РЕШЕНИЕТО

DSC01629

Заминаването ми за Венецуела постави началото на този велик експеримент, а именно какво ще се случи ако просто си взема еднопосочен билет за някъде и кацна в абсолютно непозната държава без план и посока. И ако се чудите как и защо точно избрах Венецуела, то веднага ще ви кажа: не съм я избирал аз – тя ме избра.

В началото на една прекрасна есен се прибрах от САЩ след повече от две години емигрантство, бях спестил някой друг лев, и се чудех в какво да ги инвестирам. Тогава една приятелка ми спомена за брат си, който тъкмо се преместил на един Венецуелски остров и искал да си отваря там заведение. Решихме да го попитаме дали си търси инвеститор и колега, и той на драго сърце прие. Така се роди мечтата ми да заживея в напълно непознат и различен свят като Южна Америка. Реших да не бързам със заминаването ми и си взех билет за след няколко месеца. До тук, както се вижда, всичко е що годе нормално и няма чак толкова странни неща – освен избора на държавата разбира се.

Малко по-натам обаче се случи следната случка: Братът на моята приятелка заяви, че променя намерението си да живее и да прави бизнес във Венецуела и, че най-добре за мен би било да отменя заминаването си. И ето ме мен, стоящ пред дилемата да послушам здравия разум и наистина да не замина, или да направя това за което винаги съм мечтал – ей така да тръгна за някъде с еднопосочен билет без да знам какво предстои, без някой да ме очаква, без да познавам никой. Ако трябва да съм честен ще ви кажа, че не съм си блъскал главата много, нито пък съм имал безсънни нощи обмисляйки решението си. Просто усещането отвътре, че трябва да отида беше толкова силно, че веднага реших, че на есен заминавам – и то не само на екскурзия, а за постоянно. Точно както бе планувано.

Разбира се имаше приятели и близки които се опитваха да ми налеят малко “здрав разум” но докато те ми говореха аз си представях красивите плажове на острова и грейналото слънце, и така трудно някоя от думите им достигаше до съзнанието ми.

Какво знаех за Венецуела- почти нищо! Какво научих за там докато замина- нищо повече. Единствената информация която допусках за държавата беше клипове с колажи от острова (този отдолу го въртях всеки ден) и да разглеждах снимки. Нито байт повече. Защо ли? Сега ще ви кажа. Защото не умът взе решението за това заминаване – защо тогава да го занимавам, и да му подавам информация. Решението бе взето от нещо отвъд ума – наречете го както искате, но това нещо не се интересуваше от нищо освен ритмичната салса, красивите  местни пейзажи и мелодичното звучене на испанския език.

Записах се на езиков курс та като кацна поне да мога да си кажа нещо с местните. Изкарах две нива и спрях- сметнах, че на място ще продължа. Все пак аз бях решил да емигрирам там и щях да имам достатъчно време да го науча.

 

ЗАМИНАВАНЕТО

И ето Септември дойде и до моето заминаване останаха две седмици. Ако кажа, че не съм изпитвал страх ще ви излъжа. Беше ме страх разбира се, но в същото време усещах и една огромна радост отвътре. Тази радост не идваше от някоя мисъл, аз не знаех от къде идва, но ми даваше спокойствие. Казвах си: щом духът ми се радва, защо да следвам загрижения си ум и бликащите от него страхове.

Полетът се състоеше от три прикачвания: Едно в Испания, после в Италия и накрая от Каракас трябваше да се кача и на вътрешен полет за остров Маргарита.



Багажа- много! Да не сте забравили, че аз исках да емигрирам там и следователно си взех доста дрехи, много вещи както и любимата ми играчка- телескопът ми. С него планувах да се препитавам докато се ориентирам и намеря някаква работа. Ей така, мислех си, вечер ще излизам с него на градския площад и ще показвам на хората я Луната, я Сатурн или Юпитер, Марс, Венера, а те ако искат ще пускат в кутията до него по нещо, колкото за храна ще има.

Въпросния телескоп на няколко пъти създаде ситуации коя от коя по смешни и интересни. С него и започна моето приключение във Венецуела. Приключение в което пътеводителя не бях аз. Беше Животът!

 

ВЕНЕЦУЕЛА МЕ ПОСРЕЩА

DSC06311

Ако кацате на летището в Каракас ще имате усещането, че сте се върнали назад във времето. Ако имате спомени от комунистическия хоремак, то тогава лесно можете са си го представите – те доста си приличат, с разликата, че като погледнете през прозореца се виждат излитащи самолети. Усещането е уникално. Вън от зоната на комфорт, вън от обсега на близки и приятели. Само аз…и телескопа. Веднага ме заведоха в една стая с него за да им обясня какво е това нещо и от къде съм го купил. След като не бях в състояние да им покажа касова бележка, наложи се да платя такса “внос” и ме пуснаха че ми оставаше още един полет- този до остров Маргарита. Отидох да се чекирам, багажа ми беше претеглен и поставен върху лентата- а тя, неподвижна служеше за маркиран път по който се разхождаха служители с куфари. От гишето ми подадоха една малка касова бележка, след което момичето направи знак че е време да се разкарам за да обслужи следващия клиент. Попитай я за бордовата карта, а тя ми каза че в момента я държа в ръцете си. Един гринго, разхождайки се по лентата за багаж се приближи и грабна куфарите ми и ги затътри на някъде.

Полета до острова бе по-малко от час – време напълно достатъчно да предположиш и да се убедиш, че пилотите са пияни и не са сигурни в коя земна посока да насочат самолета. Все пак кацнах благополучно по време на залеза. Въздуха беше топъл, влажен и непознат. Също така беше зареден с мистерия и загадъчност – все неща които караха тялото ми да настръхва от радост и вълнение, а ума ти да се вцепени от безпомощност.

Имах резервирана къща за гости и знаех как се казва. Знаех също и че е на повече от 20 км. от летището. Веднага се метнах на едно такси, а то, произведено много преди аз да бъда произведен, лъхаше на изгорял ниско октанов бензин. Шофьорът бе мустакат венецуелец на средна възраст пристрастен към салсата. Потеглихме веднага. И тогава, на здрачаване, седнал на задната седалка в тази странна кола, под звуците на латино музиката и поклащащите се палми през прозореца, за пръв път се почувствах истински свободен. Свободен от работа и задължения, от сметки и ангажименти, от очаквания и преструвки. Нямаше минало и бъдеще, а “кой съм аз” бе въпрос на моментно решение и на настроение.

В къщата за гости ме очакваха. Показаха ми къде е стаята, и ми казаха само да вляза, да пусна климатика и да изляза веднага. Това се налагаше понеже температурата на въздуха вътре достигаше критично опасни нива. Таванът бе бетонна плоча която цял ден явно се бе нагрявала от слънцето и вътре бе като във фурна. Къщата имаше басейн с бар до него, и аз отидох да си взема една бира и да изчакам да се поохлади стаята. Две неща ми станаха ясни онази вечер: испанския ми много забавлява хората, и никой не е чувал за България.

ПЪРВИ ДЕН

Денят започна в 6 сутринта с песента на птиците, а те се надпяваха по случай изгрева на Слънцето. Острова бе близо до Екватора ,следователно дните и нощите са равни и климата не се променя през годината.

Отидох да проверя дали се предлага храна в къщата, и ми стана ясно, че кухня има, но готвача съм аз и продуктите са в магазина. Останалите гости в къщата- все местни хора венецуелци, веднага ми предложиха да ми направят “арепа”. И ето, след малко похапвах вкусния бургер от царевично брашно пълен с пържен банан, яйце и малко зеленчуци. Прекрасни хора, поговорих им малко на испански и денят им започна със широка усмивка.

DSC06149

Плажа беше само на пет минути, взех си камерата и отидох да видя къде всъщност се намирам. И така, по всичко личеше че се намирам в рая – лазурно синьо море, бял ситен пясък, зелени палми, най-различни птици с техните песни и силна латино музика! Какво прекрасно място за живеене, помислих си. Представих си как съм проговорил гладко езика, как съм си намерил работа и много приятели и идваме привечер тук, на плажа, за по питие със сламка и много смях. След като повървях повече от половин час по пясъка, реших на връщане да мина през успоредната алея с магазинчетата. Почти веднага бях спрян от един добър човек, който ми предложи да се гмурна в Карибското море час по-скоро и да разгледам множеството там намиращи се риби и други морски твари. Казах му, че непременно ще обмисля офертата му и на изпроводяк той с почуда ме попита дали съм сам на острова. Отговорих положително, и той веднага ме посъветва по най-бързия начин да се прибера в хотела в който съм отседнал и повече с тази “модерна камера” и златната  верижка на врата си да не съм се показвал от там!  След като попитах защо по дяволите, той любезно ми обясни, че по улиците се навъртат разни бандити които много щели да ми се зарадват. Позамислих се, благодарих му за съвета и продължих разходката си.

На влизане в къщата за гости забелязах, че оградата завършва със стърчащи циментирани счупени стъкла, и по цялата ѝ дължина има прекарани жици по които тече ток. Вечерта забелязах и нощния пазач препасан като хайдутин с пистолет. Е, явно има престъпност, казах си преди заспиване, но то и при нас има, всъщност къде няма…?

   

    КАК СЕ СТИГА ДО ГРАДА И ЩЕ ГО БЪДЕ ЛИ БИЗНЕСА С ТЕЛЕСКОПА?

На следващия ден реших че ще отида до центъра на града който е на около 15км от къщата за да разгледам и да си харесам оживено място за мен и телескопа с който смятах много скоро да започна да се препитавам.  Попитах Аманда –  жена гонеща 50-те с леко закръглена фигура изпълняваща длъжността управител на къщата, къде е спирката на автобусите, и с кой точно се стига до града, но тя ме изгледа подозрително и ми обясни, че автобус няма, и че ще трябва да отида на главния път и да стопирам кола. Колко вълнуващо и интересно!!! Първия ми автостоп ще е във Венецуела! Жената каза и още нещо: преди залез Слънце да съм се прибрал! Определено имаше вид на строг родител. Казах ѝ, че е много мила, но аз съм на 30, а тя каза че за да бъдеш обран или отвлечен няма никакво значение на каква възраст си. Хмм. Развълнуван от предстоящия автостоп, думите и влязоха от едното и излязоха от другото ми ухо.

Пътуването не се оказа кой знае колко вълнуващо предвид това, че повечето хора спират веднага. Знаете и че испанския ми не е много силен и почти през цялото пътуване гледах да не се обаждам излишно.

DSC01650

Порламар (така се казва града) се оказа красиво и оживено място. Лесно намерих главната улица – множество магазини, улични продавачи със сергии, храна и силна музика. Разходих се, направих някой друга снимка и зачаках залеза да видя колко хора има на центъра по тъмно – тогава щеше да започва временната ми работа.

Докато чаках, отидох да си взема сим карта за телефона- доста време убих там предвид това, че трябваше да се попълват един куп документи и дори ми снеха пръстови отпечатъци. Но какво да се прави – такива бяха местните правила.

И ето, че слънцето започна да се скрива и всички магазини започнаха да затварят. Не след дълго и главната улица започна да запустява, а с нея и моята амбиция за бизнеса с телескопа. По всичко личеше,  че явно наближават апокалиптични времена и затова започнах да диря начин да се върна обратно в къщата за гости. Предвид опустелия център може би наистина бе опасно по улиците след здрач.

С помощта на визитната картичка която имах от къщата се разбрах криво ляво с един човек с кола и заедно с още двама души потеглихме на север. Интересно беше времето от скриването на Слънцето до пълен мрак- само за около 20- 30 минути след залеза бях в състояние да видя звездното нощно небе. Така било на Екватора.

След като колата продължи по абсолютно непознат за мен път накрая спря, спътниците ми слязоха, а шофьора ми каза нещо което не разбрах, но се подразбра, че аз също трябва да сляза. Така прибирането ми стигна до фаза в която не знаех в коя посока да тръгна. Реших да поема все пак нанякъде и да попитам първия срещнат човек за напътствия. След десетина минути ходене доближих една къща и през телената ограда видях движещ се силует. Когато доближих още малко видях мъж който тъкмо замахваше с брадва към главата на една кокошка. Някак си инстинктивно извиках  “NOOO” Човека се спря и дойде при мен. Казах му, че съм се загубил, после му показах визитката на къщата за гости и след кратък размисъл той ми обясни къде съм и, че трябва да се върна малко по пътя по който бях дошъл след което да завия в еди коя си пряка. Така кокошката спечели още малко от най ценното на Света – Живота,  а аз получих друго също много скъпо – Надежда че скоро ще се прибера.

След половин час ходене в мрака стигнах до къщата. Нощния пазач – Хосе, ми се скара като баща на дете което си е за пердах, и след като обещах да не се повтаря се разделихме с усмивка.

Последваха дни в които картината ставаше все по-ясна. А именно: икономиката на страната не бе в цветущо положение и дори за месните бе трудно да си намерят работа. С Хосе, пазача, се сприятелихме и той ми разказа как е гладувал и спал със седмици на плажа докато си намери работа. Разказа ми също и за високите нива на престъпност. И така на мен постепенно започна да ми става ясно, че Венецуела не е много подходяща за това за което дойдох – спокоен живот на плажа без проблемите на Западната ни “модерна” цивилизация. Преди да се откажа от мечтата си обаче, реших да дам още един шанс на Телескопа.

В Порламар определено не ми се стори много подходящо от това което видях след случващото се след залез, но на острова имаше и още един град- Пампатар. А там, от това което знаех, живееха по-заможни хора и бе по-различно.

В couchsurfing.com се запознах с едно момче от Пампатар, и отидох да се видим. Бяхме почти връстници, момчето бе образовано и с прилична работа. Обясних му какво съм намислил и той предложи да работя с телескопа от терасата на  градския МОЛ. Отидохме да видим мястото – наистина изглеждаше подходящо, блесна искра в очите ми и се разделихме с уговорката на следващия ден да се видим следобед с телескопа и да започнем бизнеса. По време на разговора ни, момчето каза че е опасно да го пренасям постоянно и, че той няма нищо против да го оставяме в дома му.

На другия ден изнасяйки 20 килограмовия сак от къщата бях спрян от Аманада – управителката на къщата. Жената любезно ме попита къде отивам с тази багаж и аз набързо ѝ споделих за случващото се. Тя ме помоли да седна в офиса и поръча от бара сок за мен и нея. И така докато засмуквах през сламката портокаловия фреш, тя старателно ми обясни, че най-вероятно този човек няма много добри намерения както аз си мисля, след което ме предупреди че веднъж излезе ли сака с телескопа от къщата, то той никога повече няма да се върне.

Тук искам да ви споделя нещо в което силно вярвам. Вярвам, че в Живота не можем да сбъркаме. Никога. Докато препускаме през него той непрекъснато ни поставя пред избор, но никой от тях не е грешен. Просто в зависимост от избора който правим, Живота сътворява различна опитност през която да преминем. А лоша опитност няма, ние се учим от всичко.

Тогава избрах да послушам Аманда. Прибрах телескопа в стаята си, легнах и се оставих да потъна в мислите. Водех вътрешен диалог от по-сериозните, всъщност рядко си позволявам да водя такива разговори със себе си. В него трябваше да се откажа от една мечта. Мечтата ми да емигрирам и заживея във Венецуела. Може би страха надделя, а може би както и да го въртях не изглеждаше никак логично да се боря за нея. А може би така е трябвало да се случи…

РЕШЕНИЕТО МИ ДА СЪМ ПРОСТО ТУРИСТ И ПОСЛЕДВАЛИЯ ГО АРЕСТ

DSC01641

И така, това че се отказах да емигрирам във Венецуела не означаваше, че веднага трябва да се прибера в Родината или пък, че трябва да си помрачавам идните дни. Сметнах, че и без друго съм на едно приказно място и си е съвсем редно да се възползвам от туристическите предизвикателства които предлага остров Маргарита. Реших да изкарам цял един ден на приказния плаж който и без това е на пет минути от къщата и да се прибера чак привечер. Наистина бе много красиво, като от картичките с палмите и бистрите лазурни води на морето. Като огладнеех, прескачах до заведението отсреща и похапвах морски дарове. Някъде следобед мина продавач на сувенири. Отказах му, а той от своя страна излезе с друго предложение. Попита ме дали искам да си купя малко марихуана. Сметнах, че това ще е много добър завършек на деня и почнахме да се пазарим за цената. Накрая се разбрахме и той каза, че ще отиде да я вземе, и ще дойде до половин час. Така и стана – дойде, дадох му парите, а той ми подаде пакетчето което аз веднага пуснах в чантата си. След около час – час и половина, реших, че е време да се прибирам, сгънах кърпата, мушнах я в чантата и тръгнах по пясъка. В същия момент от ляво и от дясно се появиха двама униформени мъже, спряха ме и казаха, че искат да проверят какво има в чантата ми. Определено не мога да правя театър, затова бръкнах и извадих пакетчето. Попитах ги дали случайно това търсят, след което ме хванаха за раменете и ми казаха че съм арестуван. Обясниха ми и какви са последствията от това, че притежавам трева в тяхната държава и за дългите години затвор които ме чакат, и в моето съзнание заваляха картини как се превръщам в екзотична “съпруга” на някой закоренял местен бандит. Реших да предложа подкуп. И те приеха!



Съпроводиха ме до къщата за гости и ми казаха че имам точно 10 минути да се върна с парите. След като прекрачих вратата на къщата, директно се запътих към офиса на управителката, и 
ѝ разказах всичко без грам пропуски за случващото се в момента. И двамата силно се усъмнихме в това дали мъжете изобщо са полицаи, но тя беше сигурна че дори е по-лошо ако не са. Каза, че имам две възможности. Едната бе по най-бързия начин да си събера багажа, да се натоваря на служебния джип и през задния изход да ме закарат на летището и да напусна острова. Другия вариант бе да си платя подкупа (300$) и да си изкарам останалите дни без да се притеснявам, и без да си помислям да си купувам трева отново, разбира се. Избрах втория вариянт. Платих си и така набързо сложих всичко по старо му на място. Тогава също и си забраних да си купувам марихуана от непознати, особено в чужда държава, забрана която не подлежи на никакъв коментар.

ОБИКОЛКА НА ОСТРОВА, БЛИЗКА СРЕЩА С ДЕЛФИН И 20 МЕТРА ПОД ПОВЪРХНОСТТА НА КАРИБСКО МОРЕ

И така, след като реших че ще съм турист на остров Маргарита, то определено се нуждаех и от туристически агент който да ме офертира с възможностите които се предлагат там. Така се запознах със Сиро – млад мъж родом от Перу, който освен мой агент се превърна и в приятел. Сиро имаше симпатичен офис в близост до плажната алея на не повече от десет минути пеш от къщата, и аз често го посещавах. Мястото на което се намирах предлагаше доста атракции, коя от коя по вълнуващи. Реших да започна с еднодневна джип обиколка на целия остров. Стартирахме в осем сутринта с питие в отворения към небето джип. Бяхме общо 6 човека- една много симпатична двойка над 50-те от Аржентина, двойка влюбени гълъбчета пак от там, шофьора и аз. Предпоследния още като ме видя ми предложи да седна отпред при него, с много бърз пас ми подаде бира без изобщо да ме пита дали искам, а на останалите мили хора предложи сок и вода. Деня беше един от всички 340 такива като него през годината на този остров- ясен, слънчев, топъл и прекрасен. Първо отидохме на Кастило Санта Роса –  отбранителна кула построена в 1682г. служеща за защита от пирати и други морски разбойници тогава. После посетихме и Basílica Nuestra Señora del Valle – наистина много забележителна сграда, кръстена в чест на покровителя на града и на Военноморските сили на Венецуела- Virgen del Valle. След нея и след още една бира пристигнахме в Laguna de la Restinga – национален парк на Венецуела, разделящ острова на източен и западен чрез красива лагуна преливаща от разнообразни водни птици и множество риби. Имахме удоволствието да се “разходим” с моторна лодка  из лагуната – едно наистина незабравимо преживяване. Последва обяд в ресторант с изглед към морето в който освен на хора, заведението се радваше и на клиентела от гълъби и игуани. От там запалихме джипката и отидохме на Playa Punta Arena- уникално красив плаж известен с това, че морето там е винаги спокойно. Имаше и рибари които тъкмо вадеха мрежата пълна с най-различни риби. Поплувахме, попекохме се и се посмяхме с моите нови Аржентински приятели и от там заминахме за Fortín de La Galera – отбранителна кула от която на 08 Август 1817г. се е водила битка със завладяващите острова испанци. Там, от върха, трябваше да наблюдаваме спектакъла по залязването на нашата красива звезда- Слънцето. Точно така и стана, времето беше добре пресметнато от нашия шофьор дори и със спирането за бензин. Като споменах бензин, искам да ви споделя нещо по този въпрос. Ако и вие сте си мечтали като мен един ден цената на бензина да е по-евтина от тази на водата то мечтата ви е вече факт. Просто трябва да отидете във Венецуела. Там бутилка минерална вода 0.5 литра струва 10 боливъра, а 20 литра бензин- 2 боливъра. За да си плати сметката за пълния резервоар, нашия човек просто се наведе в краката си и взе една от няколкото захвърлени там монети с които явно само бензин може да си купиш!

И така деня беше наистина запомнящ се. Освен преживяванията спечелих и приятел – Лукас. Аржентинец с който и до сега поддържам връзка и който възнамерявам да посетя в бъдеще.

Срещата с Делфините

 

Имах период в живота в който след проучване за делфините и начина им на живот бях стигнал до убеждението, че не ние хората, а именно те са най висшата форма на живот на Земята. И именно това, че живеят “голи и боси” без технологии, и по цял ден се забавляват доказваше това че съм прав.

Сиро, моят Перуански агент, предложи да се срещна очи в очи с техен представител, и аз без и секунда да се замисля приех. Срещата беше в басейн, а делфина беше красив представител на нежния пол на име Съни. След целувка уста в уста, Съни предложи да ме повози на гърба си из басейна и аз се хванах здраво за гребена и. Много интелигентно, усмихнато и позитивно създание. Определено ние хората имаме дълъг еволюционен път докато ги настигнем.

Станах водолаз

Карибско море е едно от най-подходящите места за гмуркане на Планетата. Това е така защото температурата на водата остава постоянна през цялата година- нещо което много се харесва на кораловия риф, а той пък от своя страна много се харесва на стотици видове риби и други морски същества. И така всички живеят там долу под водата щастливо, особено щастлив бях и аз, че имах възможност да се гмурна и да ги видя.

За целта се качихме на лодка и отплавахме за съседен безлюден остров. Инструкторката ми беше младо момиче от Германия. Попаднало на Маргарита преди години с баща си по време на екскурзия, тя се влюбила в острова и решила да се премести на него за винаги. След кратък курс за работа с кислородния апарат и по безопасност се потопихме и това което се случваше долу беше наистина забележително. Цяла една различна екосистема. Рибите плуваха навсякъде покрай нас. Големи, малки, жълти, сини, срамежливи, любопитни, нахални- всякакви. Всичко бе толкова вълнуващо за мен, че мисълта за удавяне дори и не достигна съзнанието ми. С две думи ако ви се иска да се гмурнете, но ви е страх, то искам да ви кажа, че в момента в който се потопите и погледнете надолу ще бъдете толкова завладени от всичко, че изобщо няма и да се сетите за опасността. Така че следващия път когато ви попадне такава възможност- действайте!

 

АНХЕЛ – НАЙ ВИСОКИЯТ ВОДОПАД НА СВЕТА

Преди години, когато ми стана ясно че най-високия водопад на Планетата се намира във Венецуела дори си мислех че именно защото е там най-вероятно никога няма да го видя. Все пак Венецуела не е сред най посещаваните туристически дестинации- даже обратното. Но Животът е непредсказуем и ето, че точно сега се намирах именно във Венецуела макар и причината далеч да не бе водопада Анхел. Не можех да пропусна възможността да отида и да го видя. Споделих със Сиро желанието ми и той веднага излезе с оферта. За целта трябваше да се кача на чартър и да прелетя  над цялата държава за да стигна до Националния парк Канайма. Там, насред джунглата в близост до границата с Бразилия, се намираше Анхел със забележителните 979 метра височина. Самолетът трябваше да прелети няколко пъти в близост до водопада и след това да кацне в резерват. Сиро ми обясни, че има и вариант да го видя директно, но ще трябва да се подготвя за 3 дневен преход в джунглата и, че не е сигурен дали ще може да ми намери водач който да ме съпроводи. Избрах по лесния вариянт.



И така малкият витлов самолет препускаше над Венецуела, с екипаж от трима италианци, четирима швейцарци и един българин, всички изгарящи от нетърпение и с памук в ушите. Самолетът направи четири обиколки около водопада. Гледката беше зашеметяваща – водата падаше от толкова високо че беше невъзможно да се задържи в течно състояние през целия и почти километър път надолу, и затова накрая се превръщаше в пара. Какво творение на Природата!

Кацнахме в резервата по обед и бяхме посрещнати от група местни индианци и екскурзовод. Индианците бяха приготвили вкусен обяд и след като приключихме с него екскурзовода ни пое през джунглата. След лек преход стигнахме до коритото на обширна река и от там продължихме с кану. Стигнахме другия бряг и продължихме пеш през джунглата. Честно казано не знаех къде сме се запътили, но и изобщо не ме интересуваше. Гледах с широко отворени очи, ослушвах се с широко отворени уши – за пръв път бях в джунгла и бях изключително щастлив.

Започна да става все по-шумно. Виновника бе един огромен водопад и явно нашия екскурзовод ни водеше именно там. След като стигнахме до него стана ясно и че ще преминем зад него. И наистина зад водопада имаше тесен път издълбан в скалата и всички започнаха да се събличат. Определено бяха подготвени понеже си бяха сложили бански, а аз останах по слипове. Сложихме дрехите в найлонова торбичка, заедно с техниката и преминахме зад водопада. Още едно незабравимо изживяване! Чувствах се щастлив от това че не послушах разума си, а духа си и реших да “емигрирам” в Венецуела. Да, не всичко се подреждаше както си го мислех, даже точно обратното,  но нека си признаем – кога в Живота нещата стриктно спазват нашия план? Именно – никога.

 

ПОСЛЕДНИ ДНИ НА ОСТРОВА И ТОВА КОЕТО ПОСЛЕДВА

Заедно с Хосе

Времето минаваше бързо – денем на различни плажове а вечер с бира и разговори с Хосе – нощния пазач, или с различните гости на къщата на които показвах луната и звездите с телескопа. Те пък редовно ме канеха на вечеря, та за времето там имах щастието да опитам доста неща от венецуелската кухня. Когато Хосе не беше на работа излизахме вечер на бар и там с още други приятели се забавлявахме до късно. Бях решил, че ще остана месец на острова и после ще се прибера в България, но билет за там все още нямах.

В последната седмица в разговор по скайп, много близка моя приятелка ми припомни две неща. Първото беше една моя голяма мечта и тя се казва Аяхуаска – специална отвара която се прави от растения виреещи само с Амазонската джунгла. Отварата се пие в присъствието на шаман и води до много дълбоки духовни преживявания.  Второто нещо което ми припомни е че в България нищо кой знае какво не се случва и, че трябва да продължа приключението си. Още при споменаването на Аяхуаска за втори път усетих онова щастливо чувство идващо отвътре, същото което усетих и при размислите ми дали да дойда тук, във Венецуела. Така реших да замина за Перу.

Но къде точно в Перу трябва да отида? Някак си не вървеше да кацна в Лима, да се наредя на гише информация и като ми дойде реда да попитам: “извинете, къде се пие Аяхуаска?”

Започнах да търся в Гугъл. Той поне знае много неща! Само след пет минути вече четях блог на наша сънародница която е била в Перу, и на дълго и широко обясняваше за Аяхуаска церемониите и преживяванията си. Имаше имейл, и реших да и напиша писмо-запитване. В него изказах намеренията си и я помолих да сподели информация относно къде точно трябва да отида, какво по точно трябва да направя за да пия и аз от отварата. Пратих писмото и отидох при Сиро да се консултирам и с него. Все пак човека е родом от Перу и със сигурност трябваше да знае това онова по въпроса.

Сиро не знаеше много за церемониите, но каза, че ще поразпита и, че по-късно ще звънне да ми каже. Деня изкарах на плажа, а като се прибрах в къщата ме очакваше приятна изненада – имейл. Жената от блога ми беше отговорила. В писмото си тя беше написала че в момента се намира в Перу и, че ако имам желание да отида при нея, то тя на драго сърце ще ми каже къде точно се намира, как се стига до там и дори, че ще ме посрещне на летището. За мен това беше повече от печалба от тото-то. За мен това беше знак от Живота, че всичко е наред, че се движа по неговия пътеводен план и че няма от какво да се страхувам.

ЗАМИНАВАНЕТО ЗА ПЕРУ И СЪДБАТА НА ТЕЛЕСКОПА

Вече нямаше две мнения относно Перу- решението за заминаването беше взето и не това беше нещото което ми се въртеше в главата. Това което ме притесняваше беше какво да правя с телескопа. Знаех че заминавам за джунглата и хич не ми се искаше да го влача след себе си. Сиро, както и управителката на къщата, предложиха да го оставя при тях и след Перу да се върна да го взема. Благородно предожение, но беше свързано с допълнителни полети и разходи.

Предложих на Сиро преди да летя за Перу да отседна за една нощ в хотел в Каракас  да го оставя там и на връщане да мина да си го взема. Той се зае с резервацията и преговорите относно телескопа. От хотела отхвърлиха предложението, но все пак трябваше да отседна там за една нощ защото полета за Лима беше на следващия ден.

И така, след почти месец, дойде и последния ми ден на остров Маргарита. Месец пълен с емоции, вълнения, разбити надежди и раждане на нови мечти. От сърце благодарих на Сиро, Хосе, управителката на къщата и на персонала за всичко което направиха за мен. Благодарих и на Живота. За това, че видя в мен потенциален клиент в неговата тур операторска компания. Обещах му пълно доверие и съдействие във всичко в което реши да ме въвлече в бъдеще.

От къщата организираха транспорт до летището, полета мина без катастрофални последици предвид промилите алкохол в кръвта на пилотите, дори наистина кацнахме в Каракас! (казвам Ви, много ненормални полети бяха, самолета и на отиване и на връщане се накланяше като изтребител).

Сиро ме беше предупредил изрично да не си показвам носа от летището и, че от хотела ще дойдат да ме вземат. Така и стана. Хотела се оказа доста близо до летището, взеха ме с микробус който само след петнадесет минути влезе през метална врата от която ми беше забранено да излизам без предупреждение и когато попитах защо, отговора беше само една дума – Каракас.

Докато бях все още с куфарите реших да отида и да попитам лично управителя на хотела относно въпроса за телескопа. Запътих се към офиса му е бях придружен от човек от персонала. Управителя ми отказа, но докато вървях към стаята и си представях телескопа в джунглата, придружителя ми Хавиер – мустакат чичка работещ нещо като пиколо, ме заговори. Каза, че е чул какво искам от управителя и, че е готов той лично да съхранява телескопа ако му платя. Ето и каква беше офертата: Да оставя куфара с телескоп за над $1000 на абсолютно непознат човек в Каракас и дори да му платя.

Ами приех! Дадох му $20 с обещанието за още толкова като си взема телескопа.

Знам че звучи налудничаво, но след като имаме желание към Живота за нещо, то трябва и да се “ослушваме” за неговия отговор. Наистина исках да не взимам телескопа с мен в Перу, и ето, Той ми беше пратил Хавиер – или поне така каза че се казва. Е, не беше както на мен ми се искаше да стане, но пък какво от това. В крайна сметка ако постоянно отхвърляме подаръците от Живота, само защото на момента не изглеждат така както сме си ги представяли, ще си останем с празни ръце.

Освен телескопа, в Каракас оставих и голяма част от дрехите си, както и разни предмети които влачех от България по случай заминаването ми за Венецуела “завинаги”. Отпътувах за Перу с широка усмивка, с подскачащ отвътре дух и доста по-малко багаж. Знаех само къде трябва да стигна и нищо повече. Предвид това което се случи през изминалия месец и всички непредвидени ситуации в които бях въвлечен, сметнах че вместо да си затормозявам главата с мисли за бъдещето които така или иначе няма да видят “бял свят” ще се насладя на полета и гледката през прозорчето. А тя бе зашеметяваща и трудна за описание с думи.

Епизод 2: Перу

Снимките от Венецуела може да разгледате в Галерията или като кликнете ТУК 

2 Responses

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *