КАЦАНЕ В ЛИМА, ЗАДЪРЖАНЕ ЗА КОНТРАБАНДА И НЕУСПЕШНИЯ ПОЛЕТ

Благодарение на жената с която се свързах още докато бях във Венецуела знаех къде точно отивам – в Пукалпа. Малко градче насред Амазонската джунгла.

Кацах в Лима привечер и чак на следващата сутрин имах полет до там. Още на летището в Лима се усети разликата между Венецуела и Перу. Тук вибрацията беше някак си по-висока, погледите бяха по-дружелюбни, усмивките по лицата бяха повече.

Не знаех колко време ще пребивавам в джунглата, нито в държавата като цяло, но докато вървях през коридорите на летището видях плакат на Мачу Пикчу и веднага разбрах, че това ще е нещо което ще видя със сигурност докато съм тук. Как точно и кога, щях да разбера по-натам. Сега трябваше да си взема куфара и да си намеря удобно местенце за през нощта в летището.

Отидох до багажната лента и зачаках. Малко след това и куфарите започнаха да излизат един по един, а между тях смело крачеше и душеше красива немска овчарка. Кучето мина покрай моя куфар, завря нос след което изджавка няколко пъти. Полицаят, който стоеше от другата страна на каишката му, наостри вежди. Не бях кой знае колко притеснен понеже знаех съдържанието на куфара си, затова смело отидох и го дръпнах от лентата, след което полицаят любезно ме помоли да го придружа. Отидохме в малка стаичка в която трябваше да отворя куфара.

И така – за всичко бе виновен един банан. Даже и не помнех, че съм го пъхнал там. Внасянето на храна било забранено, така че, банана беше конфискуван, аз писах половин час пояснение за него, а кучето получи няколко целувки и от полицая и от мен за добре свършената работа. Какво да го правиш- душичка! А и аз време имах бол така че малко неочаквана емоция ми беше добре дошла.

Нощта преспах на три слепени седалки. Полета за Пукалпа беше в 7 сутринта и още в 5:30 бях готов нареден за качване в самолета. Падна ми се седалка на първи ред до прозореца. След излитането си наврях слушалките в ушите, усилих музиката и затворих очи. Заради зачестилите полети напоследък летенето вече бе започнало да ми става безинтересно. След 20-тина минути усетих някакво напрежение във въздуха и отворих очи. Изражението по лицето на човека до мен подсказваше тревога. Махнах си слушалките и от него разбрах, че поради технически проблеми се връщаме обратно в Лима.



Двадесет минути по късно самолетът се снижаваше над пистата. Двигателите ту бучаха силно, ту рязко спираха и това нагнети атмосферата в самолета още повече. През прозореца виждах, че сме много близо до кацане, но самолета все още се движеше с голяма скорост. Пилота изправи самолета и отново полетяхме нагоре. Направихме ход над брега на Тихия океан и пак започнахме да се снишаваме. Отново неуспешно кацане. В самолета вече можеше да се чуят плач, викове, молитви… На третия път пилота реши да приземи самолета въпреки високата скорост! Пораздруса и поразтресе доста повече от нормалното, но за щастие без никакви произшествия.

Час и половина след това вече летяхме в друг самолет по същата дестинация и до приземяването оставаше малко време. Бях малко притеснен дали жената от имейл-а ще ме чака на летището след като полета закъсняваше. Самолета започна да намаля височина и през прозорчето се виждаха очертанията на града. А той – нищо което до момента бях виждал – колиби и сламени покриви, тук там някоя по голяма къща и пътища без настилка. Замислих се дали самолетът ще може да кацне на писта без асфалт, после се замислих дали изобщо ще сляза от него ако успее да кацне.

И така- асфалт на пистата имаше, даже имаше и по централните градски улици. Куфара ми дойде потрошен с липсващи колелца и влачейки го след себе си излязох от летището а там наистина ме чакаше Лили – жената от имейл-а!

СРЕЩАТА С ЛИЛИ И РЕЗЕРВАТА В ДЖУНГЛАТА

Лили – българка по произход, но отдавна напуснала родината, бе слаба и стройна жена на средна възраст. След като се запознахме официално и се прегърнахме за добре дошли, тя предложи да отидем в центъра на града и да седнем на по сок някъде и да поговорим. За целта трябваше да се метнем на една моторизирана рикша на която трябваше да събера и куфара си. Беше невъзможно. Единствения вариант бе да го придържам от външната страна на превозното средство. И така, само петнадесет минути след кацането ми насред джунглата аз се возех на нещо на което не съм си и представял че ще се кача, седнал до жена която всъщност не познавам, с едната ръка хванала здраво и без друго разнебитения куфар.

Помислих, че сънувам. Често сънувам цветно и детайлно. Нали знаете когато в сънищата нещата станат прекалено много стил “Алиса в страната на чудесата”. Не знам за вас, но аз определено се усещам, че сънувам в такива моменти. Твърде странните и чудновати неща ми идват в повече и малко след това магията е развалена и вече се намирам в леглото. Там, на рикшата, даже и се ощипах за крака, макар да знаех че не е сън. И наистина не беше! Живота наистина може да е пълен с чудеса, такива от които за миг или два да се усъмниш в достоверността на възприятията си. Усмихнах се широко, даже и започнах леко да се смея. Бях щастлив от факта че случващото се бе реално, че няма да се събудя в удобното ми легло там някъде, а че приключението в което участвам ще продължи! Всъщност, приключението за което ми беше трудно да повярвам че е реално, тепърва започваше!

 

Бяхме седнали в улично кафе и слънцето препичаше там нейде от обратната страна на небето. Лили искаше да знае малко повече за мен и най-вече за подбудите ми да пия аяхуаска, като дори още в самото начало ме попита дали боледувам от нещо. Това бе така, понеже в повечето случаи аяхуаска служеше за лечение на неизлечими от медицината болести. Поясни, че отговора ми трябва да е максимално точен предвид това, че всеки шаман е различен и даде сравнение с докторите в познатата ни медицина. Така както има очни, кожни, травматолози, психолози и т.н., така и шаманите се различават според това което лекуват в аяхуаска церемониите.

Казах ѝ че се радвам на добро здраве и че желанието ми да пия аяхуаска е подбудено по скоро от духовна гледна точка. През последните години бях започнал да медитирам и това което виждах и усещах по време на медитация все още беше слабо, бледо и не толкова ясно и бях чел, че изварата определено ще ми помогне в подобряването на духовните ми практики. Тя леко се усмихна, след което сподели, че при нея всичко запознало преди години с непрекъснато главоболие. Имала възможност да се лекува в елитни болници както при нас, така и в западна Европа, дори и в Щатите. За съжаление главоболието не спирало и след като “нормалната” медицина явно не можела да помогне, тя започнала да търси изход в нестандартната. Така живяла при гуру в Индия за известно време, в ашрами на различни просветлени учители докато не дошла в Перу и още след първата аяхуаска церемония главоболието ѝ за пръв път спряло.

След кратка пауза Лили каза че да намериш точния шаман не е лесна работа, и че през последните два-три дена обмисляла кои са възможните при които би ме изпратила, но сега усещала, че този с когото работи в момента би ми паснал идеално. Предложи ми да отседна на мястото където е и тя. Обясни, че се намира извън града, в резерват насред джунглата и че шамана идвал там при нея. Разбира се, приех предложението.

Преди да потеглим натам, минахме през пазара на града да напазаруваме малко храна. В едно огромно хале хората продаваха всевъзможни неща. От чували с подправки и разни варива, до купчини с пилешки глави или пък крака, различни плодове и зеленчуци, повечето от които виждах за пръв път. Температурата вътре бе най-малко  35 градуса и въздуха бе изпълнен с микс от приятни и не толкова приятни миризми. 

След пазара спряхме кола, Лили говореше испански далеч по добре от мен и каза нещо на шофьора, след което той ни покани да влезем. Потеглихме. Малко по късно се качиха и още хора, но слязоха преди нас.

Резервата изглеждаше много добре. Ограден сред гората, в него можеше да се видят различни животни, влечуги и птици, като някои от тях бяха в клетки. Дървените бунгала в които спяхме бяха спретнати и симпатични, повдигнати на около метър от земята заради поройните дъждове които се изсипваха почти всеки ден. Наех бунгало срещу това на Лили. Тя ме попита дали съм запознат със хранителния режим преди церемониите и дали имам готовност още същата вечер да се запозная със шамана и да преминем към действие.

Пиенето на аяхуаска не е шега работа и изисква строг хранителен режим поне две седмици преди това. В него е абсолютно забранено консумирането на месо, захар и подправки, алкохол, както и всякакви измислени от човека вкусотии и в общи линии можеш да ядеш сварени зеленчуци с малко сол както и плодове. Секс във всякакви разновидности, включително и сам със себе си също е строго забранен.

Бях спрял да ям животни още от предната година, а сладко и алкохол отказвах през последните десет дена, така че се чувствах готов. Лили каза, че шаманът ще дойде по залез, и че церемонията ще се проведе в нейното бунгало.

И така, броени часове оставаха до сбъдването на още една моя мечта, но и не само. Броени часове до събитие което оказа силно въздействие в живота ми като цяло, нещо което смени призмата през която възприемах както себе си, така и цялата реалност.

АЯХУАСКА

Преди да ви разкажа за първия ми сблъсък с Аяхуаска, нека разгледаме какво всъщност представлява тя. Аяхуаска е традиционна южноамериканска отвара, при чието приготвяне се използват листата на растението Psychotria viridis като източник на DMT и растението Banisteriopsis caapi което съдържа алкалоидите хармин и хармалин, които действат като моноаминооксидазни инхибитори. Това позволява на DMT да запази своята активност при поглъщане. Без тези алкалоиди DMT бързо бива разграден в тялото от ензима моноаминооксидаза.

Както се вижда, целта на отварата е да транспортира DMT в кръвта. Но какво е DMT? DMT е молекула, и тук е много важно да се каже, че човешкото тяло я съдържа. Молекулите DMT чакат в една мъничка жлеза на мозъка – епифизата. Именно нея индусите сочат като шестата чакра, а западните мистици наричат “седалище на душата”. Съвременната медицина с нежелание признава, че функциите на епифизата не са достатъчно проучени. Знае се, че тази жлеза в мозъка на земноводните има много близка структура до тази на окото. И затова я наричат “трето око”. При човека тя е дълбоко скрита в мозъка. Именно тя редактира сведенията от петте сетива. Изследванията на проф.Страсман дават сензационни резултати. Молекулата DMT не се появява в човешкия ембрион още със зачеването. Тя сякаш “се спуска свише” точно в 49-тия ден след зачатието. 49 дни трае периодът между смъртта и новото раждане – обясняват тибетските мистици. Тогава духът прониква в зародиша и започва да се оформя човешко същество. В този миг започват и разликите с останалите биологични видове на Земята.

И така, Вие разбира се, не сте длъжни да се съгласявате с горенаписаното. За Вас Аяхуаска може да бъде просто един халюцигенен наркотик, и в това няма нищо лошо.

За мен обаче Аяхуаска е нещо много повече. За мен Тя е жива, съзнателна, има дух!

Но нека видим какво стана по-натам и как стигнах до това заключение.

Пабло, шаманът, дойде след пет вечерта и времето докато настане мрак използвахме да се поопознаем.Човекът беше доста дребен на ръст, семеен с три деца и семейството му живееше надолу по течението на реката, където имало село съставено от потомци на племето шипибу. Преди да го наеме Лили, Пабло работел за някакъв богаташ и дори живеел в къщата му. 

Както стана ясно аяхуаска се приготвя две растения. В Перу те се продават свободно и съответно отварата си я приготвяхме ние, на място, в резервата.

Шаманът си облече една специална дреха приличаща на попско расо, сипа от кафявата течност в три малки чашки и след като прошепна някакви мантри призова да пием. Бях изненадан че той също отпи. След това излезе навън да пуши цигара, а ние със Лили останахме в бунгалото да си говорим. С времето обаче разговорът ставаше все по вял и скучен, като в един момент и двамата предпочетохме да не говорим и замлъкнахме. Влизайки, Пабло ме завари седнал на пода с разгънати крака, подпрян с гръб на стената. Изгаси осветлението и приседна. От поглъщането на отварата бяха изминали около 30 минути. Това което усещах бе онова чувство в което изпадаме малко преди да заспим. Разликата бе само, че изпитвах и малко страх. Сънища започнаха да изплуват в съзнанието ми и разгръщаха своето действие, но аз бързо ги “улавях” и отново връщах себе си в стаята, там някъде в джунглата, под симфонията на безброй насекоми, птици и животни посрещащи нощта.

Шаманът влезе в действие. Тъкмо се бях увлякъл в поредния сън като го чух да пее. Не разбирах думите, той пееше на някакъв древен език, а песента беше бавна, нежна и предизвика в мен усещане за признателност и респект. Все още виждах ясно съня, сънувах себе си в една доста позната ситуация и реших да го последвам. Получи се някакъв синхрон между виденията които имах и песента излизаща от Пабло. Сякаш шаманът знаеше какво виждам, дори и какво мисля, и променяше тоналността си за да ми подскаже нещо. Сънят ставаше леко грубоват и започнах да виждам себе си в ситуации от които съм таял страх в най-скритите кътчета на душата си. Запознах да усещам напрежение, тревога, почна да ми прилошава и да ми се гади. Един след друг страховете изплуваха и се превъплъщаваха във видения, толкова реални колкото и самата реалност такава каквато я познаваме. Бях близо до момента в който щях да повърна, знаех го, и точно тогава Пабло спря да пее. Чух го как приближава към мен, чух го как отпива от бутилка с течност и как изпразни пълната си уста разпръсквайки всичко върху мен. Беше бензин! След това отпи още веднъж и повтори, този път обаче беше с нещо различно. Беше нещо което миришеше на одеколон. Отиде при Лили и направи същото и с нея. След това ме попита как съм, казах му че всичко е наред, и истината бе, че наистина се чувствах по-добре. След като се увери че и двамата сме ОК, Пабло запя отново. Веднага се появи нов сън, отново видях себе си в действие, но този път беше различно. Този път беше като в киното. Там ние гледаме ситуациите между героите удобно разположени на седалката и понякога разсъждаваме на ум относно действието. Така и аз усетих себе си отделен от сюжета и въпреки, че ясно виждах себе си там, усещането не беше като за мен, а по скоро като че ли наблюдавам човек който познавам доста добре, като за близък мой приятел. Той бе въвлечен в история която познавах. Тя бе част от неговото минало. Видях го ясно какво направи, какво каза, дори чух мислите му. После го видях сгушен под завивките съжалявайки за постъпките си от преди малко и гневен на себе си нареждаше на ум какви ли не обидни думи по свой адрес. Стана ми малко мъчно за него. Последва нов сюжет. Там пак бе този мой  “приятел”  който стоеше пред огледалото, бях в главата му и ясно чувах думите: “не харесвам характера си”… “не харесвам начина по който се изразявам”… “не харесвам как изглеждам – поне да бях малко по-едър”… “мразя работата си…по скоро мразя себе си, че се съгласих да я работя въобще”…”Да, това е, ненавиждам се….”

Виденията продължаваха повече и повече все в същата посока – как “моят приятел” се самокритикува,  упреква и обижда.

Изведнъж всичко спря и се озовах на ново място- високо над Планетата. Спусках се надолу, гледката беше изумително красива. Не определях аз посоката, по скоро бях като притеглен надолу и въпреки това знаех къде отивам. Отивах в джунглата. Бях от тъмната страна на Земята и след като преминах през облаците виждах светлинките от селцата там долу. Усещането на притегляне спря и аз се реех точно над бунгалото ни. Исках да вляза и изведнъж се озовах вътре, а там, срещу мен стоеше сгушен моят приятел от виденията преди малко. Сякаш бе заспал, той стоеше облегнат на стената и опуснатото му тяло дишаше на бавни интервали. Противно на неговото мнение, видях, че е едно красиво и невинно човешко създание. Разбира се не беше съвършен както на него му се искаше, но определено беше същество което лесно можеш да обикнеш. Знаех какво му липсва вече. Липсваше му любовта. Не тази от близките си и приятелите си. От нея той получаваше предостатъчно. Липсваше му любовта която той бе спрял да дава на себе си. Исках да го прегърна, исках да го целуна докато спи и се наведох към него. Усетих как пропадам в тялото му.

Малко след това Пабло приближи и каза, че сме приключили за тази вечер.

ЦЕРЕМОНИИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ

Следващия ден изкарах в размисли. Бях леко шокиран от това което видях по време на церемонията. Беше ми трудно да повярвам до каква степен егото ми бе поело контрол и колко нелепо съм се съгласявал с упреците му, с непрестанната му критика и с вечното му желание за нещо повече. Чувствах се предаден и най лошото бе, че аз сам бях предал себе си. Замислих се колко ли пъти бях чел и чувал за това колко е важно да обичаме себе си, че е невъзможно да обичаме другите преди да обикнем себе си. Трябваше ли да дойда до Перу за да го осъзная? Явно да. Аяхуаска бе разобличила егото. Какъв парадокс – именно то – егото ни държи в спящо състояние подобно на наркотик почти непрекъснато, и ето тук, в джунглата с помощта на друг “наркотик” успях да го хвана на местопрестъплението. Сетих се за поговорката – клин клин избива.



Деня бе слънчев и прекрасен и реших да отида да се поразходя. Резервата се оказа едно доста приказно място. След района с бунгалата имаше игрище за футбол и волейбол, а след тях животни и папагали в клетки. Запознах се и с три маймуни. Начина им на комуникация с хората беше изумителен – подаваха длан през решетката и когато обхванеш с двете си ръце мъничката им досущ като човешка ръчичка, ме поглеждаха директно в очите и сякаш чувах мислите им. Поиска ми се и между нас хората да беше така.

Следобед започна да гърми и святка, след което се изсипа порой който наводни всичко наоколо. Месецът бе ноември, и заедно с предходния октомври тук беше пика на валежите и всеки ден се изсипваше доста вода придружена с множество мълнии и тътен. Церемониите определено не бяха нещо което можеш да правиш всяка вечер, поне аз със сигурност не можех, а също и Лили, затова ги правихме през ден.

На следващата вечер шаманът дойде и отново вдигнахме “аяхуаска наздравица”. Забелязах, че още докато поднасях чашката към устата си започна да ми се гади, подобно когато прекалиш със даден алкохол и на следващия ден го помиришеш. Лили после обясни че тялото – тази интелигентна машина, вече знае какво се опитваш на направиш и по този начин създава защитни реакции към питието.

Този път не беше толкова ужасно и страшно както първия път. В началото отново имах от страховитите видения, но се държах мъжки и се борех със всичко в което отварата бе решила да ме въвлече. После лошите сънища започнаха да отшумяват и последваха такива в които аз можех да избирам мястото и времето. Зарових се в миналото. Наблюдавах отдавна “забравени” случки с такива подробности, че се зачудих дали всички тези картини са съхранени в мозъка ми, или по скоро някъде другаде и в момента съм направил връзка с тях. Дори реших да тествам дали спомените са реални или плод на въображението ми. Върнах се във времето когато бях в армията. Ротният ни командир ме беше зачислил в канцеларията му и по цял ден пишех какви ли не неща. В ротата бяхме около 30 човека и по това време знаех трите имена на всеки един от тях понеже всеки ден ги пишех по няколко пъти. Определено щях ги разпозная ако ги видех някъде написани. Фокусирах се и не след дълго стоях пред един списък на ротата, списък който определено беше написан с моя почерк. Започнах да чета – дааа, спомените бързо изплуваха и бях убеден че именно така се казваха момчетата!

Пабло ме попита как съм, и аз със усмивка на лице му отговорих че съм много добре. Надали виждаше усмивката ми в мрака, но със сигурност усещаше състоянието ми.

Церемонията е с продължителност около три часа. За разлика от въздействието на алкохолът например, по време на самата церемония както и след нея, винаги можеш да направиш така, че да си в нормална съзнателност. Да вземеш адекватно решение, дори и да шофираш ако се наложи. Просто аяхуаска правеше възможно да имаш достъп до едно по висше съзнание, усещах се по знаещ, усещах се свързан с една дълбока мъдрост. И от там вярвам произлизат  и лековитите и възможности. Отварата сама по себе си няма лекуващи свойства – или има доколкото и ако смесиш два вида чай. Но Аяхуаска е излекувала какви ли не “неизлечими” болести, аяхуаска е върнала в правия път безброй наркомани и това не идва от свойствата на растенията от които е направена. Идва от съзнанието до което получаваме достъп благодарение на нея. Затова и преживяванията на всички са абсолютно различни. Вие няма да видите това което преживях аз. Моите преживявания бяха специално “прожектирани” за мен. Бяха спуснати от едно по висше съзнание за да ми подскажат нещо. Нещо което би променило живота ми в положителна насока. Ето защо смятам че Аяхуаска и жива, че има дух – защото тя работи изключително индивидуално.

Последваха интересни дни. Денем изследвах животът в резервата – проследявах дългия път на група огромни мравки от дома им до работното им място и обратно, комуникирах с маймуняците, дори се осмелих и погалих огромния рис в клетката. Няколко пъти ходих до града на разходка и пазар където се изгубвах и после отново намирах къде съм, купувах си плодове и зеленчуци които виждах за пръв път и Лили ми помагаше с информация как се ядат. В бунгалото ми също кипеше живот. През банята имаше магистрала по която преминаваха огромни мравки. Веднъж реших да си поиграя с тях и половин час правих барикади които те трябваше да заобикалят. На следващата нощ обаче една от тях се бе прокраднала под завивките ми и ме изкара от най дълбокия сън с мощно ухапване по бедрото. Реших, че си го заслужавам и повече не ги закачих.

В тоалетната ми чиния пък живееше жаба. Отначало реших, че е в беда и тръгнах да я спасявам, но след като тя отново се завръщаше там, стигнах до заключението че това всъщност е домът ѝ. Любезно я помолих докато съм седнал върху къщата и ако може да не подскача, и тя явно бе разбрала думите ми.

През вечер Пабло ни посещаваше и церемониите протичаха все по-гладко. Аяхуаска явно бе решила, че съм си взел поука от това което ми бе показала в началото, и в общи линии ми бе дала свобода, което в моя случай означаваше пътувания из слънчевата система и в по дълбокия космос. Духът ми се рееше свободен и можех само с намерение да се придвижвам до където си пожелая. Една вечер по време на церемония се досетих за Телескопа. В следващия момент видях куфара ми непокътнат под едни стъпала в хотела в Каракас. Бях сигурен, че това не е просто сън, а такава бе действителността. От тогава спрях да се тревожа за него. Бях убеден че съм го оставил в добри ръце.

След общо две седмици изкарани в джунглата и общо шест Аяхуаска церемонии сметнах, че е време да замина. Купих си билет за Лима, събрах си багажа и се сбогувах. От сърце благодарих на Лили за всичко което направи за мен, Пабло пък извърши специални ритуали за здраве и за закрила. Не казах сбогом на Аяхуаска обаче! Благодарих ѝ за урока на който ме бе научила, и ѝ обещах, че на следващата ни среща ще види един усмихнат и изпълнен с любов към себе си човек. Човек който е приел себе си такъв какъвто го е сътворил Живота.

 

 

ТРИ ДНИ В ЛИМА

Таксиметровия шофьор който хванах от летището в Лима предложи да ме закара в Мира Флорес – квартал, който според него е най-благоприятен за туристи и в който лесно ще си намеря къде да отседна. Беше прав – мястото беше красиво и много лесно си намерих евтина къща за гости. Минаваше обяд и плана за деня беше следобед да се поразходя наоколо, а за вечерта си набелязах огромен парк с цветна градина и пеещи фонтани.

Лима се оказа красив и модерен град с широки булеварди и лъскави сгради – или поне частта в която се намирах. Алеята която хванах ме заведе до живописна гледка към Тихия океан с множество магазинчета и кафета. Хапнах, поразгледах и се прибрах. Вечерта посетих и парка с фонтаните – изключително красиво място, за пръв път видях лазерно шоу върху изригваща вода.

Мира Флорес е една модерна част от града, но не беше мястото където бяха  забележителностите. Имах нужда от малко емоции, затова реших да се впусна в големия непознат град ей така, даже и без карта. Возих се на автобуси, микробуси, дори метро, в общи линии през повечето време нямах идея къде се намирам – бях загубен както му се казва, и постоянно разпитвах местните къде съм. Някъде в централната част на града попаднах на една огромна катедрала и влязох да разгледам. Оказа се известният манастир Сан Франсиско. Завършен е през 1774г и макар да е пострадал значително при земетресението от 1970г, все още е впечатляващ пример за испанска барокова архитектура. Около 25 000 стари текста могат да бъдат открити в библиотеката на манастира, включително Библия от 1571г и копие на най-ранния испански речник. В манастира има и катакомби с множество човешки скелети като е установено, че в миналото там са положени над 25 хиляди тела. Доста време изкарах в манастира, бе станало късен следобед като излязох от там. Намерих и сградата на парламента, както и един много красив зелен парк с пасящи лами вътре. На връщане пък автобусът мина през изключително беден квартал, та си помислих за големия контраст който можеше да се наблюдава в Перуанската столица и за това, че може би щеше да е по интересно ако бях отседнал някъде там.

Манастирът Сан Франсиско

Последния ден в Лима изкарах с Ед – млад представител на Перу който имаше вид на древен индиански вожд от цивилизацията на Инките, само дето беше облечен с дънки и риза и работеше в туристическа агенция. Бях го наел защото исках да стигна до една местност стояща на около 40км южно от Лима наречена Пачакамак –  древен церемониален център с улици, храмове и стенописи, основан в далечната 200г. Пр.Хр, и процъфтяващ цели 1300 години докато не е бил нападнат от Испанците.

Още в началото докато Ед ме въвеждаше в огромното разположено на 400 хектара място, в мен се появи онова усещане за дежавю. Само дето усещането не ме напускаше и аз постепенно започнах да си “спомням” къде се намирам. Улавях се да изпреварвам думите на Ед като дори допълвах от време на време подробности за храмовете на Боговете на Слънцето и Луната. Ед установи, че съм доста странен клиент, всъщност и аз установих същото, и се разбрахме да се поразходя малко сам. Мястото излъчваше много силна енергия и аз реших да поседна и да затворя очи за малко. Интересно преживяване се получи. Усещах сякаш се прибирах от дълго пътуване в къщи и сякаш бях приветстван от близки и приятели с “добре дошъл” Отворих очи и се порадвах още малко на красивата гледка към океана, след което Ед се появи и каза че е време да тръгваме.

Започвах да се влюбвам в Перу. Някак си се усещах доста комфортно тук, усещах че нищо лошо не може да ми се случи, намирах всички хора по улиците толкова екзотични и красиви. А може би не мястото бе виновно за това. В крайна сметка май ще се окаже че влюбването не е процес който започва от вън на вътре а точно обратното. Може би причината бе че, за пръв път от много време усещах мир със себе си.

Комплексът Пачакамак

 

КУСКО – СТОЛИЦАТА НА ИНКИТЕ

Куско се намира на 3500 метра надморска височина и е с население около 300 000 души, което е три пъти повече отколкото е било преди 20 години. Намира се в югоизточно Перу, в долината Урубамба (Свещената долина), в Андите и в миналото е бил първата столица на империята на инките. Градът е най-старото постоянно обитавано селище в Северна и Южна Америка и аз нямах търпение да отида там.

Още при първия контакт ми стана ясно, че това е едно много по различно място от Лима, по скоро сякаш се намирах в друга държава – Държавата Куско. Бързо намерих къщата за гости която бях резервирал през Интернет докато бях в Лима, оставих си багажа и хукнах навън да се разходя. Навсякъде по улиците имаше мъже и жени облечени в традиционни перуански носии придружени от една две лами, а туристите се снимаха с тях и им даваха по някое друго песо.

Центъра се оказа на 15 минути ходене от къщата за гости, времето беше слънчево и топло и аз седнах на една пейка до централния фонтан на града. Малко след това до мен седна млад художник и се заговорихме. Момчето беше на 27 години, най-голямото от общо пет деца и с таланта си изхранваше цялото семейство. Дори ми посочи коя точно е неговата къща измежду всичките които се виждаха на хълма отсреща. Много точен пич, разбрахме се на следващия ден пак да се видим.

Продължих надолу по улицата и стигнах до местния пазар – закрито огромно хале в което можеш данамериш абсолютно всичко, дори и неща които са извън въображението ми, като например живи жаби в кофа които биват моментално разчленени пред погледа ти, стига да изявиш желание да си купиш. Пазарът доста приличаше на този в Пукалпа, с разликата че тук се намираше и кът за хранене в който усмихнати закръглени лелки готвеха в огромни казани по две три манджи и срещу три долара ти предлагат цялото им дневно меню. Веднага огладнях! Оказа се трудно да си намериш свободно място, но все пак на една пейка се понаместиха, и аз седнах доволен срещу готвачката. Поръчах “всичко” и жената се зае първо със зеленчуковата супа. Взе една използвана купа и набързо я потопи в огромна тенджера с вода. После взе един парцал и я избърса едно хубаво, след което загреба с големия черпак от казана със супата и ми я поднесе с широка беззъба усмивка. Моментално ми стана ясно защо нямаше нито един турист в “ресторанта”. Супата се оказа доста вкусна разбира се, също както и рибата със зеленчуци и десерта. Бях много доволен, че се хранех редом с местните и идвах на пазара да похапвам всеки ден след това.

Града изобилстваше от храмове и музеи, а в радиус от 50км имаше множество останки от древните градове на Инките и трябваше да съставя план-график по който да се движа, ако исках да видя максимално много за 10-те дена които имах на разположение.

Кориканча – храмът на Слънцето

Първите дни посетих всичко което ми се струваше интересно в самия град, като най-интригуващ бе Кориканча – храмът на Слънцето. Той бил посветен на Виракоча – бога създател, и на Инти – бога на Слънцето. В миналото в храма имало и светилища на второстепенните богове на Луната, Венера, Плеядите и няколко други божества. Освен това имало статуи на божества на покорени племена, доведени в Куско, отчасти на почит, отчасти като заложници. Сведения от първите испанци, които влезли в Куско, говорят, че церемонии били извършвани без прекъсване в Кориканча. Стените на храма били покрити с повече от 700 листа от чисто злато, тежащи около два килограма всеки. Обширният двор бил пълен със скулптури на животни и царевично поле в реален размер. Всички статуи били направени от чисто злато. Подовете на храма също били покрити със злато. Масивна златна статуя с формата на Слънце и украсена със скъпоценни камъни била обърната с лице на изток, така че всяка сутрин да посреща Изгрева. За съжаление всички тези произведения на изкуството били набързо претопени от испанците, които след това построили църквата Санто Доминго върху основите на храма.

На третия ден предприех пътуване извън Куско. Реших че ще отида в Писак – на около 35 км от града и исках да пътувам с местния транспорт. За съжаление нямах идея от къде трябваше да хвана автобус, но то и не е нужно. Важното е да имаш добри намерения – живота е този който ще ги направи реалност. Преминавайки през центъра случайно срещнах Хуан – младия художник и седнахме на една пейка да си поговорим. Попита ме къде отивам и аз му споделих плана за деня. Той пък каза, че на драго сърце ще ме изпрати до автогарата и ще ме качи на автобуса за Писак. Казах Ви аз, че е голям пич!

Автобуса беше малък и раздрънкан, освен местни хора в него имаше и местни кокошки и петли, както и чували с местни картофи по целия му под, които правеха предвижването вътре безкрайно интересно.

Пасак

И така, Писак се оказа едно прекрасно село и забележителен археологически резерват в Свещената долина на река Урубамба в Андите. Селото бе добре известено със своя пазар ставащ всяка неделя, вторник и четвъртък, събитие, което привлича много местни хора и туристи от близкия Куско, но истинската забележителност е внушителният комплекс на инките, който е не по-малко забележителен от близкия Мачу Пикчу и е доста по-ранен от него. За мой голям късмет деня бе неделя и имах щастието да се поразходя през пазара преди да продължа към древния комплекс.

Руините се намираха на върха на хълма, и още от входа на крепостта бях посрещнат от безброй стъпала за превземането на които отделих 45 минути както и половин литър пот. По билото руините бяха разделени в четири групи: Писака, Интиуатана, Калакаса и Кинчиракай. Групата Интиуатана включваше Храма на Слънцето – много интересно място, бани, олтари, чешми и церемониалната платформа от оголена вулканична скала с издълбани в нея ниши на Слънцето (Инти).

Навремето Инките са изградили земеделски тераси по стръмния склон, които бяха все още в употреба и днес. Те са ги създали с насипване на по-богат горен почвен слой донесен на ръка от по-ниската долина. Терасите са позволили производството на хранителни продукти да е повече, отколкото обикновено би било възможно на тази надморска височина, което е обогатило местните общности.

Комплекса бе доста огромен и почти целия ден не се спрях за да мога да го разгледам обстойно. На връщане от Писак хванах един микробус и се прибрах доста по-бързо отколкото отидох, но  отсъствието на кокошките направи пътуването скучно и вяло.

През следващите дни пътувах само извън Куско. Ставах сутринта и хващах местен автобус  за някъде ако беше п- близо, или пък туристическо микробусче за по-далечните дестинации.

Изключително интересен беше деня в който посетих Морай и Марас.Тръгнахме сутринта с микробус с група туристи и след близо час пътуване автобуса спря в едно малко селце в което местните жители се бяха подготвили и облечени в традиционни дрехи ни поканиха да влезем в една от къщите. Там група жени ни демонстрираха как се извлича вълна от лама, как се боядисва в различни цветове като се използват само органични бои, и накрая как от произведената прежда се правят най различни дрехи, шапки и шалове че дори и цели килими. Изпяха ни някоя друга народна песен, после минахме през мини пазарчето което бяха спретнали и всеки един от нас – кой с шал, кой с жилетка – все от ламена прежда, продължихме пътуването си.

Следващата спирка бе Морай – древна инска лаборатория за земеделски култури, в която вероятно са култивирали растения, така че да се произвежда повече реколта. Съоръжението представляваше един огромен кратер издълбан в земята, като стените му представляваха земеделски тераси на различни нива. Тъй като много от градовете на цивилизацията на инките са се намирали на немалка височина, вероятно са се отглеждали растения, които да са устойчиви на климата. Изградени са били тераси, за да се разучи влиянието на температурите. Най-ниската тераса бе изградена ниско, на 150 м, а разликата между температурата до най горната достигаше 15 градуса. Кратерът е толкова дълбок, че сниман от върха му приличам на малка прашинка.

Едва се забелязвам с центъра

След Морай микробуса ни заведе в Марас – древно селце известно с производството си на сол. Още от далеч е лесно да го забележиш – огромно бяло петно насред планината. С приближаването започнаха ясно да се очертават терасите по които са изградени солниците. Процеса по добива на сол бе изцяло ръчен и в същото време доста опасен предвид хлъзгавия терен и надморската височина. Докато се разхождахме през солниците стана ясно, че солената вода която извира от една скала всъщност идва от място което на над 300км разстояние. Как точно стига до там си оставаше мистерия която за сега само майката Земя може да разнищи.

С талантливия Хуан

През следващите дни продължавах да скитосвам по цял ден – понякога сам, понякога с хора с които се запознавах в движение. Няколко пъти се видях и с Хуан който ми продаде една от най-красивите си творби – живопис на едно приказно място. В средата на картината обаче забелязах едно петно и с усмивка на лице го попитах дали случайно това не е отпечатък от палеца му. Той се засмя и каза че съвсем скоро ще разбера какво е. Той знаеше, че на следващия ден заминавах и че ще се върна след три дена. Знаеше и къде отивам – на една от най-посещаваните туристически дестинации в света – изгубения град на инките, по известен като Мачу Пикчу.

ИЗГУБЕНИЯТ ГРАД НА ИНКИТЕ – МАЧУ ПИКЧУ

Два са начините да се стигне до Мачу Пикчу – единият е да се направи преход през свещената долина за няколко дена с водач и да се спи на палатки, а другият е да се отиде до там с влак. Първият, разбира се, е далеч по вълнуващ и интересен от скъпият и удобен влак, но за мое съжаление улучих дъждовния период а и нямах толкова време, та трябваше да се примиря и да си купя билети за железния кон. На отиване задължително исках да мина през Олантайтамбо – гигантски административен, обществен, религиозен и военен комплекс от времето на инките, на около 70 км от Куско. Тръгнах рано сутринта с местен автобус до там. Времето беше прекрасно, нито следа от въпросния “дъждовния период”. Чак в пет следобед имах билет за влака от там до Агуас Калиенте – малко градче с минерални извори, над което е и самия комплекс Мачу Пикчу. Още със слизането от автобуса ми стана ясно, че времето може и да не ми стигне – Олантайтамбо се извисяваше на отсрещната скала и не му се виждаше края.

Някога Олантайтамбо е бил резиденция на император Пачакути. Смята се, че това е единственото място в Перу, където през 1536 година инките прогонват испанската армия.Руините имат най-вече религиозно значение. Храмът и крепостта са разположени над града, а по монолитните камъни, от които са построени, все още имаше запазени древни релефни рисунки. Стъпала, храмове, и пак стъпала. Но пък гледката отгоре и усещането бяха просто неописуеми. В Олантайтамбо можеше да се наблюдават напоителни системи строени по времето на инките които си работеха и до ден днешен.

Времето изтече и се запътих към гарата. Тъй като няма друг вариант да се стигне до Мачу Пикчу (с изключение на прехода за който споменах), то линията “Инка Рейл” се изживяваше като монополист. Качеството бе наистина високо, но пък и цените си ги биваше. Пътуването бе леко и удобно, а това което се виждаше през прозореца на няколко пъти ме остави без дъх.

От къщата за гости която бях резервирал предния ден ме посрещнаха на гарата с табелка с името ми. Вече беше почнало да се здрачава, затова набързо оставих багажа си и отидох да се поразходя. Доста малко селце, хотелчета и ресторанчета навсякъде, а малко по нагоре бяха и откритите басейни с топла минерална вода от където произлиза и самото име на селото- Агуас Калиенте (Топли Води ,исп).

Мачу Пикчу се намира на върха на хълма стоящ срещу Агуас Калинете и разстоянието можеше да се вземе както пеш, така и с автобусчета които тръгваха в момента в който се напълнят. Метнах се на едно такова, с обещанието, че на връщане ще се поразходя пеша надолу. Изкачването продължи около 20 минути и след проверка за входен билет сърцето ми биеше лудо прекрачвайки входа на древния град.

Със скромните си размери Мачу Пикчу не може да претендира за ролята на голям град – в него има не повече от 200 строителни съоръжения -главно храмове, резиденции, складове и други помещения. В голямата си част те са изработени от добре обработен камък и плътно прилепнали една в друга плочи. Предполага се, че там са живеели до 1 200 души, които се прекланяли пред бога на Слънцето (Инти) и отглеждали селскостопански култури на земеделските терасите. Бил е създаден като свещена планинска резиденция на великия владетел на инките Пачакути, век преди неговата империя да падне, тоест приблизително към 1440 г., и е функционирал до 1532 г., когато испанците нахлуват в територията на империята. През 1532 г. всичките му жители тайнствено изчезват.

Интересното тук е, че Мачу Пикчу е останал скрит за испанците и е открит едва през 1911 година от американския изследовател Хиръм Бингъм, който след щателно проучване на легендата за изгубения град тръгнал да го дири и в крайна сметка го намерил – непокътнат и пуст.

 

Забележително място наистина, изключително красиво и въздействащо. Не бях част от ничия туристическа група и се наслаждавах на свободата си. Лежах по поляни с панорамни гледки към светилището, медитирах, после отново поемах из града и изследвах руините. На връщане спазих обещанието си и се спуснах пеш от билото на планината – беше доста интересно и макар, че си помислих, че това може би ще ме измори тотално, в крайна сметка се оказа точно обратното.

Седнах да вечерям в едно от многобройните заведения и се прибрах в стаята да си почивам. На следващия ден някъде по обед беше и влака за Куско. Пътуването беше интересно поради общо три причини: първата бе, че както си се возехме из свещенната долина, изведнъж във вагона засвири музика и трима артисти изнесоха цяла половин часова програма която вдигна енергията на всички пътници и атмосферата вътре настана празнична. Второто интересно нещо бе, че момчето седнало до мен се оказа велик пътешественик който не се бе прибирал у дома с месеци. Халиб бе роден в някое от Обединените Емирства, и предполагам имаше петролен кладенец в задния си двор, защото бе тръгнал да обикаля Света по заръка на баща си. Разказа ми безброй невероятни истории, подкрепени с видеа от телефона си и докато го слушах си обещах, че като се върна в къщи задължително ще проверя и нашия двор за нефт – човек все пак не знае от кой храст ще изскочи заека, нали?

Доста смешно се получи като ме попита от къде съм! Тук ще припомня че предния месец изкарах по плажовете на Карибско море, а и кожата ми си е с две бои по-тъмна по рождение, та изглеждах като на Рийана брат ѝ. След като му казах че съм от България, той замислено каза, че винаги си е мислел че там живеят бели хора. Голям смях се смях.

 

Третото интересно нещо бе, че по-натам в разговора ни разбрах и, че влака не отива в Куско, както аз си мислех, а акостира 25км преди това в някаква самотна гара която никога не бях чувал и то два часа след залез. Халиб се засмя на моето невежество и каза, че него ще го чака кола от хотела му и предложи да ме закара. И това ако не бе късмет!

По късно, преминавайки през центъра на града след трансфера ни от влака, установихме че там се случваше нещо необичайно. Навсякъде имаше тълпа от хора които бяха маскирани и изглеждаха леко зловещо. Решихме да не се прибираме, а да слезем и да се присъединим към тях. Часът минаваше десет вечерта, но където и да се огледаш можеше да се видят безброй деца.

Много приличаше на Хелоуйин, но след като питахме разбрахме че става въпрос за  “Дия де лос муертос” или Празникът на Мъртвите. Това е един вид пищна задушница, на която след увеселения и карнавални шествия в града и на специално украсените гробища, в домовете или по заведения се събират семействата и приятелите на покойниците, за да ги споменат. Към полунощ тълпата започна да намалява и ние решихме да се прибираме по хотелите си, като се уговорихме на следващия ден да се чуем по телефона и да се видим. На сутринта обаче установих че предната вечер някъде там, загледан в едно от многобройните представления, някой бе бръкнал в раницата ми и бе взел телефона ми. Не беше кой знае какъв телефон, но най-много съжалих че нямаше как да се обадя на Халиб.

Понякога Живота ни ги сервира едни такива които изглеждат леко нелогични. Хем ме бе свързал с него предния ден, спасявайки ме от 25 км вечерен преход до Куско, а няколко часа след това ни бе разделил безвъзвратно. Такъв е той Живота, не можеш да му схванеш логиката. А може би при него просто липсва такава. Може би логиката е нещо което е реално само за ума. В Живота всъщност повечето неща изглеждат парадоксални и най-доброто което може да направим е да се смирим.

ЗАВРЪЩАНЕТО

Вече бяха минали повече от два месеца от както заминах за Южна Америка, бяха се случили толкова много неща, че ми беше трудно да си спомня всичките наведнъж, и  в крайна сметка усетих че е време да се прибирам вкъщи. Телескопът ме чакаше в Каракас, или поне аз така си мислех, затова задължително трябваше да мина през Венецуела. Свързах се със Сиро – моят приятел от остров Маргарита и той се погрижи за билетите. Дори ми намери полет от Каракас до Мадрид на цена която бе почти невероятна за презокеански полет. Каза, че това е така защото ще летя с местна авиокомпания и цената е превалутирана съгласно котировката, образувана от черния пазар на долари в страната.

Каракас

Кацнах във Каракас привечер. Имаше кола която да ме посрещне, метнах се бързо на нея с нетърпение да разбера истината относно съдбата на телескопа. Още със слизането бях посрещнат от Хавиер! Това беше много добър знак и както се оказа малко по-късно, човекът беше спазил уговорката и се бе погрижил за багаж ми. Всичко си беше там – наредено и непокътнато както го бях оставил. Бръкнах в джоба си и с най-голямо удоволствие спазих моята част от уговорката – да му дам останалата част от парите.

Бях гладен и реших да отида да си купя нещо отвън. Попитах на рецепцията за магазин на близо и ми бе казано, че магазин има на около 100 метра, но не е желателно да ходя понеже било опасно. Охраната се нави да ме пусне с уговорката, че ще ме проследи до магазина и обратно и с обещанието че няма да се отклонявам от курса си. Отидох набързо и се върнах – без някой нещо да ми направи, разбира се. Напротив, хората в магазина се усмихваха като ме видеха и не се усещаше никаква заплаха.

На следващия ден бе и полета за Европа, но чак в късния следобед. Нямах кой знае какво да опаковам – не бях вадил почти нищо от багажа и реших да уплътня времето с разходка в квартала. Хилядите предупреждения за опасността по улиците на Каракас подсилиха адреналина в кръвта ми, та през цялото време не можех да си сваля усмивката от лицето. Все още имах доста боливари в себе си и реших да ги похарча до стотинка в един ресторант. Хапнах зеленчукова супа, после сьомга със гарнитура, торта а за да не ми присяда изпих и две бири. Търкаляйки се към хотела купих и някой друг сувенир.

От хотела бяха така любезни да ме закарат на летището, благодарих им и се сбогувах с тях. Още от входа на летището видях онези машини дето опаковат целия ти багаж, и тъй като и двата ми куфара бяха пред разпад, реших да се възползвам от услугата. Десет минути по-късно вече бях нареден на опашката за чекиране и през главата ми препускаха мисли, по нищо приличащи се една от друга. Дори не обърнах внимание на идващите към мен полицаи, та ги забелязах едва като ме заговориха. Поискаха ми паспорта и ме попитаха къде отивам. Поогледаха ме хубаво, ама пък и аз си имах вид на наркотрафикант, та след като видяха дестинацията и многото багаж ме поканиха да ги последвам. Озовах се в малка стаичка и бях помолен да извадя всичко от току що фолирания багаж. Разбира се, телескопът привлече веднага вниманието им. Започнаха да го почукват, поклащат и гледат от различни ъгли. После грабнаха телескопичната му стойка. Казаха че най вероятно там съм скрил дрогата. Почнах да се ядосвам малко и реших, че кратък урок по астрономия може и да измести фокуса им. Така и стана. Само дето фокуса сега се премести върху мен. Забелязаха че устата ми е пресъхнала (което е нормално като се притесни човек), та ме попитаха дали не съм муле. Казах им че през деня бях погълнал наистина много неща, но за мое щастие все храна. Искаха да знаят какво по точно съм ял, дори и къде се намира ресторанта в който обядвах. След това се наложи и да махна някоя друга дреха от себе си. Всичките, ако трябва да съм точен. Държах се приятелски и не се заяждах и след като се убедиха че не съм наркотрафикант изведнъж станаха мили и любезни. Дори поискаха да им разкажа още малко за космоса. После единия от тях ме придружи до същото мястото за опаковане на багаж и двата ми куфара бяха отново обслужени за тяхна сметка.

След още няколко щателни проверки, дори и една в ръкава за влизане в самия самолет, най-накрая седях удобно на седалката. Само след няколко часа щях да съм на позната земя и щях да разговарям с близки хора – с две думи щях да съм в зоната на комфорт. Само дето аз вече нямаше да съм същия. Случайно или не, Животът бе показал една много интересна част от себе си, и сега гледах на Света по различен начин. На пръв поглед лекомисленото ми решение да замина за Венецуела, както и всичките събития които последваха с него ме бяха направили доста по-уверен в себе си. Някак си усещах че Света навън не е едно опасно и враждебно място, както си мислех преди, а напротив – можех да му се доверя и да се оставя в неговите ръце. Вече знаех, че във всеки един момент мога да замина на приключение без дори да планувам, без да резервирам нищо, и без да познавам никого. Моята новооткрита “туристическа агенция” работеше 24/7, абсолютно безплатно и предлагаше непредсказуеми и незабравими преживявания! Кръстих я  Life Travel Guide и бях повече от сигурен, че скоро отново щях да се възползвам от услугите ѝ.

КРАЙ

Епизод 1: Венецуела        Епизод 3: Непал

Снимките от Перу може да разгледате в Галерията или като кликнете ТУК

Ако пътеписите Ви допадат, може да следвате страницата на блога във Фейсбук от ТУК

18 Responses

    • Благодаря Марио! Желая Ви в най-близко бъдеще да посетите Мачу Пикчу. Перу си остава едно от любимите ми места и като нищо бих се върнал отново там.

  • Благодаря Ви, за разходката и Венецуела и Перу. Почти , като шамана успяхте да ме накарате да се почувствам странно, и невероятно разбира се. Започвам да мисля за Аяхуаска

    • И аз Ви благодаря за коментара Даниела.
      Радвам се, че съм успял да ви пренеса в една аяхуаска церемоня, но най-добре е да я направите реалност. Това със сигурност ще промени Вас и Битието Ви в положителна посока!

  • Благодаря Ви !
    Имам си мечта, да отида и аз до Мачу Пикчу.
    Благодаря ви за пътеписа !
    Имали сте невероятни приключения !

    • И аз Ви благодаря за коментара Мария, искренно се надявам мечтата Ви да стане ралност в най-скоро време!

  • Пътеписа Ви е повече от невероятен! Връзката Ви с телескопа е забележителна.Бях в Перу за около месец-приказна страна! Отдавна ми се ще да пробвам Аяуаска ,така че съм Ви благодарна за ценната информация! Нашата сънародничка ,героинята в разказа Ви,все още ли се намира в Перу и как може някой,интересуващ се от Аяуаска,да се свърже с нея или с шаман?

    • Здравей Бела,
      Благодаря Ви за коментара и за хубавите думи. Перу наистина е много специална страна, а Аяауаска е нещо свещенно и няма да сбъркате ако решите да опитате. С героинята от разказа поддържам връзка, макар и доста рядко. Не съм запознат къде се намира в момента, но мога да Ви помогна като Ви дам линк към нейният уебсайт http://www.megaliths.org/ Желая Ви здраве и скорошна среща с Аяхуаска!

      • Поздравления!Уникален сте…..интересно,вълуващо,разказано красиво….Завиждам Ви благордно за емоцийте,преживяванията и видяното…..Желая Ви още много дестинации с още по -спиращи дъха гледки и усещания…

        • Благодаря Нина! Нека и вашето битие се изпълни със силни емоции и пътешествия до далечни и различни дестинации. Вече знаете, че не е нужно да планувате и да се подготвяте за нещо подобно. Просто слагате в една раница най необходимото, качвате се на някой самолет и приключението започва! :)))

  • Чета редовно, различни пътеписи, преживявания по време на пътеществия, но Вашето описание – споделяне ме грабна. И не само заради стройното, живо описание на местата, които сте посетили. Но най- вече заради тази втъкана невидима нишка, която пълни душата и повдига духа. Благодаря.

    • Мариана, Вие пък повдигнахте моя дух с тези думи. Дори ме оставихте безмълвен. Много исках да не напиша просто един пътепис, а да оставя това скрито послание до всички читатели, послание за Надежда. Надежда, че каквото и да се случва, Живота никога няма да обърне гръб на никой от нас, че освен наш Родител, той може да ни бъде и най-добрия приятел. От коментара Ви разбирам, че донякъде съм успял.

  • Здравей, преди две седмици пристигнахме в Перу след около два месеца пътуване из Еквадор и Боливия. Следващите две години с моя приятел ще прекараме в Куско. Още този уикенд се отправяме на приключение към Писак. Чувствай се поканен по всяко време, винаги ще има едно лего в повече 🙂

    • :))) Много мило, благодаря, ако идвам към Перу задължително ще се обадя и ще се възползвам от поканата!
      Много се радвам за вас двамата, пожелавам ви много хубави моменти в Куско, ако видите моя приятел художника Хуан да го поздравите от мен! Много ще е хубаво да се видим, сигурен съм че говорим на общ език 😉
      Поздрави!

  • Страхотен пътепис и снимки и видео! Толкова реалистично все едно бях там и аз. Успех в живота и до нови пътеписи от следващи дестинации!

    • Радвам се, че така сте го усетили. Благодаря за пожеланията, да Ви се връщат 🙂

  • Беше ми много интересно да чета пътеписа,още повече ,че няма да отида.Поздравления за доброто описание!

    • Благодаря Надя,
      Как може да сте сигурна за нещо, в живот в който, единственото сигурно нещо е неговото непостоянство? Зад ъгъла може да ви очаква пътешествие и и вие да нямате и грам представа за него.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *