ПЛАНИНАТА ПОКАЗВА ИСТИНСКАТА СИ СЪЩНОСТ

С китаеца се събудихме рано сутринта, отплатихме се с каквото можахме на нашите домакини, благодарихме за последен път и потеглихме. Трябваше да стигнем Дуарели – малко селце в което има храна и подслон за такива като нас. Движехме се в изключително красива долина, пътят напред бе равен и огромната река до нас озвучаваше прохладния въздух. По обед обаче пътят продължи рязко нагоре и китаеца и аз изведнъж спряхме да си говорим – бяхме твърде заети да дишаме тежко. Изкачването сякаш нямаше край и 12 килограмовата ми раница сякаш ставаше все по-тежка и тежка. Седнахме да починем за малко. После пак продължихме, и само след 15 минути аз отново имах нужда да почина. На третия път нямах контрол над краката си. Най-вероятно причината бе, че цяла зима вместо да тренирам тялото си за Хималаите, аз изкарах в легнал-седнало положение с множество книги прекъсван единствено от вкусните гозби на мама. Сега обаче положението беше напечено – краката ми отказваха да ходят.

Китаеца предложи да си сменим раниците. Момчето беше само за няколко дена и бързаше да се върне в Катманду, затова и раницата му бе само 3 – 4 килограма. Продължихме нагоре с доста бавно темпо и в главата ми нахлуха куп негативни мисли които едва успявах да игнорирам. Уей каза, че това е нормално предвид неподготвеното ми тяло и, че ден след ден ще започна да се адаптирам стига да не се откажа. С големи мъки пристигнахме в Дуарели някъде към 14:30. Имаше общо три къщи за гости и ние веднага се намърдахме в най-близката. Времето бе ясно и слънцето ярко светеше на небето, та седнахме на маса отвън. Докато хапвахме и отмаряхме, го попитах през цялото това време докато пътува дали е имал и неприятни моменти и как се справя с тях. Той каза, че неприятни моменти е имал и със сигурност ще има още за в бъдеще, но както всяко нещо и те отминават, като тайната му е, че не им обръща кой знае колко внимание и остава фокусиран върху положителното което следва.

Уей продължаваше прехода си след почивката, а мен посъветва да остана за да възстановя силите си и на следващия ден сутринта да продължа напред. Стана ми неприятно, че се разделяхме, но така и беше редно. Не исках да го бавя, а и в крайна сметка усещах прехода като нещо индивидуално, като битка в която трябваше да участвам единствено аз. Прегърнахме се за сбогом и той пое по пътя. Изпитвах дълбока благодарност за това, че Животът ме бе срещнал с тази личност, той щеше да се превърне в мое вдъхновение от което да черпя сили всеки път когато усетя слабост.

Взех си душ с ледена вода – само такава имаше, и цялото време до вечерта изкарах в леглото. За вечеря се надигнах и отидох до трапезарията. Къщата се стопанисваше от семейство с една дъщеря на около 18 години – много усмихнато и приветливо момиче. Докато вечерях токът внезапно спря и това ни накара да се разприказваме в мрака. Не помня за какво, явно не е било нещо съществено, но започна такъв масов смях, че по едно време чак се разкашляхме всички. Токът така и не дойде, та още в 8:30 вече бях в леглото готов за “другото измерение”.

Реклама


На следващата сутрин се чувствах далеч по добре, а и момичето каза, че до обед е само спускане, та реших че съм готов и потеглих. Не че да се движиш надолу е лесна работа, но поне раницата не се усеща толкова много. След забележителни гледки на красиви висини и долини целите разцъфтели заради пролетта, някъде по обед стигнах до Киндза. Трябваше да пресека мост и да продължа нагоре до Сете, но ми бе трудно да се ориентирам кой от всичките пътища водеше до там. Огледах се за някой който мога да попитам, но такъв нямаше и реших да карам на усет.

Изгубен в дъжда 🙂

Знаех, че съм се изгубил но реших да продължа. Накрая стигнах до една схлупена къщурка (там липи не видях, иначе защо не) пред която една възрастна жена миеше дългата си коса. Тя малко се стресна като ме видя, не говореше английски и на бързо ме отпрати в обратната посока. Две минути след това заваля порой. Скрих се в една нива направена на тераса по билото. Не знам какво бе поникнало, но имаше огромни листа които свършиха някаква работа докато валеше.

В крайна сметка намерих пътя и започна качване на което не му се виждаше края. Общо трима човека срещнах в рамките на половин час и тримата казаха различно оставащо време до Сете, като отговорите им се разминаваха с часове.

Деня бързо се изтърколи и до залеза оставаха само 30-ина минути, а нямаше и помен от населено място пред мен. Вече беше почти тъмно както отвън, така и в мислите ми, когато видях селото. Влязох в първата къща а там вече пиеха чай група швейцарци с техния местен водач и две момчета шерпи, както и един японец. Швейцарците бяха окупирали една от общо двете маси за хранене и аз седнах при японеца.

Вечерта премина в интересни разговори с хората, а нощта бе първата от многото последвали в които единствената завивка бе спалния ми чувал тежащ не повече от 200 грама, та почти не мигнах от студ. После тялото се адаптира. Забелязали ли сте и вие като мен, че тялото може да се адаптира към почти всичко…

ПРЕХОДИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ

След закуската в 5:30 сутринта, към 6 вече имах пълна готовност за старт. Швейцарците, които правеха този преход за осми път казаха, че до обед изкачването продължава, но мен това изобщо не ме притесняваше. През нощта се бях вкочанясал от студ и нямах търпение да се поизпотя малко. Някъде по средата на пътя срещнах млада двойка влюбени гълъбчета от Тайван. Продължихме прехода заедно – нито те бяха чували нещо за България, нито пък аз за Тайван, та деня се изтърколи доста бързо в интересни разговори прекъсвани единствено от величествените гледки които планината щедро раздаваше. Прехода беше сериозен, трябваше да качим връх над 3000 метра н.в. и това започна да се изразява в лесна умора и недостиг на въздух. Следобед най-накрая качихме всичко което трябваше да бъде изкачено за деня, та последва сурване надолу. Все още се чувствах доста комфортно в маратонките ми за тичане с които тръгнах още в началото, а щеките които Дипак ми бе дал вече ми бяха спасили живота поне пет пъти, и все по уверено увеличавах скоростта когато ставаше въпрос за спускане. В късния следобед, точно в момента на разгорещения разговор за проблемите които Китай създават на Тайван, заваля силен дъжд. Скрихме се под една скала та не успяхме да се намокрим. Дъждът бързо спря, и само след още половин час биене на спирачки стигнахме до Джумбеси – голямо селище в красива долина.

Реклама




И този път се забихме в първата къща, но тя не ни допадна, а и селото предлагаше богат избор, та с моите тайвански приятели тръгнахме на лов за друга. Малко по към центъра на селото видяхме голяма и красива къща, влязохме на оглед и не излязохме изобщо.  Взехме си обща стая, а докато избирахме какво да вечеряме пристигнаха и швейцарците та вечерта се заформи доста интересна. 

Когато се събудих сутринта младата двойка вече я нямаше – явно бяха от ранобудните. Закусих и тръгнах. Бях пропуснал отсечката си без да искам, но пък “грешния” път ме заведе в будистки манастир. За пръв път виждах такова нещо и ми бе безкрайно интересно. Манастирът бе малък, шарен и доста приличаше на тези в родината, само дето вместо икони на различни светци тук имаше огромни статуи на Буда. В двора на манастира имаше чешма от която си напълних вода, после се повъртях малко с надеждата да видя някой и излязох.Наложи се да се върна няколко стотин метра за да вляза отново в релси. Пак предстоеше изкачване, вдишах няколко пъти дълбоко и поех нагоре. За съжаление забелязах, че все още усещам болка в левия си крак. Предния ден, малко преди да стигнем в Джумбеси, бе започнал да ме наболява глезена, като тогава си помислих, че един сън ще реши проблема. Сега обаче кракът все още ме болеше и с изкачването болката се увеличаваше като аз се опитвах да не и обръщам кой знае колко внимание, но все пак се налагаше да спирам по-често и да давам на крака си почивка. По обед стигнах малко селце от което в далечината се виждаха побелелите от сняг върхове на планината. Поръчах си чай и седнах на маса отвън да почина и да се полюбувам на гледката.

Изкачването не бе свършило и реших да не се бавя много затова изпих чая по-набързо, станах и потеглих. Пътеките ставаха все по-красиви с всеки изминал ден. Пресичах цели гори, голи поляни, преминавах над безброй реки по метални мостове и всеки път когато обърнех глава нагоре можех да видя някой далечен побелял връх. Мястото бе абсолютно недостъпно за автомобили и съответно човеци се срещаха все по-рядко. Енергията на майката Земя се усещаше тъй силно, както никога не я бях усещал до сега. Малко преди да достигна върха на билото бях застигнат от стадо мулета натоварени с бидони пълни с бензин. Знаех, че скоро ще се срещнем предвид това, че от половин час пътят бе осеян с техните изпражнения и аз съсредоточено се опитвах да не вляза в някое от тях. Наложи се да се хвана за едно дърво понеже тези създания на природата се интересуваха само от собственото си оцеляване и на няколко пъти почти не ме избутаха в пропастта. Не им се сърдех, на тяхно място най-вероятно и аз щях да мисля само за кожата си.

След още два часа катерене и кратка почивка на върха, последва спускане. Трябваше да стигна до Манидигма. Кракът ми бе започнал да ме боли зверски и това силно ме притесняваше. Изпитвах болка при всяко по-силно изкривяване на глезена, а това нямаше как да не се случва предвид терена. След повече от четири часа, силно накуцвайки, най-накрая стигнах до селото. Влязох в една от къщите и си наех стая за две нощувки. В това състояние бе немислимо да продължа на следващия ден…

ЗАКЛЕЩЕН НЯКЪДЕ ТАМ В ПЛАНИНАТА

Ахилесът на левият ми крак издаваше странен звук докато местех глезена си нагоре и надолу. Всъщност самия факт, че издаваше звук си беше достатъчно странен. При допир се усещаше, че вътре сякаш има някакво триене, някакво скърцане, и аз не можех да рискувам да продължа в това състояние. Едно евентуално скъсване на ахилес и то насред Хималаите означаваше много, много проблеми.

Станах, закусих и седнах на масичката отвън в двора на къщата. Времето беше прекрасно и се очертаваше един слънчев и усмихнат ден. Имах бинт и стегнах глезена си. Взех електронния четец и зачетох “Полет над кукувиче гнездо”. Мислех да изкарам целия ден четейки книга. Представих си, че ме дават по телевизията, само дето образа е до кръста. Седнал в слънчевия зелен двор с величествената гледка насреща, с билков чай и книга под ръка – едно доста завидно положение. После си представих как камерата се отдалечава и бинтования крак лъсва пред екраните. От завидно положение изведнъж се озовавах точно в обратното. Стана ми интересно как различни части от една картина могат да объркат ума на “зрителя”.  А дали изобщо виждаме цялата картина някога? Ще се съгласите, че по скоро не. Усещах, че случаят с крака ми не е плод на случайността. Вече бях убеден, че такъв плод не съществува изобщо. Какво ли криеше бъдещето от мен?

Двора бе пред къщата и можех да виждам всички които преминават през селото. Рядко минаваха хора, ясноо бе, че повечето туристи предпочитаха да започнат изкачването си от Лукла. Бях се зачел когато до мен седна някой. Погледнах – беше японеца от Сете. Почти не говореше английски, но това не му попречи да разбере какво ми се е случило. Поздравихме се, след което той отвори огромната си раница и извади някаква тубичка с мазило. Намаза болното място, после взе ластичен бинт и пристегна. Веднага след това прибра всичко бързо вътре, стана и замина. Цялата сцена трая не повече от 7 – 8 минути. Останах с отворена уста. Погледнах на горе и благодарих. Някак си вече се чувствах по-спокоен. Не заради мазилото – а заради тази среща с японеца. Моят пътеводител явно знаеше за контузията и току-що ми бе изпратил доктор.

Вечерта пристигнаха група млади хора от Европа. За вечеря се формира доста шумно и забавно парти, и нашата домакиня едва смогваше да изпълнява поръчките. Беше много хубава вечер, за пореден път се убедих, че ако искаш да срещнеш интелигентни и интересни хора, то най-голям шанс имаш, ако отидеш в планината.

Сутринта усещах че кракът ми се подобрява, но исках да не избързвам. Цял ден стоях в градината с книгата си, а в късния следобед отидох да се пораздвижа малко, определено стъпвах доста по-уверено и реших, че на следващия ден продължавам.

Реклама




Станах още в пет, закусих набързо, разплатих се и потеглих. Беше много хубаво отново да се върна в играта. Нямах много информация за предстоящия преход, само знаех крайната дестинация – Бубса. До обед всичко протичаше много добре, следобед обаче се наложи отново да позабавя темпото и да увелича почивките си. Кракът ми отново бе започнал да се “обажда”. Все пак пристигнах в селото навреме, в къщата в която отседнах имаше дори и Интернет. Беше минала една седмица от последния път когато имах връзка със Света, та се възползвах да успокоя близки и приятели, че всичко е наред. 

Домакини в къщата бяха млади хора – брат и сестра на не повече от 30г. Тя бе актриса и участваше в местен сериал, а брат и сготви едно от най-вкусните неща които бях ял напоследък. В къщата имаше и група хора от Австралия с които вечерта придоби отенъци на алигатори и огромни змии. А, да, успях и душ да си взема. Този път водата беше хладка, но тялото ми я усещаше като манна небесна.

Първото нещо което видях на следващата сутрин беше един огромен паяк точно над главата ми. След като му казах добро утро, го попитах дали е местен или е излязал от раницата на някой от новите ми австралийски приятели. Не отговори нищо и аз сметнах, че най-вероятно е местен паяк будист дал обет за мълчание. За съжаление нямах много време за да се опознаем, защото трябваше да продължа с прехода. През цялото време се движех без карта, ей така да ми е по интересно, та всеки път по време на закуската узнавах как се казва следващата ми дестинация. Днес трябваше да стигна до Сукре. Хапнах, метнах раницата и тръгнах. Следобед кракът ми започна неистово да ме боли и едва се дотътрих до селото. Вечерта изкарах с Австралийците, а докато си лягах се надявах отново да зърна огромния паяк някъде в стаята ми. За голямо съжаление  обаче от него нямаше и следа.

Къщата в Сукре

Кракът ми имаше нужда от почивка и сметнах, че е най редно да остана за ден. Къщата в Сукре бе най-красивата и уютна къща в която бях отсядал до момента. Домакини бяха младо семейство с един малчуган на около пет годишна възраст. Къщата разполагаше с прекрасен двор с няколко масички – идеално място за мен и книгата ми.

Привечер през вратата влезе висок мъж над 30-те и аз веднага фиксирах мартеницата на ръката му.  Нямаше как да бъда сигурен, че човекът е българин, но пък и не изпитвах нужда от това да знам. Преди лягане обаче го чух да говори по телефона от стаята си. Говореше на български и аз можех съвсем ясно да го чуя предвид, че ни делеше една паянтова талашитена стена. Оплакваше се, че го е хванало разтройство и почти през целия половин часов разговор се жалваше от какви ли не неща, та насити атмосферата с негативизъм. Бях доволен, че не го заговорих още в началото. Определено нямах нужда от енергиен вампир, пък ако ще и да бе от родното ми село.

ОЧИ В ОЧИ С ЕВЕРЕСТ

В 5:30 сутринта в трапезарията на къщата нямаше никой освен мен, домакините и една баба. Бабата се канеше да тръгва и си говореше нещо с домакините на местния език. После метна раницата на гърба си и отпраши на някъде.

Аз закусих добре, и докато се канех да тръгвам, собственикът на къщата ми говореше че имало още един българин при нас.

-Така ли? – направих се аз на ударен.

-Даа, дойде привечер и се затвори с стаята си. Нищо не е яде за вечеря… -обясняваше ми той.

-Може би има проблеми със стомаха – пошегувах се аз на излизане от вратата.

Времето бе прекрасно, баира стръмен, а Васко Найденов пееше колкото глас има в ушите ми. По едно време настигнах бабата от сутринта. След краткия ни “разговор” на различни езици решихме да продължим заедно. Този вид разговор с хората  е любимия ми – хем няма как да се впуснеш в излишни подробности, хем и няма как да се скарате помежду си и е почти сигурно че ще завърши с широки усмивки и от двете страни. Бабата бе местна жена планинарка и се движеше нагоре през чукарите с доста завидно темпо. Още в 11 часа бяхме в Пакдинг, и след поредния кратък разговор се разделихме тъй като тя продължаваше за Намче Базар. Аз не бях сигурен дали ще остана или продължа днешния преход, но бях сигурен че искам да поседна на чай. Така и направих. Чая ми подейства доста ободряващо и реших че мога да походя още малко.

Без да питам до къде всъщност трябваше да стигна и колко е разстоянието до там просто тръгнах. Открояващите се пейзажи вече ставаха толкова могъщи и величествени, че се замислих дали изобщо бях виждал нещо толкова красиво до сега. Преминавах през множество метални мостове под които пропастта бе десетки , дори стотици метри. Навсякъде блестяха остри побелели върхове, въздухът бе изключително свеж и чист и се чуваше шумът от реките там някъде долу придружен от песента на някакви нечувани до сега от мен птици.

Беше станало време слънцето да залязва като навлизах в Бенкар. Спрях да поседна на пейката на една къща – точно пред една разцъфтяла череша. Домакинята на къщата се показа и започнахме да водим любимия ми вид разговор без общ език, като този път дори бе и по лесно – на абсолютно всяко нещо което казвах, тя отвръщаве с “Окей” 

Лейди Окей

-Денят бе прекрасен, нали?

  Окей  

-Може ли да отседна в къщата за една вечер?

– Окей…

-Бих хапнал ориз със зеленчуци.

– Окей…

Реших да се пошегувам и казах:

-Утре сутринта възнамерявам да си тръгна без да Ви платя.

– Окей….

Ехх, защо всички хора не бяха като тази жена, помислих си. Какво приказно място би била Земята!

Последвалия ден бе наистина специален. След няколко часа преход най-накрая се откри възможност да видя връх Еверест. Бяха минали над десет дена катерене и сега той стоеше там в далечината. Толкова красив и величествен, че чак тръпки ме побиха.  Бях сбъднал една голяма мечта и се чувствах супер щастлив. Изкарах повече от час наблюдавайки тази уникална гледка, мислейки си за това какъв съм късметлия, че съм на това място.

връх Еверест

Метнах раницата на гърба и продължих. Малко по нагоре бе и Намче Базар – най-голямото населено място по пътя за Базовия Лагер. Града кипеше от живот, минах покрай огромен пазар на който се продаваше почти всичко. На една от сергиите съвсем случайно засякох бабата от предния ден. Така се зарадвахме един на друг, че веднага се прегърнахме. После разменихме по някоя друга дума всеки на неговия си език и се сбогувахме.

Лукла и известното му летище вече бяха зад мен и това се усещаше както по преходите, така и в Намче Базар – навсякъде имаше множество туристи. Вече бях свикнал с тишината и реших да походя още малко. Един от австралийците от предните дни ми беше споменал за село в близост до Намче и аз бях решил да го намеря и да спя там.

Намче Базар

Прехода се оказа доста тежък, надморската височина вече приближаваше четири хиляди метра и едва се тътрех нагоре. За голямо съжаление крака ми не спираше да ме боли и се налагаше да спирам все по често за почивки. На една от тях, с невероятен изглед на Намче Базар отдолу под мен, трябваше и да си призная, че предвид контузията аз нямаше как да стигна до Базовия Лагер. Не ми беше лесно да се съглася с това, но и мисълта, че ме чакат още по-трудни преходи и то куцайки, в крайна сметка наклони везната и взех решение да се откажа. Все пак не аз определях правилата на приключението в което се бях впуснал, а самия Живот, кракът ми не се подобряваше и грам, и не ми беше трудно да се досетя за намека. След като се изгубих за малко, и после бях упътен от един добър човек, в крайна сметка намерих Кумджунг – селото което търсех. Лежеше кротко в една красива долина на над 4200 м. Къщата за гости бе голяма и уютна и в трапезарията имаше група хора с огромни камери и стативи. Настаних се, хапнах и се свързах с Дипак който уреди полет-а от Лукла до Катманду. В това състояние да се върна пеш по обратния път бе немислимо.

Имах общо четири дни на разположение, два от които изкарах в това прекрасно село. В първия се покатерих на един висок хълм в търсене на нова среща с Еверест. Него го нямаше но имаше много други величествени върхове и използвах видимостта за да направя някоя друга снимка. Следващия ден бе доста ветровит и облачен, и почти не си показах носа навън, като използвах времето за четене, медитиране и разговори с останалите гости на къщата.

ВРЕМЕТО МИ ПОДНАСЯ ИЗНЕНАДА

Всичко си вървеше в реда на нещата както всяка обичайна сутрин по време на преход в Хималаите – поне до момента в който погледнах през прозореца. Това което видях ме изненада толкова силно, че се изсмях на глас. Навън имаше поне 20см сняг! Не знам как е при вас, но аз до ден днешен изпитвам онази детска радост при вида на сняг, най-вероятно е никога и да не я загубя. Толкова се развълнувах затова, че ме чака още по-екстремно приключение, че от бързане да напусна къщата и да се впусна в него чак си забравих шапката.

Три пъти хващах все грешни посоки и се връщах обратно докато най-накрая видях един мъж и отидох да го попитам за пътя към Намче. Той не говореше английски но все пак разбра на къде съм се запътил и направи знак да го последвам.

Навън бе толкова красиво! Снега продължаваше да вали и всичко бе потънало в невероятна тишина. Повървях около половин час след моя водач, след което той се обърна и от това което каза разбрах, че пътищата ни се разделят и, че аз продължавам “насам” а той “натам”. Стана още по напечено и съответно се почувствах още по-добре! Пътеките бяха затрупани със сняг, аз тотално не познавах района и идея си нямах къде се намирам и как изобщо ще стигна. Освен това единствените обувки които имах бяха все още същите маратонки за тичане с които тръгнах – крайно неподходящи за зимни условия. Беше много лесно да се подхлъзна и да полетя на някъде, а и бяха започнали да се мокрят.

От това по-хубаво здраве му кажи! Най интересното е, че не се шегувам. Именно такива крайно напрегнати ситуации карат ума ми да замълчи и управлението поема онова което подскачаше в стомаха ми от радост когато се качих с еднопосочния билет за Венецуела и Непал, онова същото нещо което ме накара да настръхна при вида на Еверест, знаете го защото то живее и във Вас.

Тръгнах сам на някъде, пътека липсваше, както и следи от някой който евентуално бе минал преди мен така, че се движех наслуки. Няколко пъти се подхлъзвах и падах, въргалях, търкалях но освен много, много смях, нищо по сериозно не се случи.

Намче Базар е на доста по-малка надморска височина сравнение с Кумджунг, та приближавайки към него снега започна да става все по-малко и малко и в един момент изчезна, и бе заместен от същото количество кал. Подминах “мегаполиса” със същата скорост с която се движех и на отиване, и някъде по обед стигнах до Бенкар.  Минах покрай къщата в която бях спал преди няколко дена и на верандата стоеше жената съгласна на всичко в този живот. Попитах я как е, и ѝ казах че се радвам да я видя отново, на което тя разбира се отговори:   

– “Окей”

Реших да обядвам при нея. Сготви ми уникално вкусни спагети със зеленчуци и яйца, каза ми най-малко десет пъти “Окей” , платих и продължих с още по-широка усмивка.

Реклама




Два часа по-късно пристигнах и в Пакдинг. Малко след това започна да вали дъжд и остатъка от деня изкарах в стаята си и в трапезарията на къщата.

Лукла

Следващия ден бе и последния ден в който имах планински преход. Единствения щастлив от това бе пострадалия ми крак. Трябваше да се предвижа до Лукла от където на следващия ден сутринта имах полет за Катманду. Прехода беше лек и кратък и още по обед вече бях там. Града гъмжеше от туристи, ресторантчета и кафенета. Толкова исках да видя с очите си прословутото летище, че се запътих направо към него.

И така, пистата е около 700 – 800 метра със силен наклон нагоре, като в крайна сметка завършва в каменна стена. Това чакаше всеки един самолет дръзнал да се приземи там. Излитането е не по-малко интересно. Тръгвайки от въпросната каменна стена, самолета има само няколко секунди в които да ускори, в противен случай го очаква няколкостотин метрова бездна надолу в планината.

Наложи се да се скарам със себе си на глас за да се откъсна от гледката на непрекъснато кацащите и излитащи самолети. Нямах търпение да стане утре и да излетя и аз!

Тръгнах по главната улица да си търся стая и бях заговорен от едно местно момиче. Имаше къща за гости и ме покани да разгледам стаите. Цената ме устройваше и реших да остана. Вечерта, докато ми приготвяше уникално вкусни палачинки от картофи се заприказвахме, и  тя сподели, че е дъщеря на първия непалец дръзнал да покори връх Еверест през зимата. Исках да се запозная с него, но той бе в Катманду където преподавал уроци по катерене.

Полета бе рано сутринта на следващия ден и за него наистина не се намират думи за описание. Още повече и факта, че имах видимост и през предното стъкло понеже врата за пилотската кабина липсваше и можех да виждам пилотите как управляват самолета. Уникално преживяване. Както пишеше в една статия – нещо което да разказвате на децата и внуците си… в случай че оцелеете.

След около час се приземихме в Катманду и аз се метнах в едно такси и отидох в познатия Тамел където си намерих симпатичен хостел на главната улица. Докато стоях един час под горещия душ благодарих от цялата си душа на Живота за уникалното приключение през което ме бе впуснал и най-вече, че ме бе измъкнал почти невредим от него. Преживяванията ми в Хималаите ще останат завинаги запечатани в сърцето ми.

 Част 3

Част 1    Част 4

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *