи.

Това бе и последния ми ден в Непал. Бях преминал през толкова много преживявания, че можех да се прибера в България още тогава с пълно сърце и душа от всичко което ми се случи тук. Приключенията ми в Хималаите, щурите дни с Раж в Катманду, оцеляването ми от последвалото опустошително земетресение в Покара и близката ми среща с родното място на Буда бяха наистина един огромен дар от Живота! Той обаче ми подсказваше, че все още не ми е дошло времето за прибиране. Усещах го с цялото си същество. Моят пътеводител явно имаше още какво да предложи, и щом той бе преценил така, за мен оставаше единствено да му се доверя както винаги до сега.

Индия, ето ме, идвам!

Част 1  Част 2  Част 3

Ако пътеписите Ви допадат, може да следвате страницата на блога във Фейсбук от ТУК

Епизод 4: Индия

Снимките от Непал може да разгледате в Галерията или като кликнете ТУК

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *